Всички сме чували песните на бардовете в претъпканите таверни. Грубите им пръсти, галещи струните, и гласовете им, извисяващи се над всичко и всички, карайки шумотевицата да спре. Когато песента започнеше, всички обръщаха глави, сякаш проклетият император изнасяше реч. Не, дори по време на речта щеше да се чуе някоя псувня. И разбира се остриетата на стражите. Но щом бардът запееше, никой не смееше да каже и дума. 
Бардове имаше навсякъде. Не всички бяха добри, но след няколко питиета дори и орките ставаха красиви. Важното бе, че таверна без бард не съществуваше. Бардове ставаха хората, жадни за приключения, но твърде плашливи или мързеливи, за да направят откритото небе своя дом, напористият вятър - любовница и пътят - постелка за студените нощи. Всички имаха големи усти и очи, винаги широко отворени. Въпреки омайните си приказки за приключения и люти битки, те обичаха спокойствието, вкусната храна и топло легло. Някои бяха като трън в окото, докато други, сякаш направени от мед, бяха дружелюбни и всеотдайни. Мога да говоря много за бардовете. Мога да говоря и малко. Но с това се изчерпва най-важната информация, която човек трябва да знае за тях. Не всички искат да слушат за тях. Обичат песните и разказите им, но до тук. За да не ви отегчавам повече, мисля да ви запозная с главния персонаж. За да разберете каква е уникалността на нашата героиня, трябваше да ви разкажа с няколко думи за бардовете в Скайрим. А сега нека се потопим в красивите улици на столицата на Скайрим - Солитюд. 
Беше топла сутрин, лекият бриз от пристанището се промъкваше през цепнатините на старинните крепостни стени на големия град. Хората бяха излязли от къщите си и всеки бързаше за някъде. Търговците излагаха стоката си, куриерите тичаха от една къща в друга, буржоазията се бе събрала в центъра и обсъждаше последните клюки от двора. Освен най-обикновените хорица, тъмните и мрачни типове, с които никой не иска да се забърква, дори вижда, бяха заели обичайните си места из ъглите и очите им шареха из тъплата, готови да набележат поредната си цел. Може би се чудите защо градът носи името ``Самота``, въпреки бликащите от живот улици. Градът не е обикновен като другите. Да, имаше си голямо пристанище и големи крепостни стени и кули, но едното нещо, което го различаваше и го правеше дори по-красив от ``Перлата на градовете`` Уайтрън, бе местоположението му. Половиният град беше разположен върху здрава почва, осеяна с красиви плочи, водещи към главния път, докато другата половина се извисяваше над морето, разположена върху голяма изсечена скала. Всеки, който видеше тази красота, ахваше от възхищение, докато очите му вече плуваха в сълзи, а ръцете му инстинктивно падаха върху гръдта му. Но нека се върнем на темата. Освен с красивата си архитектура и местоположение, Солитюд бе известен с Колежът за бардове. Там бяха събрани най-омайните гласове в цял Скайрим. Този, на когото се падаше честта да учи там, цял живот живееше охолно. Освен с пеенето и разказването на истории, бардовете бяха изкусни лъжци. Те можеха да убедят най-упоритите и твърдоглави хора и често използваха ``уменията`` си за... Нелегални поръчки, да кажем. Много малко хора знаеха това. Но въпреки всичко, те оставаха едни от най-уважаваните хора в Скайрим. Положението на улицата не бе по-различно от това в самия колеж. 
Тази сутрин се различаваше от всички други. Тази сутрин се състояха изпитите на бардовете. Млади мъже и жени от цял Скайрим се бяха събрали на едно място в продължение на една година, изучавайки тънкостите на езика, различните инструменти и стари песни и легенди. Комисията, която щеше да реши съдбата на младите хора, се състоеше от строгата Кармела, севернякът Йор, самата братовчедка на императора и библиотекарка Сарнила. Те бяха заели местата си около голяма кръгла маса, върху която лежаха небрежно стари книги и записки. Учениците, очакващи изпитите с нетърпение, обсъждаха разгорещено последните клюки. Другите, мълчаливите и притеснени типове, се бяха наредили като аптекарски шишета върху дълга дървена пейка, прикована до студената стена. Шумотевицата, може да се каже, беше по-досадна от тази на улицата. Изпитът щеше да започне сред броени минути и сърцата на всички тупкаха ускорено, очакващи малката врата, отделяща ги от така желаната кариера. 
