Кокич

     Старичката Астра летеше по напечения път към София. В CD плейъра се въртеше диск с музика от 60-те. Бързите парчета караха крака сам да настъпва газта. Участъкът беше прав и широк, движение почти нямаше и шофьорът - млад мъж около тридесетте, не усещаше високата скорост. Стрелката на скоростомера сочеше сто и двадесет. Жената до него се беше загледала унесено напред, но в един момент хвърли бърз поглед към таблото и нервно изпищя:

   - Емиле, какво правиш?! Намали, моля те!

   Мъжът трепна, вдигна крака от газта, колебливо го насочи към спирачката, но се отказа да я натисне. Стрелката на спидометъра плавно тръгна наляво.

   - Еее, какво пък толкова, бе Ванче? Сух, прав път като слънце. По-добър и от магистрала. Не се бой, нищо страшно няма! Сега като почнат завоите покрай язовира, ща - не ща, ще намаля...

   - Като си сам, прави каквото искаш, ако щеш се трепи, но щом си с децата, ще караш бавно и по правилата!

   - О кей, Ванче! Ето намалих - Емил се надигна леко и хвърли поглед в огледалото към задната седалка. В столчето си отпуснато спеше едногодишната Ралица, а баткото - петгодишният Никола, се беше наместил между двете предни седалки и следеше съсредоточено пътя. - Кокич, а ти защо не спиш? Нали даваше зор на Боровец да си тръгваме, че ти се спи? Можеше да поседим още малко под сенките. Не ми се мисли, колко е напечена София...

   - Ааа, вече не ми се спи. Мина ми...

   В този момент сребрист Мерцедес ги задмина с висока скорост.

   - Тати, тати, този ни издуха със сто и педесет! - малкият Коко се намръщи сърдито, скръсти ръце и се облегна демонстративно назад.

   Емил се усмихна. Радваше се, че синът му застава на негова страна. Видяла усмивката му, съпругата му не се стърпя и се намеси:

   - Ето виждаш ли? Детето попива просташкия ти речник! „Издуха"! Само не ми казвай, че го е научил в детската градина! Типичен шофьорски жаргон! Права беше мама, ама аз... Кокич, какво значи „издуха", бе майче?

   - Емиии... „изфуча"... - малкият я погледна гордо, че е намерил точната дума, но продължи да се мръщи.

   Мъжът вече се заливаше от смях:

   - Не, Кокич, бъркаш, тати! Могат да фучат само майките. А още по-добре фучат майките на майките. А Мерцедесите издухват таратайките като нашата. Ама тати събира парички и скоро ще си купим някоя по-мощна кола! И няма да ни издухват!

   - Емиле, как можа!?...

   - Какво толкова, бе Ванче? Изкарвам добри пари като шофьор, що да не сменим колата? Най-малкото един климатик в тая жега ще ни дойде добре.

   - Не се прави, че не разбираш! - изсъска жената. - За „майките на майките" говоря! Как можа пред детето?!... Ти за възпитание чувал ли си? Божеее, и аз се съгласих вие двамата с Никола сами да ходите на море. Няма да спра да ви мисля. Представям си, как ще караш към морето... А и там какви ли ще ги надробите...

   - Не бой се, натам е такова задръстване, че ще си кротуваме. А и нали вече го решихме? Кокича ще стане на шест, а още не е виждал морето. Обещал съм му, че тази година най-после ще го види! Преди беше малък, после ти беше бременна, после се роди сестра му... Големи мъже сме, ще се оправим някак си... Сега ако си въобразяваш нещо и си решила да не ни пуснеш, това е друг въпрос! Обсъждахме го. Раличка е малка, още не е за море, майка ти се прави на работна баба и не може да си вземе грам отпуск, така че...

   В колата се възцари напрегнато мълчание. Горещият юлски въздух нахлуваше през отворените предни прозорци и създаваше напразната илюзия, че уж разхлажда пътниците. А от CD-то Нийл Седака пееше за своята Керъл.

   Няколко километра по-нататък - малко след Щъркелово гнездо видяха спрял междуселския автобус. Беше спукал гума и шофьорът му нещо се помайваше около резервната. Пътниците бяха слезли от нагорещената машина и се криеха под сенките. Само две млади момичета стояха на банкета на слънце и махаха на минаващите за София коли.

