9.
А следващите дни минаха бързо и напрегнато. Пак разговори, пак изследвания, пак някакви консулти... Чувствах се като парче месо в голяма кухня – някой го мие, някой го шпигова, някой го маринова...
И никой не му казва какво го чака. Макар че няма нужда – пътят е един. Към красиво подредената трапеза, острия нож, а сетне... По маршрута, та до пускането на водата в тоалетната...
Накрая – може би седмица след срещата с Милена и другите, внимателно ме положиха в количка и изведоха до главния вход. Слязох – отдавна се движех сам, но такава си е традицията, по високото стълбище се смъкнах до луксозната кола. Шофираше самата Милена. Значи и кола има, и умее да я управлява.
Аз нямах понятие как се кара автомобил. Ама хич... Е, може и да съм знаел... Някога, но сега...
Разговорът беше на високо ниво – в смисъл, че за мен звучеше много, много фалшиво. Усещах – жената иска много неща да каже, обаче...
Аз пък нямах какво да кажа, затова говорех много. За деня, за болницата, за вида й /комплимент след комплимент/, за колата...
Разказа ми – по-скоро ми припомни, според нея – как сме купили колата, какъв апартамент в столицата сме продали, колко пари са ни платили и как сме решили да имаме хубава кола. Е, в гаража сме държали и ежедневна, но съм я използвал само, за да ходя до службата. А Милена – все пак е старши мениджър във фирмата, се придвижвала с новата.
Да, знаех от множеството документи на лекарите, че жена ми... Да, жена ми – как иначе да я определя? – е висш служител в чуждестранна фирма, намерила хубав терен за печалба тук, че живеем в крайморския град най-вече заради поста й, че сме били в столицата и именно там аз съм започнал в тази фирма, после и тя ме последвала, харесали я, преместили сме се, аз съм започнал като шеф на държавна агенция, след като съм напуснал завода край столицата...
И сегашната й позиция обясняваше известната сухота, постоянните официални костюмчета, съвсем лекия грим /според мен дори ненужен при красотата й – ледена и привлекателно отблъскваща/...
Така говорехме. Научих как са децата в училище, какви планове имат, колко са й помагали баща й и майка й и как сме постъпили умно, та сме им купили апартамент точно до нашия...
Пътем спомена за моите близки – трябвало да намерим време на другия ден да отидем до родния ми град. Е, доста километра са, но се налага да видя родителите си, все пак толкова време знаят за мен само от нейните информации... Да, тя редовно им се обаждала, синът по-често, разказвали им как съм, научавали как са и те...
Обаче, нямала възможност да ги докара в болницата. А и те са възрастни...
Кимах, замислях се, усмихвах се, сещах се и питах...
Изобщо – едно двадесетина минути разговор между съвременни съпрузи...
И после колата спря пред пететажна кооперация, в модерен стил, почти в парка, с изглед към морето и към светещия център на града, до който имаше най-много десет минути пеша...
Мечтана дестинация за всеки днешен богат човек...
10.
Апартаментът беше на третия етаж. На вратата ни посрещнаха родителите й, от двете стаи, които бяха най-близо до входа, излязоха децата, нейде встрани, зад малка чупка, се виждаше голяма стая – по-скоро салонче, по средата на което беше разположена огромна маса за 12 човека, а около нея шетаха две жени и сестрата на Милена.
Набързо приех поздравленията за завръщането и внимателно започнах да събувам обувките. Трябваше ми време, за да се огледам и ориентирам.
Така...
Вдясно имаше малка врата – ясно, тоалетна или килер. После вратата на Ана – не, не, с две “н”-та, Анна. Която е ученичка в шести клас. Срещу й – стаята на Михаил, вече осмокласник.
След това е холът – също голям, с две плазми, с барче, някакви модерни картини, които претендират, че казват всичко и фактически не съдържат нищо...
После са двете чупки – вдясно трапезарията, вляво голямата спалня. С баня и гардеробна. Край трапезарията е другата баня, накрая са кабинетът и библиотеката.
Помня всичко от разказите на Милена и снимките, които ми показваше на телефона си...
Оставям лекия шлифер на закачалката зад вратата. Тя е за стопаните, гостите слагат дрехите върху другата.
Всичко е подредено, всичко е в някакви норми. Няма място за анархия и своеволия – стил, статус, себеуважение...
Разменяме леки, безвкусни, запълващи времето приказки. Полушеги, полуглупости...
Трябва да свикна...
Или... Да се науча?