В стаята на комисията цареше тишина. Тримата изпитващи мълчаха и гледаха вратата, през която щеше да мине първият ученик. Навалицата отвън ставаше все по-шумна и по-шумна. Необичайно досега явление. Кармела започна да барабани с пръсти нервно върху дървената повърхност. Тежка въздишка се отлепи от устните й и краката й започнаха да треперят. 
-Кога ще започне проклетото нещо? - изръмжа тя през зъби и се облегна на мекия си стол.
Йор я погледна под вежди и се изсмя.
-Да не би да си нервна, Кармела? - каза той развеселено и се намести на мястото си. 
-До гуша ми дойде всяка година да оценявам бездарници с голямо самочувствие. Влизат тук сякаш притежават света, показват какво не са научили и си тръгват разплакани. А някои дори имат наглостта да спорят с нас! До гуша ми дойде. - повтори тя и потърка слепоочията си с длани.
Вратата внезапно се отвори и нисък мъж на средна възраст влезе тичешком вътре, запъхтян от бягане.
-Нека оценяването започне! - извика той със сетни сили, като избърса потта от челото си с грубата си ръка. 
Той се обърна към тълпата, която слушаше внимателно. Погледът му пробяга по всеки един от учениците, а пръстът му проследи имената, написани в дългия списък, след което започна да проверява присъстващите. 
-Един липсва. - мъжът промърмори и поклати глава. 

***


Митра прокара пръсти по врата на доведения си брат и се усмихна широко, показвайки два реда бели зъби. 
-Пак се прибираш късно. - прошепна тя и се доближи към него, галейки меката му коса. - С кого беше?
Младият мъж, зачервил бузи, облиза пресъхналите си устни и се усмихна на свой ред. Името му бе Киран. Чичото на Митра го беше намерил преди няколко години сам, зъзнещ, по средата на улицата по време на безпощадна зимна буря. Той бе станал чирак при местния ковач и бързо извая здрава мускулатура, която да прилича на високия му ръст. Откакто бе дошъл в столицата, той и "сестра" му бяха намерили общ език. Хората бяха започнали да ги възприемат като брат и сестра, съдейки по времето, което прекарваха заедно. Но те не подозираха с какво го изпълват. 
-Да не би да ревнуваш? - отвърна развеселено той, хвана китката й и целуна ръката й нежно. 
Митра въздъхна тежко и го погледна през полузатворени клепачи. Очакването я убиваше бавно, тя усещаше, че той иска да я измъчва. Младата жена се опита да се освободи от желязната хватка, в която бе попаднала, но напразно. Твърдият поглед на Киран се бе впил в нейния. Очите му, непоколебими, се бяха съсредоточили в устните й, готови за бърза, но обмислена, атака. Ситуацията го развеселяваше - обичаше да я дразни. Не бе излизал с никого, бе останал в таверната цяла вечер, изгубил се в приказки с един стар капитан на боен кораб. Въпреки репутацията си, той никога не бе спал с друга. Разбира се, въртеше главите на жените сякаш беше игра, но всъщност имаше очи само за Митра. Изгубил търпение, той хвана малкото й лице и зацелува устните й страстно. Въздишките им се преплетоха, жадните им ръце търсеха тялото на другия. Киран бутна Митра назад и тя скочи върху дървената маса. Мъжът не чакаше покана и разкъса тънката ленена рокля, която го делеше от удоволствието. 

***

-Това е пълна трагедия. - промърмори Кармела и отправи многозначителен поглед към изпитващите.
-Благодаря ти,... - погледът на Сарнила потърси с пръст в дългия списък името на момичето, което изпитваха - Кларис. 