   - Я, Кокич, виж - стопаджийки! - Емил се оживи и със нескривано любопитство изгледа момичетата, минавайки покрай тях. - Тати, друг път виждал ли си стопаджии? Не си? Я питай мама, като бяхме гаджета, колко много сме пътували на стоп!

   - „Гаджета" ли каза? Хи-хи-хи - малкият скри усмивката си в шепи.

   - Добре де, преди да се оженим...

   - А какво значи „стопнаджия"?

   - „Стопаджия" значи... Все едно те спира полицай. Но не маха с палка, а с палец, ето така - бащата показа нагледно най-важният стопаджийски жест. - Но не е полицай, а пътник, който няма пари за билет или има, но търси приключения... Ако искаш спираш, ако искаш не спираш. Ако спреш, качваш стопаджиите и ги возиш в твоята посока. И си говорите с тях за разни работи и времето минава по-интересно, защото не мълчат като майката ти...

   - Вие с мама приключения ли търсехте?

   - Ние с мама... - шофьорът хвърли поглед към жената до себе си. Тя го гледаше с любопитство и чакаше отговора. Емил се ядоса, че сам влезе в капана на този глупав разговор. Синът им обаче не дочака отговора и зададе следващия си въпрос:

   - А не е ли забранено да се качваш в чужда кола? Мама казва, че е забранено да се качвам и никога да не го правя!

   - За малките деца наистина е забранено. Никога да не се качваш в кола при непознат! Но големите пътуват на стоп. Ето сега, ако имахме място, можеше да ги вземем двете какички...

   - Емиле, престани да ръсиш глупости пред детето! Не го слушай, майче! Лошо е да се взимат стопаджии, защото може някой от тях да е бандит...

   - А пък аз имам пистолет! И ще го застрелям! Буум, буум! Пиууу!...

   Незнайно откъде Кокич беше измъкнал пластмасов пистолет и започна да стреля по въображаемите бандити. Баща му победоносно изгледа жена си, а тя с отегчение се обърна към сините води на язовира вдясно. Малката Ралица се размърда в бебешкото си столче, а Бийч Бойс от CD-то навяваха с китарните си сола мирис на лято и море...

* * *

   Няколко дни по-късно - рано сутринта семейството се суетеше около семейната кола. Коко беше нахлузил надут пояс, обикаляше гордо, но се и ядосваше, че в този ранен час на улицата нямаше още никой от приятелите му, за да се изфука пред тях. Ех, ако бяха тръгнали малко по-късно, как щяха да обикалят децата от блока и да го гледат със завист. Със същата завист, с която той ги беше наблюдавал, когато те поемаха за морето през изминалите години... Емил подреждаше чантите в багажника, а Ваня беше гушнала Ралица и даваше последни наставления:

   - Кокич, да слушаш баща си! Да не се отделяш от него! Няма да влизаш сам в морето! Да стоиш под чадъра на сянка!... Не се върти, остави този пояс и ме слушай, какво ти казвам!... Емиле, и ти да не го изпускаш от поглед, че какъвто си заплес!... И да караш бавно! Бърза работа нямате... Да се мажете, да не изгорите! Коко да не стои много във водата, че само това липсва - да се разболее! Лекарствата са в зелената чанта... И следобед никакъв плаж - слагай го да спи, ако не спи, поне да лежи!... И...

   - Добре, добре! - съпругът й изобщо не я чуваше какво говори, мисълта му беше на друго място. - Ей, я чакайте, че щях да забравя кредитната карта! Сега се връщам! - той хукна по стълбите към апартамента.

   Когато стигна горе, затвори старателно вратата, ослуша се дали някой от близките му не го е последвал и набра номер на мобилния си телефон. Отсреща вдигнаха и той кратко каза:

   - Тръгваме! И да не забравиш палеца! - после затвори.

   Две минути по-късно червената Астра потегли с надут клаксон, а Ваня и Ралица махаха за сбогом, докато колата зави зад блока.

   - Тати, тати, спри да се преместя отпред! Мама вече не ни вижда. - Коко беше свалил пояса и се гласеше да мине над скоростния лост.