Отвеждат ме в хола. Отказвам чаша с алкохол – лекарите още не позволяват. Оглеждам се. Така – нищо излишно и нищо ново от снимките, които Милена ми показа. За две седмици – никакви промени. Като в музей. Стегнато, мумифицирано. Липсват кордончета, но очите на жена ми и сестра й ги заместват.
С типичното пуберско безгрижие Михаил посяга да остави чашата на масата, а сам да пийне от бутилката с кока-кола. Майка му само произнася леко и почти беззвучно: “Мише...”... И кафявата течност потича в чашата. След което бутилката е положена внимателно в специалната кошничка до барчето...
Разказвам колко трудно ми е било да се ориентирам след амнезията, как срещата с тях е събудила спомените...
Вярват ми... Или искат да вярват...
Налага се...
Аз дори не мигвам. Не смея да приклопя дори за миг очи – все очаквам да видя нещо друго. Нещо мое...
И се забелязвам. На едната стена е истинска изложба от снимки. На повечето е Милена – с някакви важни господа, на сафари в Африка, с мен...
Фактически, снимките, на които сме двамата, са единствените с моя образ. Сам, с приятели или колеги – няма ме...
Има доста снимки на децата – на различни възрасти и места, почти винаги с майка си. Явно аз съм снимал. Няма начин да не съм бил с тях...
Леки рамки, специално нагодени според стената и цвета на мебелите...
Лекота и в хола – модерен изчистен стил на хора с вкус...
Не зная само – аз сред тях ли съм бил...
По всяка вероятност – да. Заемам важно място в реалността – издигната позиция, възможно добри доходи, приятен и отговарящ на вкуса на съвременната бизнес дама външен вид.
А и заетите пози на малкото снимки показват, че съм човек с тежест и влияние...
11.
Първите дни в дома за мен протичат бавно, като просторна, тихо влачеща водите си, река.
Ставам сутрин, мия се, бръсна се, отивам да закуся. В седем се събираме всички, а домашната помощница Гинка вече е сервирала закуската.
Гинка е ниска, набита, над четиридесетте. Живее в близка кооперация, на работа е от шест заранта до седем вечерта, за което получава някъде около средната заплата. Доволна е – храни се у дома, а е и единствената, носеща пари у тях. Мъжът й е безработен, използваме го за някои неща. Да пренесе, да премести, да ремонтира... Плаща му се на момента – по преценка на жена ми.
И друга жена работи у нас. Тя е пенсионирана учителка, занимава се следобяд с децата. Понякога се включва в домашните дела – за което пак й се заплаща. Набляга в обучението на английския /който е преподавала/ и етиката на поведението в обществото /била е жена на вече починал дипломат/.
Закуската е отмерена по калории – плодове, мюсли, мляко, малко кафе /през целия дълъг ден деловата жена има да пие много кафе, не е необходимо от заранта да се дрогира/. Избягват се хляба и шоколадите.
Което, разбира се, не пречи на децата да нарушават диетите със сладки неща – пари да има. А имат – споразумели сме се били да заплащаме учебния труд. И за всяка добра оценка получават премия. При лоши – премиите се намаляват или спират.
След закуската Милена отива в офиса, като пътем оставя децата в училище. То не е обикновено, не е и нещо луксозно. Нормално частно училище, с определено защитени претенции. Усетих го при разговорите с децата – имат доста обширни познания, далеч са от типичната пуберска затвореност около себе си и първичните интереси...
Аз оставам сам у дома, защото и Гинка излиза с малката кола на пазар.
А моето време е затворено в библиотеката. Там е съкровищница от книги. Книгите са добре подбрани, подвързани, подредени по раздели. Повечето са класически издания отпреди двадесетина години. Има и няколко рафта с бизнес литература. Енциклопедии, справочници...
Но аз ги подминавам и се нахвърлям на художествената литература. Чета в запой. Толкова много светове, толкова много герои...
На третия ден Милена се върна по-рано и ме завари в библиотеката. На тесния диван, предназначен за сядане, с книга в ръце, още две на дебелия килим.
Тя се изненада:
- Никога преди не си чел така...
Мълчах... Като че виноват...
- Не знаех, че си падаш по книгите... Преди купуваше, подвързваше, казваше “За децата”, пък се оказа, че и сам четеш...
А дали съм бил аз онзи, дето е ползвал книгите като тапети или рекламен фон?
Тя разбра мълчанието ми неправилно:
- Ама не се стеснявай... Имаш време – чети. Защото болничните ще свършат и, като те поеме работата – време за сресване няма да имаш...
Да, наистина – имах два месеца болнични, за възстановяване. После следваше ежедневието...
