28.01.2019 г., 18:25 ч.

Коледен монолог 

  Проза » Разкази
879 1 3
2 мин за четене

Как можах точно на Коледа да се разболея! Откъде ми дойде тая шарка, на трийсет и пет години, тежко се кара от възрастни хора, казват, какво ти тежко, чудя се вече дали ще оживея. Бълнувам, тресе ме, термометърът хвърчи на 39.5, тъпча се с лекарства, тялото ми гори, а пък как ме болят тия мехури, които са покрили всеки сантиметър кожа, иде ми да започна да крещя и да не спра, докато небето не се продъни. Ама само си лежа и се мажа с кремовете, които изписа лекарката. Втори ден не мога да мръдна от леглото, а в хола оживление, елха се украсява, маси се приготвят…утре е Коледа. Филип си взе една седмица отпуск, може и да я удължи, зависи колко бързо ще се оправя. Гледа децата, готви, подготвя коледната украса. Чувам ги как пищят радостно, само от време на време Мартин идва при мен, той е на седем вече, разбира какво се случва, пита ме как съм, нещо да ти донеса, кога ще се оправиш, мамо, а пък аз му казвам, отивай оттатък да не те пипне и тебе тая шарка, въпреки че е ваксиниран, но знае ли човек. Леле, кога стана вечер? Не мога да спя, ужасни са тия нощи, потя се, боли ме всичко, повръща ми се, умирам. Филип спи в хола, нарочно не му давам да е при мен, че няма да мигне. Ставам, лягам пак, не мога да си стоя на краката. И ето, пак шум в хола, зазорило се е, а дядо Коледа явно е оставил подаръците под елхата, защото децата пищят възторжено, чува се късане на хартия, и още писъци, ааа, гледай, тати, гледай, моят състезателен автомобил, дядо Коледа е супер, наистина ми донесе автомобила, ей, тати, кукла, има кукла, а после смях, много смях и неразбрани разговори. Въртя се в леглото, унасям се, после пак се събуждам. Мартин е влязъл при мен и ми подава нещо. Виж, мамо, казва ми, това е за теб. Надигам се едва, едва, косата ми лепне по челото. Какво е това, произнасям безсилно. Беше под елхата, обяснява той, дядо Коледа го е оставил. Знам, че не носи подаръци на възрастни, но аз специално го помолих, защото си болна и той донесе. Виж го! Отварям подаръка. Вътре има малка тетрадка, цялата изрисувана с хубавите рисунки на Марти. Художник ще стане, страхотно рисува. От устите на човешките фигурки излизат думи, този път толкова се е старал, че даже няма правописни грешки. Страхотен комикс е сътворил, даже ми става интересно да го прочета целия, само да не ми се замъгляваше толкова погледът. Нали обичаш книги да четеш, донесъл ти е книжка, казва Марти. От дядо Коледа е. Нали знаеш, че е от дядо Коледа? Нали, мамо? Тонът му е толкова настойчив, че ме заболява. Очите му изведнъж странно се състаряват, бръчици на възрастен ли виждам около тях или само ми се привижда? Кажи ми, че знаеш, че е от дядо Коледа, повтаря, а отчаянието в гласа му става все по-ясно изразено, кажи ми, моля те! Разбира се, че е от него, отговарям бързо и се усмихвам, въпреки че дори разтягането на лицевите ми мускули е свързано с болка, предай му, че много му благодаря и ще си прочета книжката с удоволствие! Още днес! Очите на Марти блесват и лицето му се изпълва цялото със светлина – сякаш е обгърнато от небесен ореол. Усмихвам се отново. Моят малък дядо Коледа. Колко силно вярвам в него…

 

 

© Невена Паскалева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Това е един много хубав и трогателен разказ в първо лице. Но не е монолог. Трябва му нещо много малко, за да се превърне в монолог. Вижте темата във форума! Ще се радвам, ако го преработите в необходимата форма и отново го публикувате тук. Има достатъчно време.
  • Благодаря ви!
  • Прекрасно, това е литература, събуждаща най-доброто, най-светлото у четящия!
Предложения
: ??:??