   - Ааа, без тия! Малките деца пътуват отзад!

   - Ама как? Нали ми даваш да се возя отпред, когато мама я няма?...

   - Казах - не може! Искаш от самото начало ли да се караме?

   - Ама, татииии...

   Баща му не му обърна внимание, защото се опитваше да се включи в оживения булевард, по който движението беше голямо. Малкият скръсти сърдито ръце и се облегна назад.

   Скоро стигнаха до центъра. Емил сви по една тиха сенчеста улица. Караше бавно - хем улицата беше павирана и колата друсаше, хем се озърташе, сякаш търсеше някого. Когато я видя, бодро се обърна към сина си:

   - Кокич, я виж ти изненада! Стопаджийка! Ще я вземем, нали?

   - Ама мама каза... - Коко гледаше с любопитство младата жена с тъмни очила, която беше вдигнала палеца на едната си ръка, а в другата стискаше издута пътна чанта. На отсрещния тротоар две пенсионерки гледаха и цъкаха възмутено.

   - Мама я няма сега. Ще я качим! - Емил спря точно до жената и отвори дясната врата. - За къде пътувате?

   Жената се наведе и погледна над очилата си. От дълбокото деколте на лекия й потник напираше пищна плът. Коко зяпна с отворена уста. Майка му не носеше такива потници...

   - За морето - кокетно измърка жената и се усмихна.

   - Я, и ние сме за там! Качвайте се! - погледът на Емил също беше прикован в бюста й, но бързо се окопити. - Багажникът е пълен, ще сложим чантата на задната седалка! - пресегна се, взе чантата и я сложи до сина си.

    Коко се отдръпна от нея като попарен. После проследи, как стопаджийката елегантно протегна голия си крак, придържайки късата си поличка  и седна на предната седалка. В колата нахлу някаква нова странна миризма. Вратата се затвори и баща му потегли с мръсна газ. С крайчеца на окото си детето забеляза, как двете пенсионерки започнаха да се кръстят...

   - За морето значи? И за коя част? - Емил бързаше да поведе разговор.

   - На север. За Балчик. Едно хотелче на високото...

   - Виж ти, каква случайност! И ние сме за Балчик!

   Коко сви вежди и кръстоса враждебно ръце - тази случайност не му харесваше.

   - Е, щом ще пътуваме толкова дълго заедно, да се запознаем! Аз съм Емил, а това е синът ми Никола.

   - Приятно ми е - Силвия! -  спътницата им се усмихна с чаровна усмивка.

   - Това е мястото на мама Ваня! - Коко сам не разбра откъде му дойдоха тези думи. Усмивката на жената замръзна.

   - Мама сега я няма - бащата навъсено се намеси.

   - Да, но това е нейната седалка!

   Няколко минути пътуваха в пълно мълчание. През това време Коко беше зяпнал неочакваната им спътница и съсредоточено я изучаваше. Миризмата, която донесе в колата, определено му харесваше, смътно му напомняше за Нова година и рождени дни. Но Нова година беше толкова отдавна, а до рождения му ден имаше още няколко месеца. Тогава и майка му миришеше така хубаво, но през останалото време... си беше просто мама. Косата на стопаджийката беше тъмночервена - дълга и свободно пусната. Майка му носеше своята черна коса винаги вързана на опашка. И тези огромни неща под потника! Като магнит привличаха погледа му. На майка му изобщо не бяха такива... Имаше нещо любопитно в „стопнаджийката", но като цяло тя го плашеше и имаше чувството, че ще им донесе беда...

   - Ти чалгаджийка ли си? - Коко изстреля изненадващо въпроса, който го мъчеше.

   - Не! Как ти хрумна? - Силвия прихна да се смее.

   - Само певиците имат толкова големи цици!

   - Ей, ей, Кокич!... - баща му за малко щеше да изпусне волана. - Къде го чу това? В детската градина ли?

   - Ти го казваш... като гледаш чалга: „Леле какъв балкон има тая, само чалгаджийките имат такива"...

   Смехът изчезна от лицето на жената. Мъжът до нея се сконфузи. Пресегна се и изключи радиото, от което се носеше жизнерадостен поп-фолк с двусмислен текст.