Ученичката, която се тресеше от притеснение се надигна от стола. Тя кимна леко с глава и се обърна рязко, при което се блъсна там, където беше седяла и изпусна лирата си на земята. Трясъкът огласи стаята и момичето подскочи на мястото си и изпищя. Тя бързо вдигна вече счупения инструмент и изхвърча от стаята на секундата, блъскайки се в учениците, насъбрали се пред вратата. Йор и Кармела се спогледаха и ужасни гримаси полазиха по вече разочарованите им лица. 
-Петнадесет минути почивка! - извика Сарнила, отчаяна от неловката ситуация, в която се намираше. 
Тя измести стола назад и стана пъргаво, насочвайки се към вратата. На четиридесет години, тя изглеждаше по-млада от възрастта си. За разлика от Кармела, която постоянно правеше гримаси и вече бръчки обрамчваха малките й очи и тънките й устни, винаги свити в почти незабележима линия, тя изглеждаше на не повече от тридесет. Лицето й бе светло и винаги усмихнато, увито от кестеняви дълги коси, винаги вързани назад на ниска опашка. Въпреки физическата си красота, тя все още не бе намерила партнъор, достоен да сподели леглото й. Искащи - много, избрани - нито един. ``Годините се изнизват, Сарнила.`` - постоянно й казваше кралицата на Солитюд, съпругата на братовчед й. Но въпреки всичко Сарнила искаше да бъде самостоятелна. Да се омъжиш значи да си сложиш окови. Това бе нейната максима.
Учениците, които преди по-малко от минута се бяха настанили пред залата, чакайки реда си, се разотидоха и се чуваха облекчени гласове и дори далечни смехове из коридорите. Жената присви очи и затърси познато лице сред тълпата, но остана разочарована, когато не го намери. Тя закрачи бавно по дългите коридори и се наслади на малкото време, което си беше спечелила. Главните порти на колежа бяха широко отворени и лек бриз развя косите й, когато излезе навън. Чист въздух изпълни дробовете й и тя вдиша бавно, затваряйки очите си. Сарнила отвори очи и огледа улицата. Величествените крепостни стени на столицата се извисяваха на повече от тридесет метра над нея. Непокътнати от безпощадното време, те бяха едни от най-яките стени в Скайрим. Под тях се извисяваха домовете на хората, раздалечени едни от други на около метър разстояние. Всички прозорци бяха широко отворени, даващи път на чистия въздух да нахлуе в стаите. Двама стражи патрулираха, други двама седяха на стените и водеха разговор. Тя кимна на мъжете, които й свалиха шапка, когато я подминаваха. Да бъдеш братовчедка на Императора си имаше своите привилегии, въпреки че тя не се нуждаеше от тях. Мислите й отново се насочиха към човека, когото търсеше. Тя отново се огледа и затропа нервно с крак. Спокойствието я напускаше. 
-Къде си? - прошепна тя и се насочи към Синият палат, търсейки племенницата си. 

***

Мелодичният смях на Митра погали ушите на Киран. Той проследи с поглед голото й тяло, отправящо се към дрешника. Усмивка разтегли устните му. Никога нямаше да се насити на красотата й, на лекотата, с която ходеше, на звучния й смях и пиперливо чувство за хумор. Никой не можеше да го разсмива както тя го разсмиваше. Никой не го гледаше по същия начин, не се впускаше в забавни, но опасни, приключения из необятните брегове на Солитюд. Влизаха незабелязани в някой кораб, пуснал котва на пристанището, минаваха покрай заспалите моряци, крадяха бутилка вино и правеха любов на мачтата на кораба под лунна светлина. Само тя беше като него. Митра бе висока, с бяла кожа, която контрастираше на черните й очи и черна коса, стигаща до кръста. ``Непристойно за дворцова дама.`` помисли си той и се изсмя. 
-Какво? - Митра се обърна рязко и го погледна изпод вежди като малко дете.
Тя извади сатенена тъмнозелена рокля и я облече за част от секундата. С една ръка хвана четката за коса и започна да се реше, а с другата се обуваше. Тази абсурдна картинка накара младия мъж да прихне в смях.
-Нали знаеш, че няма да оценяват външния ти вид? - промълви Киран след няколко минути мълчание и се загледа в тънката й снага. 