А то и сега не беше леко...
Най-вече, когато всички се съберяхме в къщи.
Децата се прибираха след един часа. Измиваха се, сядаха да обядват. И аз с тях – изчаквах ги, не ми се сядаше сам.
Разговаряхме за деня, за училището, за станалото тук и там...
Леки, повърхностни, комуникационни разговори... Откровена комуникация – без влагане на емоции и дълбок смисъл, размяна на информация.
Усещах, че и на тях не им беше лесно с мен, обаче аз направо се измъчвах, не знаейки каква точно роля трябва да играя. Строг ли, нежен ли, загрижен ли... Какъв ли родител съм бил и е правилно да бъда...
В отношенията си с тях се движех като слепец в тъмна стая. Двоен мрак – и при мен, и при тях. Аз изчаквах да разбера как трябва да се държа, те не бързаха да се отпуснат пред мен...
Малката беше по-откровена, някак си по-любвеобилна. Усещаше, че на баща й е трудно, сама се оплиташе в множеството капани помежду ни...
Момчето си беше типичен пубертет. С душа на хлапе, с претенции за възрастен, ту сух и затворен, ту готов да се разплаче...
Само дето ни тя, ни той преминаваха някаква невидима граница. И очакваха да видят аз накъде ще поема...
А аз стоях насреща им и чаках...
Не зная какво...
12.
С Милена беше по-лесно и по-сложно. Много, много по-сложно.
Тя беше взела решението за живота си. И за живота ни...
Просто ме приемаше за “онзи” Кирил. И знаеше, че това е той. Каквото и да правя, каквото и да казвам, каквото и да мисля – аз бях той...
Прие четенето на книги спокойно. Макар да виждах ясно изумлението й. По-сетне усетих – промяната е огромна. Няма как човек, изчел всички тези книги, да е на подобна бизнес позиция, да е заел подобна ниша в обществото, да е създал тази материална база на семейството...
Нещо повече – четенето беше противопоказно на подобен манталитет...
Но Милена затваряше очи пред целия месец, който прекарах почти само в библиотеката.
Да, излизах из града, изкарах наново курсове за шофьор /книжка се оказа, че съм имал, но сам си наложих да “преговоря” уж, а фактически да овладея кормуването/, опознах голямото селище, в което бях видна фигура. Не първа, но далеч не последна. Много, много над средата на класацията – ако някой рече да направи подобна. Почти на самия връх.
И не толкова с професионалната позиция, колкото с познанствата и приятелствата, с бизнес и социални връзки, с умението да приемам нужната форма в нужната ми среда...
А сега бях друг... Много, много по-различен...
Усетих го на рождения си ден...
Но за това – по-късно.
Милена ме въведе в дома... ни. Седнахме, разговаряхме, спазихме всички изисквания за едно сплотено и задружно семейство.
После гостите си тръгнаха – майка й и баща й до съседния апартамент, сестра й на горния етаж, прислугата си замина.
Децата учтиво ни пожелаха “лека нощ”, след което се прибраха по стаите.
И ние тръгнахме...
Красива, голяма, светеща баня. Пуснах водата във ваната. Беше огромна – поне за трима души. С джакузи в единия край, с издигната, удобна за сядане част насреща му, цял басейн в средата.
Отпуснах се – за пръв път се топвах така. В болницата, разбира се, вана нямаше. Отначало санитарките ме миеха в леглото, после вземах душ в малката баня, съчетана с тоалетна, разположена по хотелски тип до вратата на стаята...
И тъкмо се бях одрямал – влезе Милена. Спокойно свали хавлията, метна я на специалните пръчки-нагреватели и влезе при мен.
Зяпнах я...
Стройна, красива, примамлива...
Тя се притисна мълчаливо до мен...
И – толкова!
Стана, наметна хавлията и излезе...
Малко след нея и аз.
Чакаше ме в леглото. Но – нищо...
Просто пак ме прегърна и заспа. Аз не можах. Мълчах, не смеех да мръдна, прехвърлях през главата си какви ли не варианти...
Посреднощ се събудих. Милена ме събуди. Така, както само жена може да събуди мъж. И то много обичан мъж...
Нищо не помнех, нищо не знаех, но тялото ми помнеше и знаеше. А точно това й беше нужно...
На сутринта отвори очи. Аз не бях мигнал.
Погледна ме, усмихна се нежно и каза: “Добро утро!”...
После влезе в банята...
Така заживяхме....
Отново...
© Георги Коновски Всички права запазени
Скромно казано - не е най-доброто, според мен. Лично усещане...