   - Детски му измишльотини... Чуло нещо в детската или на улицата... и сега го повтаря...

   - Не са измишльотини! Не са!... Ти го казваш!... - малкият се хвърли на седалката по очи и се разплака на глас.

   - Кокич, добре! Стига, тати, стига! Може и да съм го казвал... някога. Но малките деца не трябва да повтарят такива... глупости... - бащата поклати глава, а спътницата им го гледаше с присвити устни.

   След минута-две тя не издържа усилващите се вопли на хлапето и хвърли гневен поглед към шофьора:

   - Няма ли да направиш нещо, Емо?

   - Не е Емо! - кресна в плача си Коко. - Мама му вика „Емиле"! - и още по силно зарида отзад.

   - Остави го! Ще поплаче, ще поплаче пък ща спре...

   Коко плака през целия път до излизането им от града. Когато колата стъпи на магистралата, дали от гладкия асфалт, дали от това, че се беше уморил, но се кротна свит на задната седалка и затвори очи. Представяше си, че вече е пораснал. Беше шофьор като баща си, но не караше раздрънкан бус като него или старата им Астра, а сребрист спортен Мерцедес - кабриолет. Не познаваше всички цифри, но митичното число „200" му беше много добре познато. Стрелката на Мерцедеса стоеше залепена на това число и той издухваше по пътя си всички коли. Дърветата и къщите бягаха от двете му страни в лудешка надпревара. Катаджиите, край които прелиташе, не успяваха дори да вдигнат палките си. До него се возеше мама Ваня, смееше се на глас и крещеше: „Давай по-бързо, давай по-бързо!", а насрещният вятър рошеше косите им... Тогава видя „стопнаджийката". Беше застанала отстрани на пътя и беше вдигнала палеца си. Беше с дълга червена коса, тъмни очила и потник от който напираха да изскочат големи... големи „глупости", както беше казал тати. Коко натисна спирачката. Мерцедесът закова до нея. „За морето съм. Приятно ми е - Силвия!" Коко се мъчеше, да й обясни, че няма място, че колата е двуместна, но нещо беше станало с гласа му и думичка не излизаше. Тогава Червенокосата отвори вратата откъм мама Ваня, хвана я за рамото и я изхвърли на асфалта. После седна на мястото й, тръшна вратата и Мерцедесът потегли сам. Коко се обърна назад. Майка му лежеше на пътя и протягаше ръка към него. Коко се опита да спре колата, но тя не му се подчиняваше, а усилваше скоростта си. Опита се да скочи в движение, но коланът му го държеше здраво. Със сетни сили и той протегна ръце към майка си и от гърлото му най-после излезе звук: „Мамо Ваня, мамо Ваня!" - крещеше Коко...

* * *

   - Мамо Ваня, мамо Ваня! - изплака в съня си хлапето.

   Силвия притеснено погледна крехкото телце на задната седалка. Пресегна се към пътната си чанта, върху която беше сгънала леко яке, взе го и го наметна върху спящото дете.

   - Бълнува - Силвия следеше учестеното дишане на малкия.

   - Нищо му няма. Сънува. - Махна с ръка Емил. - Нека спи. Сутринта е станал като никога толкова рано. Хем малко ще ни остави на спокойствие.

   - Емо, дали не направихме грешка?...

   - Стига глупости, Силве! Грешка!... Рано или късно щяхте да се запознаете. Свиквайте! Още е малък, не ги разбира нещата.

   - Малък?... Хм... „Само певиците имат толкова големи цици"! Ти на това ли викаш „малък"?

   - Ееее, стига де, ти пък сега обиди ли се? Ами имаш - твои са си. Така те харесвам. Не си като... - мъжът не се доизказа.

   - Сгрешихме с тази почивка. И изобщо сгрешихме... Ти винаги ще ме сравняваш с жена си. Синът ти - също!

   - Силве, моля ти се, не започвай пак! Обсъждали сме го. Нека Ралица да стане поне на година и половина и ще поискам развод. А и друго е, ако с Кокича се сближите преди да разбере, че ще му ставаш...

   - ...Мащеха?