Митра го погледна с неразбиращ поглед и вдигна рамене. Киран се изправи на лакти и килна главата си на една страна. Няколко кичура тъмночервена коса се спуснаха като пердета пред зелените му очи и той ги отмести с досада, сядайки в по-удобно положение.
-Хайде де, не се прави. - каза той докато ставаше от леглото и махна пренебрежително с ръка, увивайки чаршаф около кръста си.
-Какво искаш да кажеш? 
Киран се промъкна зад Митра и премести косата й, откривайки тънкия й врат. Той погали меката й кожа нежно и постави лека целувка на бузата й.
-Говориш ми за изпита цяла година...- започна той тихо и продължи да слага малки целувки по лицето й - от месеци си заровила носа си в книгите... - ръцете му проследиха линията на челюстта й, врата й, деколтето й - искаш да кажеш, че би-
-Не!!! - младата жена извика и отблъсна Киран, излизайки от стаята. 
Тя се втурна надолу по стълбите в панически бяг и подмина хората, насъбрали се около трона. Около десетина глави се обърнаха след нея и се поклатиха възмутено в синхрон. Сърцето й започна да играе див танц, краката й не я слушаха и се оплитаха един в друг. Ръцете й бутнаха с всичка сила портите на двореца и тялото й се блъсна в една от колоните. Тя обви ръце около нея, за да запази равновесие и продължи да бяга с всички сили към колежа, опитвайки се да си намери дъха. 
Минуващите обръщаха глава след момичето с пуснати коси и без една обувка, която бе останала на няколко метра зад нея. Една стара дама вирна нос и изпуфтя при неугледния вид на младата жена. Останала без дъх, Митра спря на едно място и се преви, като постави длани на коленете си, дишайки тежко. ``Как можах да забравя?`` ядосваше се тя и стисна устни. Тя вдигна глава и видя колежа на няколко метра от нея. Краката й, едва движещи се, се насочиха към красивата сграда, но спряха бързо при вида на тъмна фигура, приближаваща се към нея.
-О, не. - промълви Митра и разшири очи.
-О, да! - извика Сарнила и запляска с ръце. -Къде беше? Ти си следващата!
Митра погледна леля си с огорчение и се доближи до нея с наведена глава. Сарнила я изгледа отгоре до долу и въздъхна.
-Трябва ли да знам какво е станало с обувката ти? 
-Колко време имам до изпита? - Митра я попита бързо, сменяйки темата.
-Около пет минути. Надявам се да си готова.
-Да, да! - младата жена отвърна и кимна с глава - Да тръгваме! 

***

Йор изпъна гръб на облегалката на стола и затвори очи с облекчение, че дългият ден вече беше свършил. Всички изпитани вече се бяха разотишли и тримата преподаватели седяха, попивайки мълчанието и спокойствието в голямата стая, отрупана с книги и музикални инструменти. Въпреки добрата си репутация, тази година учениците в колежа не се бяха представили добре, противно на добрите очаквания на Сарнила. По-малко от половината щяха да получат титлата бард и щяха да бъдат изпратени из различни краища в Скайрим. Някои искаха да останат в столицата, продължавайки учението си, за да станат преподаватели. Но последните няколко години имаше все по-малко желаещи. Младите тръпнеха да напуснат столицата и да направят крачката си в големия свят, изпълнен с приключения, нови места, хора и различни култури и езици. 
Сарнила се загледа в широко отворената врата и с крайчеца на окото си проследи двамата си колеги. Кармела не беше спряла да прави саркастични изказвания и забележки. Няколко момичета бяха излязли обляни в сълзи заради нея. Йор седеше на стола с ледено изражение и присвиваше очите си от време на време, сякаш търсеше нещо. И двамата бяха твърде строги към учениците. Сарнила реши, че е време да си тръгне. Резултатите можеха да почакат до утре сутринта, беше твърде изморена, за да прави списъците. Жената стана тромаво от мястото си и изпъна краката си. Сякаш беше седяла цяла вечност. Гърбът я болеше ужасно много, стъпалата й се бяха буквално сварили в тези неудобни, но скъпи обувки. Тя опря ръка на стената и се запъти към коридора, готова да се просне на мекото си легло. 
