Той остана сирак преди четири години. Беше малък и не разбираше защо вече трябва да живее с баба и дядо, а не с мама и татко. Не разбираше защо те го бяха изоставили. Вярно, беше болен, глух и носеше очила, но те го обичаха. Така му казваха. Една вечер излязоха да му купят лекарства и повече никога не се върнаха. Беше топъл, летен ден, а баба му плачеше безутешно. Дядо му също беше тъжен, но не плачеше... беше смел. А той не разбираше, защо мама и татко са го изоставили.
Къде са?
Ще се върнат ли?
Годините минаваха. Той пак бе болен, глух и носеше своите очила, но бе щастлив. Баба му и дядо му бяха бедни, но той бе щастлив. Съучениците му се подиграваха, някой път го биеха, но той бе щастлив. Имаше всичко, а то беше толкова малко – едно просторно небе, което вечер да съзерцава и да мечтае, обичта на баба му и дядо му и едно колело. То беше ново и много красиво. Не беше последен модел, не беше нищо особено, но за него бе много скъпо. Дядо му, въпреки малката си пенсия от 130 лв., успя да ...