   - Мащеха! Глупости! Мащеха! Втора майка щях да кажа - Емил изсумтя неопределено.

   Силвия се обърна отново към заспалото дете. То неспокойно потреперваше в съня си. Сигурно сънуваше кошмари. „Какви ли кошмари сънуват петгодишните?" - почуди се тя. - Баба Яга, злата мащеха?..." Вдигна глава към опушения таван на Астрата. Мъчеше се по този начин да спре напиращите  сълзи. Искаше деца. Но не така си представяше, че ще ги получи наготово, без болка. „Мащеха!" Думата я изпълваше със срам и самоненавист. „Мащеха!" Щеше да развали едно семейство. „Мащеха!" Две деца щяха да я намразят завинаги. А тя обичаше децата. Беше красива и привлекателна. В живота си имаше много връзки с мъже, много кандидати. Неусетно годините минаваха, приятелките й се омъжиха, народиха деца, а нейните връзки ставаха все по-краткотрайни, а кандидатите все по-неподходящи. Може би за това бяха виновни ниското й образование и средата, в която живееше. Беше късно за по-добро образование, а без такова - и за по-добра работа, и среда... Силвия въздъхна и хвърли поглед към Емо... Излизаха от около година и половина. Бяха колеги във фирмата, в която работеше Силвия. Два месеца след първата им среща Емо напусна, каза че е намерил по-добро заплащане. Продължиха да се срещат. Неангажираща връзка, която прерасна в нещо по-голямо. Или поне така мислеше тя. А той? Беше го питала няколко пъти как вижда бъдещето им, той уклончиво отговаряше: „Ваня ще ражда, не е сега моментът", или: „Рано е, Ралица е още бебе, нека да поотрасне..." И тъкмо се питаше дали не е време за пореден път да започне отначало, когато той изненадващо й предложи да отидат на море... но заедно със сина му... И уж от година тя очакваше нещо подобно, но предложението му я свари неподготвена... Тръгна, но дори и сега не беше сигурна, дали това е най-правилното решение...

   - Не искам!... Не!... - отново изплака на сън детето.

* * *

   Час и половина-два по-късно Коко се размърда, отвори едното око, помъчи се да отвори и второто, но не успя. Беше залепнало от изплаканите сълзи. Разтърка го с юмруче и то се отвори. Първото нещо, което видя, беше дългата червена коса падаща над облегалката на дясната седалка. Този тъмночервен цвят му беше познат от някъде... Спомни си, че беше нещо неприятно. Няколко мига той се мъчеше да си спомни и най-сетне успя. Споменът за съня му го накара да се замисли. Беше още сънен - някъде между съня и действителността и не знаеше кое от видяното беше истина, кое сън.

   - Ти не си мойта майка! - констатацията беше направена със силен и отчетлив глас, който стресна двамата възрастни отпред. Те си размениха крадешком погледи. 

   - Не съм. Аз съм Силвия. Помниш ме, нали? - опита се да се усмихне жената.

   Името предизвика неочаквана реакция у Коко. Той се зави през глава с наметнатото яке. Там, отдолу се чувстваше защитен и вярваше, че кошмарът ще го отмине. Само мъничко трябваше да покротува и Червенокосата щеше да си отиде. Започна да си спомня подробности от съня. Спомни си Мерцедеса, спомни си високата скорост, това как колата не му се подчиняваше... Надигна леко завивката и се огледа. Не, това не беше Мерцедес. Беше старата Астра на баща му. Движеше се бързо, но не с двеста километра в час. Отмести още малко якето и заоглежда Червенокосата. Беше същата от съня...

   - Кокич, хайде ставай, влизаме в Търново. Я кажи на какичката... на Силвия... на леля Силва - Емил се обърка тотално. - Я кажи, какво има в Търново?

   Синът му мълчеше, стиснал устни.

   - Сънен е още... Царевец, бе тати! Крепостта, забравил ли си? - после се обърна към спътничката си. - Обещал съм пак да му я покажа. Миналата година го разгледахме, но набързо. Връщах тъщата у тях, след раждането на Раличка, беше ни гостувала двайсетина дни - да помага. Та тогава разгледахме надве-натри Царевец, ама този път ще се качим най-горе - до църквата. Но на връщане. Непременно! Сега бързаме за морето. Кокич, знаеш ли, разговорихме се с леля Силва... със Силвия... Ми тя била в същия хотел, където сме ние! Съседи ще бъдем за десетина дни! Ще има кой да ни буди сутрин, да не закъсняваме за плажа...