-Сарнила. - Жената затвори очи и съжали, че не беше побързала. Тя се извъртя на токовете си и срещна погледа на Кармела. - Бих искала да поговоря с теб.
-Сигурна съм, че може да почака до утре. - Сарнила се усмихна със затруднение, но остана на мястото си. ``Ето на - започва се.`` помисли си тя и зачака със скръстени ръце.
-Всъщност, не. - тонът на Кармела беше омекнал, но нотката на сериозност и твърдост не я напускаше. - Племенницата ти се представи добре. 
Горда усмивка разтегли сухите устни на Сарнила и сърцето й затуптя буйно. 
-И аз съм на същото мнение. - отвърна тя и се опита да скрие усмивката си. Неуспешно. Наистина се гордееше с нея, въпреки дивият й нрав и ужасни навици. Тя бе нейна племенница. 
-Има ли планове? 
-Не мисля, нищо не ми е казвала. 
Йор и Кармела се спогледаха и нордът й кимна.
-Сарнила, виж какво... - Йор подхвана и пръстите му заиграха по масата - Митра е добра. Наистина е добра. Наследила е целия си талант от теб, но... - той прочисти гърлото си и се намести на стола - Мислим, че ще е по-добре ако я пратим в някое градче. Далеч от тук. Да покаже на цял Скайрим какъв талант има! 
-Добре... Но не мислите ли, че това не нейно решение? - изражението на Сарнила от весело се бе превърнало в объркано. Какво искаха да кажат тези снобари?
-Виж, по принцип да, но...
-Искаме племенницата ти да се махне от тук! - Кармела излая това изречение като бясно куче с изцъклени очи, пред вече разочарования Йор. Той я сръчка, но жената не му обърна внимание.
Библиотекарката, разширила очи от изумление и обида, остана неподвижна на мястото си, обмисляйки безумното предложение на Йор и Кармела. Да, Митра беше дива, необуздана, но въпреки всичко щедра и добра. И много талантлива и упорита във всичко, което правеше. Това беше наследила от нея и тя не искаше да повярва как някакви си ще говорят по този начин за нейната кръв с такъв тон. Какво си позволяваха? Какви бяха доводите им, че да изпратят това красиво и умно момиче надалече, за да не я виждат повече. Да не я вижда тя. Тя насъбра сили да проговори и почеса брадичката си.
-Вижте, не мисля, че това е ваша работа. - Тя стрелна злобен поглед към двамата седящи - Не вие решавате съдбата на племенницата ми. 
-Всъщност, ако беше прочела правилника...
-Аз съм писала правилника! - Сарнила избухна и разпери ръце във въздуха. -Това е абсурдно!
-Имаше малко промени. Нищо особено всъщност, просто съвсем малки. - Кармела подхвана и се усмихна глуповато и помаха с ръка, като че ли се опитваше да я успокои. - Не искахме да те безпокоим, затова се консултирахме с другите колеги и решихме, че от тази година учениците ще ходят там, където ги пратим. - Тя погледна внимателно Сарнила и продължи с по-нисък тон. - Чрез гласуване. 
-Ах, вие, нагли... - Сарнила прошепна през стиснати устни и се опита да успокои бурята в сърцето си. 
-Ние с Йор вече гласувахме. Остава и ти да дадеш своя глас. - Кармела се облегна на стола и в очите й заиграха пламъчета. Тази ситуация й харесваше. - Мислим да я изпратим Уиндхелм. Студено е, знам, но може би суровината ще я направи още по-добра и усърдна в това, което прави. Но разбира се, мястото може да бъде сменено. Но ще бъде по-добре да остане по този начин. Вече всичко е уредено... - тя спря за миг и продължи - Какво мислиш? 
Сарнила не почака втора покана и излезе от стаята с бързи крачки. Йор и Кармела се погледнаха крадешком и безсрамни усмивки заиграха по лицата им.

