Навън вали. Всичко се променя. Бяло и чисто. Искам да е същото в душата ми. Последен ден, годината си тръгва. Тъгата остава. Искам да се променя. Да мога да се радвам на снежинките. Да  усетя празника. Да си кажа, че съм имал хубава година. А беше хубава. Само краят не беше толкова добър. Най-хубавите празници останаха без нея. Единствена, която топлеше сърцето ми. Сега е празно, пусто и бездушно. Няма никой в него. Питам се, дали ще се намери някой да пребоядиса. И да скрие спомените, останали след нея. Като снега. Да скрие всичко и да започна отначало. И Коледата да не бъде тъжен миг, отчаян шанс да си пожелаеш нещо, което няма да се случи. Надеждата е в новото. Годината започва с пожелания за по-добро. По-хубава, по-светла, изпълнена с любов и щастие. И на мен го пожелаха. Трябва да съм много глупав, ако и аз не си го пожелая. Не си го пожелах. Поисках нещо невъзможно. Готов съм да платя цената. Изглежда налудничаво и отчаяно, но аз не искам да се примиря. Да вярвам, че времето лекува. Не вярвам, че ако си обичал някого така, ще можеш да забравиш. Ще можеш да заспиш спокойно. Ще те вълнува цвета на плочките в банята или какво е времето навън. Искам да ме топли пак усмивката, погледа ... гласа. Това си пожелах. Пожелах си да се върне времето, когато бях щастлив. Хората, които казват “Откажи се!”, никога не са обичали така. Аз я обичам истински. Затова си я представям като сянка без лице. Не мога да я задържа насила. Но ще се боря да я видя. Да я срещна пак, отново да  преоткрия същата жена. Отново същото лице. Снегът натрупа. Земята спи. Сърцето ми е спряло. Иска ми се да изляза. Да тръгна през снега. Там където няма стъпки. Да докажа, че съм прав. На себе си. Да знам, че не е глупаво да я обичам. След време никой няма да си спомня какъв съм бил и какво съм преживял. И аз няма да им го показвам. Но всичко ще си остане в мен. И ако съм най-големият късметлия на света, ще мога да кажа: “На Коледа се случват чудеса!”.