   Коко се беше завил отново през глава и не слушаше. Спомни си Царевец. Крепостните стени, високите каменни кули, под които зееше пропастта. Беше се уплашил доста, когато беше погледнал надолу. Добре че баща му го държеше здраво. Той сега пак щеше да го държи здраво. А Червенокосата нямаше кой да я държи. Ами ако й се завие свят и политне надолу? Или ако се подхлъзне? Или ако... някой ле-е-екичко я бутне?... Жалко че нямаше да спрат на отиване. Нищо на връщане, също ставаше, стига още да е с тях. Важното беше Червенокосата да не среща мама Ваня... Коко се усмихваше под якето и отново беше върнал вярата си, че животът може да е хубав...

   Старата Астра зави и спря с тихо изскърцване на паркинга на бензиностанцията.

   - Кокич, почивка! Пишка ли ти се?

   - Не...

   - Хайде после няма пак да спираме!

   - Не ми се пиша! - криеше се още под завивката. - Пишах сутринта...

   - Добре ама на мене ми се... После със Силвия ще пием кафе. Ти се заключи, знаеш как. Сладолед?

   - Да! Във фунийка - Коко скочи, отмятайки якето. - Ягодов! - за пръв път, откакто Червенокосата се качи в колата, на лицето му грееше широка усмивка. Емил хвърли победоносен поглед към Силвия, който казваше: „Ето, нали ти казвах!"...

* * *

   Приближаваха колата, смеейки се. Силвия беше успяла да се отърси от мрачните си мисли и се отпусна. Какво пък! Един път се живееше! Цяла година работа, работа, време беше за почивка и за усмивки. Емо пак беше оня добродушен шегаджия със свежото си чувство за хумор, за което го беше харесала. Сега пак беше изръсил някаква шега. Бъдещето?... Щяха да го решават в... бъдещето!

   Жегата настъпваше. Прозорците на Астрата бяха спуснати докрай. Тогава чуха гласа на Коко от колата. Говореше с висок ясен глас. Силвия и Емил се заслушаха, а след секунда замръзнаха.

   - ...Да... Тя махаше с палец, като стопнаджия... И ето така... - Коко енергично показваше с едната ръка вдигнат във въздуха палец, с другата държеше телефона на баща си. - И, мамо, мамо, тати каза, че е в същия хотел като нашия... Не... не като нашия, а в нашия хотел...Да, и че ще ни буди сутрин... Ами...хубава?... Не знам... Да, и е с червена коса и с големи... хи-хи-хи... ти знаеш какво... като на чалга певица! Да... Казва се Силвия... и вика на тати „Емо"...

   Името му го извади от вцепенението. Емил се хвърли към колата и понечи да отвори. Вратата беше заключена. Опита другата. Тя също. Когато се сети да бръкне през отворения прозорец и да отключи, малкият вече приключваше разговора:

   - Добре, мамо... Не плачи... Чао, целувам те!...

   Сграбчи телефона от ръката на сина си, но връзката се беше разпаднала. Приседна невярващ на седалката. Силвия беше вдигнала ръце и беше закрила очите си. Мълчаха.

   - Къде ми е сладоледа? Аа, тати, мама звънна и натиснах зеленото копче... И после тя ме попита къде си, и аз й казах, че сте отишли в тоалетната... с какичката... с леля Силва... преди половин час... - Коко забеляза сладоледа в ръката на баща си. Слезе от колата, взе сладоледа, отвори го и най-невъзмутимо започна да го ближе.

   - И сега какво? - Силвия беше свалила ръцете от лицето си. То беше доматено червено. - Закарай ме до гарата! Връщам се.

   - Силве, чакай! Това не променя нещата. Рано или късно щеше да разбере. Ето че се случи...

   - Е, и какво стана? Тя разбра, реве у вас, а ти ще си ходиш на море и ще си развяваш... байрака?