***

Главата на Сарнила се въртеше и в нея се мислеха най-ужасните планове за убийство. Тя ускори крачка по павираните улици на Солитюд и зави надясно по пряк път към Синия палат. За какви се мислеха? Да взимат такова решение без нея! И то само заради племенницата й. Тази мисъл я ядоса още повече. Не знаеха ли коя е тя? Ако поискаше с една дума можеше да ги изхвърли от колежа, но не това беше начина. Тя бе решила изцяло да се откъсне от този живот. Живот, в който ще се чувства нещастна и самотна, със съпруг не по неин избор. Тя бе предпочела каменните, но уютни стаи на колежа пред тези на палата. Беше и втръснало две-три слугини да я следват по всяко време и да я питат през пет минути как е, дали иска да яде, да се преоблече или спи. Още една вълна на гняв я заля. Трябваше да се успокои, да спре за малко и да помисли. Твърде късно. Митра бе наследила не само таланта си от нея. 
Жената намали крачка като се озова в градината на палата. Тя пое дълбоко въздух и кимна на стражата да й отвори главните порти, веднъж щом я бяха разпознали. Тя влезе в голямото помещение и стъпките й отекнаха из празните коридори на палата. Пред нея се простираха вити стълби, направени от истински и красив мрамор, покрити от каменен парапет с издълбани рисунки. Едната й ръка докосна студената повърхност, а другата повдигна леко роклята й. Тя изкачи бавно двадесетте стъпала. След като ги преброи се успокои сякаш. Тя направи няколко крачки и се взря в големия трон, извисяващ се подигравателно пред нейното мизерно съществуване. Това никога не би могло да е нейно, но тя можеше да бъде част от него. Само ако беше поискала. Не, тя предпочиташе да живее в пещера пред стая, пълна с глезотии и ненужни предмети. Не беше идвала от няколко месеца. Сякаш бяха години. Тя зави надясно, обръщайки гръб на кралските покои. Големият вход я отведе в тесен, но дълъг коридор. На стените стояха окачени големи и малки картини, изобразяващи все красиви места из Скайрим. На пода беше проснат дебел тъмнозелен килим със златисти шарки по краищата. Погледът й заигра по вратите от двете страни на стените и се спря на последната. Само един поглед й трябваше, за да възвърне това усещане на гняв, което така усилно искаше да притъпи и забрави. Може би беше грешка да идва тук. Би трябвало да се обърне и излезе. Да се наспи хубаво и на сутринта да обсъди с Йор и Кармела положението. Може би всичко щеше да се оправи. Мирно. Да, трябваше да се съвземе. Умът й беше на едно мнение, но краката й не. Тя се втурна, почти в галоп, към стаята в края на коридора. Ръцете й завъртяха медната дръжка и вратата изскърца силно. В стаята цареше тишина, нямаше никого. Никаква следа от Митра. Тя направи няколко крачки и се озова в средата на стаята. Леглото й, отразяващо нрава й, се намираше в пълен хаос. Поредните креватни забавления на Киран и Митра. Мислеха, че тя не знае. Бяха просто хлапаци в очите й. Можеха да заблуждават кралицата, но тя знаеше. 
-Сарнила? - нежният глас на Митра изкънтя звучно зад нея и я накара да се обърне. 
Сарнила се загледа в момичето, облечено само с нощница. Не мислеше, че ще каже някога това, което щеше да изрече само след секунда.
-Опаковай си багажа. - жената каза бързо и извади една голяма кожена раница изпод леглото. - Имаш ли топли дрехи? Трябват ти топли дрехи... - Сарнила закрачи нервно из стаята и отвори големия гардероб, долепен до стената срещу малката библиотечка. Тя разтвори перилата му и извади купчината дрехи, която видяха очите й. Тя ги сгъна и ги напъха в чантата. Обърна се, взе един чифт ботуши, голямо палто и дебели ръкавици. Тя връчи всички тези неща на младата жена, която я гледаше все едно е полудяла.
-Какво правиш? - каза Митра и се приближи към леля си. - За какво са ми тези неща?
Сарнила изглеждаше като дивачка в този момент. С ококорени очи, разрошена коса и тежко дишане, тя се гледа в Митра уверено. 
-Трябва да тръгваш. - отвърна спокойно тя и започна да оправя леглото й.
