Всички сме чували песните на бардовете в претъпканите таверни. Грубите им пръсти, галещи струните, и гласовете им, извисяващи се над всичко и всички, карайки шумотевицата да спре. Когато песента започнеше, всички обръщаха глави, сякаш проклетият император изнасяше реч. Не, дори по време на речта щеше да се чуе някоя псувня. И разбира се остриетата на стражите. Но щом бардът запееше, никой не смееше да каже и дума.
Бардове имаше навсякъде. Не всички бяха добри, но след няколко питиета дори и орките ставаха красиви. Важното бе, че таверна без бард не съществуваше. Бардове ставаха хората, жадни за приключения, но твърде плашливи или мързеливи, за да направят откритото небе своя дом, напористият вятър - любовница и пътят - постелка за студените нощи. Всички имаха големи усти и очи, винаги широко отворени. Въпреки омайните си приказки за приключения и люти битки, те обичаха спокойствието, вкусната храна и топло легло. Някои бяха като трън в окото, докато други, сякаш направени от мед, бяха ...