   - Силве... не... Добре, права си. Ех, Кокич, Кокич, какви ги забърка... Ама и аз съм един заплес... как можах!

   Коко седеше на тротоара, ближеше съсредоточено сладоледа и се правеше, че не разбира случващото се. В този момент телефонът иззвъня. Силвия и Емил подскочиха. Емо погледна дисплея.

   - Пак е Ваня... - не смееше да вдигне. След няколко иззвънявания, отсреща затвориха.

   - Ужас! - Силвия отново затвори очи. - В по-нелепа ситуация не бях попадала... Пали и да се връщаме. Трябва да говориш с нея!

   Коко скокна и наостри уши.

   - Ами морето?!...

   - Няма море. Връщаме се в София! Качвай се в колата! - никога не беше виждал баща си толкова намръщен.

   - Няма пък! Няма!... Искам морето!... - Коко хвърли недоядената фунийка сладолед и разплакан побягна през градинката към оживения булевард, където тежки камиони летяха с голяма скорост. Тази ужасна Червенокоса! Тя беше виновна за всичко! Пак нямаше да види морето, този път заради нея! Мразеше я! Откакто се качи в колата, светът се обърна наопаки. Пищеше и тичаше напред без да вижда нищо...

   - Емо! - изкрещя Силвия.

   Емил метна инстинктивно телефона си някъде встрани и се затича след сина си, но той имаше няколко метра преднина. Тичаха през зелената площ право към потока автомобили. Всичко продължи само няколко секунди. Но това бяха най-дългите мигове в живота на Емил. Мигове по-дълги и от вечност. Мигове, в които видя себе си - как взима на ръце в родилния дом малкото вързопче, как съществото от това вързопче пред очите му се превръща в човек - расте, усмихва се, казва първите си думи, прави първите си крачки, и после игрите, носенето „на конче", возенето в скута му в старата Астра...

   Някои шофьори забелязаха бягащото дете и натиснаха клаксоните. Това привлече вниманието и на други, и един по един започнаха да натискат  спирачки. Емил настигна сина си в мига, в който бял пикап,  натиснал рязко спирачка, закова на място почти докосвайки Коко. Сграбчи детето и го прегърна. Някъде зад пикапа се чу трясък, някаква кола не беше успяла да спре навреме. Емил стискаше сина си, целуваше го, а устните му шептяха:

   - Кокич!... Момчето ми, не плачи, всичко свърши... Няма нищо, всичко е наред! Ще видиш морето, обещавам ти!... Обещавам ти... Кокич!

   Коко уплашено хлипаше.

* * *

   Обратният път към София беше тягостен. Всички мълчаха. От CD плейъра се носеше отново музика от 60-те, но този път тя не напомняше за морето, а звучеше някак си тъжно. Пол Анка пееше с тъга за своята луда любов...

   Телефонът иззвъня. Емил хвърли поглед към дисплея. Като видя кой е, отби на банкета и спря. Поколеба се секунда-две, но вдигна.

   - Да!... Аз съм, Ваня... Не, не наближаваме морето... Връщаме се... Не, всичко е наред... доколкото може да е наред... Нищо лошо не се случило, Кокича е добре... Той нали ти каза... Какво да ти е казвал ли?... Ами... за...нас... Не сте ли говорили с него по телефона?... Не?!!!... Добре, добре, след час сме у дома, всичко ще ти обясня. Ние сме добре, нищо лошо не се е случило... Хайде...

   Емил затвори и се обърна към сина си. Коко го гледаше изпод вежди право в очите. Гледаха се втренчено и никой не отместваше поглед. Който пръв го направеше, щеше да е загубилият. Силвия ги наблюдаваше отстрани, но мълчеше, тя също беше разбрала... Минутите минаваха, а те се гледаха и сякаш водеха диалог без думи, в който изясняваха цялата нелепост на отминалия час, на отминалия ден, на отминалата година... Емил не издържа и сведе поглед. Коко сякаш чакаше точно това:

   - Искам у дома! При мама Ваня!...

   Баща му не отговори. Запали колата и потегли. От тонколоните се носеше фалцетният глас на Робертино Лорети и неговата незабравима „Мамма"...