-Моля? - Митра пусна нещата на земята и хвана рамото на Сарнила. - Ще ми кажеш ли какво става?
Напрежение беше заместило спокойствието, което цареше в душата на Митра преди да направи грешката да влезе в собствената си стая. Доволна от представянето си днес, въпреки че беше закъсняла, тя се бе представила най-добре от всички. Леля й, въпреки че трябваше да остане безпристрастна, я гледаше гордо. Цялото й лице светеше по време на изпита. Опитваше се да прикрие усмивката си, но не можеше. Това насърчи Митра да бъде още по-добра и уверена. Дори Йор се впечатли. Този северняк с ледено сърце бе докарал нещо, което приличаше на усмивка. Но Кармела, колкото и да искаше, не можеше да впечатли. Тази жена я смяташе за най-ужасното нещо на света. За напаст. И то само защото, когато бе на пет й бе накълцала роклята й на парчета, когато посещаваше леля си в колежа, още учеща се. Беше се върнала, взела вана и вечеряла с кралицата и Киран. Кралицата беше толкова заета да говори за пиршеството, което искаше да организра, че не беше забелязала погледите, които си хвърляха двамата младежи. Само рокли, пасти и жълтици бяха в главата на тази жена. И сега се случи това... Какво беше направила? 
-Заминаваш и точка! - Сарнила прекъсна мислите й и я върна в объркващата, почти комична, реалност. - Няма да им дам тази привилегия! Няма да им позволя те сами да те преместят! Няма! Ясно ли е? - жената размаха пръст под носа на Митра. - А сега се обличай! Бързо! - тя излезе от стаята и затръшна вратата след себе си. 
Митра остана сама в стаята, не знаеща какво току що се беше случило. Тя постоя с кожената раница в ръка и излезе от стаята. Срещу нея на отворения прозорец се бе настанила леля й, загледана в далечината. Младата жена направи няколко крачки към нея, пазейки дистанция, и се наведе леко, за да види лицето й. Сарнила обърна глава и въздъхна, смеейки се на себе си и лудостта си. Какво си мислеше? 
-Съжалявам, аз... - Сарнила започна и се почувства още по-глупаво от преди. - Не знам какво ми стана. 
Митра я погледна с обезпокояващ поглед и се облегна на прозореца.
-Ще ми кажеш ли какво е станало? - племенницата й се взря в засраменото й лице и заговори с нежен, почти успокоителен глас. 
Сарнила си пое дълбоко дъх и впи поглед в луната, след което и разказа какво се беше случило. Тишина настана и само щурците се чуваха. Улиците на града бяха заглъхнали. Необичайно, дори за нощта. Митра реши да разцепи тишината.
-Може би малко промяна няма да ми се отрази зле. 
Сарнила се обърна към нея и я зяпна.
-Виж, те не могат да ме накарат да отида където и да е без съгласието ми. Не знам защо си се притеснила толкова, лелъо. - тя толкова рядко я наричаше лелъо, това стопли сърцето й по някакъв странен начин. - Но идеята не е лоша. Винаги съм искала да посетя Уиндхелм, въпреки студа. - тя се засмя тихо - Нищо - ще се каля! 
-Ами кралицата? - Сарнила попита невярващо.
-Какво за нея? - младата жена махна пренебрежително с ръка - Аз съм достатъчно голяма, за да ходя където си поискам без нейно разрешение. Не ми е майка. А и съм сигурна, че чичо ми няма да има нищо против. От години ме кара да посетя някой друг град. 
-Не, не, недей. Мястото ти е тук. Забрави за тази моя нервна криза, прости ми, моля те. - Сарнила се замоли и се обърна към нея. - Не ми обръщай внимание! 
Митра погледна леля си със съжаление. Какво бяха направили с нея в колежа? Да, тя изглеждаше по-щастлива от всякога, но колегите й я подлудяваха. Изваждаха я извън равновесие. Но идеята й вече не й се струваше чак толкова налудничава. Митра наистина го обмисляше. Мразеше сбогуванията. Трябваше да напише писма на Киран и кралицата. Да, така щеше да направи. Нощта беше твърде къса, за да отлага каквото и да е.