Той остана сирак преди четири години. Беше малък и не разбираше защо вече трябва да живее с баба и дядо, а не с мама и татко. Не разбираше защо те го бяха изоставили. Вярно, беше болен, глух и носеше очила, но те го обичаха. Така му казваха. Една вечер излязоха да му купят лекарства и повече никога не се върнаха. Беше топъл, летен ден, а баба му плачеше безутешно. Дядо му също беше тъжен, но не плачеше... беше смел. А той не разбираше, защо мама и татко са го изоставили.

 Къде са?

 Ще се върнат ли?

Годините минаваха. Той пак бе болен, глух и носеше своите очила, но бе щастлив. Баба му и дядо му бяха бедни, но той бе щастлив. Съучениците му се подиграваха, някой път го биеха, но той бе щастлив. Имаше всичко, а то беше толкова малко – едно просторно небе, което вечер да съзерцава и да мечтае, обичта на баба му и дядо му и едно колело. То беше ново и много красиво. Не беше последен модел, не беше нищо особено, но за него бе много скъпо. Дядо му, въпреки малката си пенсия от 130 лв., успя да събере пари тайно и му го подари. За него това колело беше магическо. Всеки ден, след училище се качваше на него и политаше. Летеше толкова нависоко, че светът се променяше. В новия свят, той летеше до мама и татко. Говореха, смееха се, прегръщаха го, а после той тръгваше към нова дестинация. Към една голяма, хубава къща, с голяма градина и много цветя. В неговия свят, там живееха баба и дядо. Не бяха бедни, а богати и щастливи. Живееха живота, който заслужават. Той беше щастлив....

Съучениците му се подиграваха. Те го мразеха. Той бе астматик, глух и сляп. Мразеха очилата му. Мразеха това как тихо си седи на чина, в очакване да мине поредния ден. Мразеха, как шумно дишаше. Мразеха го, защото той бе сирак, беден, болен, глух, сляп, но бе щастлив. Не разбираха неговото щастие и затова го мразеха. И то толкова силно, че искаха да му отнемат и малкото, което имат.

Беше топъл пролетен ден. Зимата тъкмо бе отминала и споменът за студения вятър бе останал назад. Днес беше много специален ден за него. Имаше рожден ден. Днес щеше да полети на своето колело и да види мама и татко. Те ще го прегърнат, помилват, целунат... Може би днес щяха да се върнат с него. Може би вълшебният свят щеше да стане реалност и той, заедно с мама и татко, и баба и дядо, щяха да заживеят в голямата, красива къща с голяма градина и много цветя. Всички ще бъдат заедно... ще бъдат щастливи. А нали на рождените дни мечтите се сбъдват? Може би днес ще се сбъдне и неговата мечта...

Нали е неговият ден...

Учебният ден свърши и той бързо се прибра вкъщи. Баба бе направила торта, а дядо му подари нов звънец за колелото. Сега бе още по-хубаво. Той духна свещичките, като си пожела мечтата му да се сбъдне.  Тримата хапнаха, а после той стана и каза, че много бърза и трябва да тръгва. Баба му и дядо му знаеха, че когато е с колелото той си представя, че се вижда с майка си и баща си. Но не му казваха нищо. Не можеха да му отнемат илюзията, защото животът вече му бе отнел почти всичко.

Той се качи и полетя толкова бързо и толкова нависоко. Мама и татко го чакаха. Днес бе неговият ден...

Внезапно усети удар и как пада на земята. Тя бе кална и студена. Очилата му паднаха и се счупиха. Той се изправи и с ръка потърси очилата си. Когато ги сложи, през счупените стъкла видя как другите деца, които му се подиграваха, сега чупеха неговото магическо колело. Нямаше как да ги спре. Те го мразеха. Той не трябваше да бъде щастлив.

Те си тръгнаха и той остана сам. Колелото беше захвърлено на една страна, като ненужен боклук, в какъвто го бяха превърнали. Свали счупените си очила и избърса сълзата, която се бе откъснала от сърцето му.

Какво щеше да прави сега?

Как щеше да отиди при мама и татко.

Те го чакаха.

Заваля дъжд.