- Мамо Вера, мамо Вера,...мамо, и без този жест аз те чувасвам като истинска майка. Благодаря ти за всичко - шепнеше Гергана

            Отново за живота ли... Да. А той следваше своите норми  и правила, и вървеше неуморно напред.

Ние с Гергана сякаш желаехме децата ни да бъдат всичко това , което не сме успяли. Бях поръчал онлайн илюстровани  детски книжки, по два буквара, читанки на български език, по два чифта магнитни български буквички, и без да ги насилваме да учат, момиченцата сами се занимаваха, даже ''преподаваха'' български и на фрау Вера, а тя отново бе щастлива с тях, прегръщаше ги, галеше и глезеше като истинска баба. От един търг в Хановер, спечелих два акордеона ''Велтмастер'' 40 басови, червени и лъщящи като нови, заедно с нотни учебници по акордеон. Подараците се харесаха на момиченцата, едно през друго разказваха, че две момчета имали акордеони и ходели на уроци. Изпълнихме веднаха желанието им и тръгнаха на уроци. Доста шумно стана из къщи с тези акордеони, но се наслаждавах на упоритостта им да се учат да свирят и ги насърчавах, пускайки им видеоклипове на изпълнители на акордеон.

Бях в очакване да ми съобщят от фирмата на къде да поема от Дуисбург. Шляех се из града и попаднах на края на  разпродажба. Завъртях се. Наби ми се в очите пиано, оставено по -настрана, запазено, е олющени две-три букви от надписа му, стори ми се отзад да липсва или да е счупено колелцето. Попитах организаторите колко струва, а те '' Нищо не струва, даже трябва да платим да го извозят от тук''. 

Казах им, че имам камион с ремарке, а те веднага '' Ще може ли да натоварим всичко това до Мюнхен и колко ще струва ''.

Обадих се веднага на фрау Крафт, че има клиент, тя се свърза с тях, после каза да товарят и ми благодари.

'' Може да натовариш и пианото до Мюнхен, един вид като благодарност, че организира транспорта, безплатно ще е.''- доволно потриваха ръце отганизаторите

В Мюнхен го прехвърлих на малко камионче за в къщи, и ето го у дома.

Колко му е да изрежа от станиол букви и да ги залепя. Огледах колелцето, основата му здрава, осичката иска притятягане, работа за минути.

Избърсах го от прахоляка с антибактериални кърпички, полирах го с полир паста за колите, и му намерих място в хола. Като малчуган заудрях по клавишите, знаех нотната стълбица, на акордеона ми беше по -лесно, но налучках и тука с един пръст. Чудно, всички клавиши работеха.

Взех цветен чаршаф и го покрих за изненада.

Друг път по това време имаше глъчка в къщи, децата, Гергана, фрау Вера, къде ли са се изпокрили.

Клаксона на колата на Гери изсвири. Изкочих да ги посрещна. Децата с балетните си одежди, наметнати само я якенца, фрау Вера хванала ги за ръчички, Гери с чантите им, всички с грейнали от възбуда лица.

- Тате, тате, бяхме на репетиция, след два дни ще е гала спектакъла, всички сте поканени в Култур хаус ще е - в хор говореха децата.

Скоро настроението се пренесе в хола.

- А сега , изненадата от мен - хванах края на чаршафа и го дръпнах - Ето ви голям акордеон.

Децата придърпаха табуретки  и заудраха по клавишите. Е, и това ако не е еуфория и какафония, здраве му кажи.

Учителката им по акордеон, ни насочи към  учителка по пиано, и вече момичетата бяха на 100 % ангажирани с наука, музика и балет. Дали напредваха  бързо, или всичко бе неуморен труд и отдаденост. Момичетата бяха организирали концерт в къщи. Публиката скромна, двете учителки по музика, фрау Вера, Гергана и аз., насядали около масичка  пред чаша кафе и бисквити в очакване.

Изкочиха и децата с червените си акордеони, лъщящи от пайети  ризи и панталони. Поклониха се и концертът започна.

Дали са виртуози, или така ми се струва, защото са мои деца, а и аз съм малко музикален полуинвалид, но пръстите им подскачаха по клавишите и басите на акордеоните. Мелодиите следваха една след друга, нямаше пауза за аплодисменти.

Верчето остави акордеона си, седна пред пианото, нов концерт, за акордеон и пиано. Ние заръкопляскахме.

След няколко мелодии, Хелга остави акордеона, седна на друга табуретка и засвириха на четери ръце на пианото.

Миличките те, може и да не станат виртуози музиканти, но поне се докосват до магията на музиката.

Прозвучаха последните акорди, Вера и Хелга станаха, артистично   се поклониха под  бурните ни аплодисменти, а аз даже подсвирнах с пръсти в уста.

               Беше на изпита в Мюнхен за владеене на български език за деца извън  българското училище. Бяхме цялото домочадие ден преди изпита в Мюнхен. Фрау Вера успокояваше децата '' Аз знае балгарски,.. вие знае по-добре, успеете..''

- Какви времена дойдоха  - тъжно  продума  Гергана - Българчета, а дали са истински българчета, да се явяват на изпит за български език

Изпита беше в три модула, разговор, четене, писане на диктовка. Притеснение все пак, особено за родителите, а може би и за децата, все пак си е изпит и показване на знания пред родители и непознати хора, а те са израсли в съвсем друга среда. Ние бяхме отново  публиката, а артистите, хайде децата ни, бяха на импровизираната сцена , заедно с изпитващите.

Започнаха. Муха да бръмне ще се чува. Тишина и спокойствие в залата. А децата бяха подготвени добре, говореха български език почти без акцент, четяха без  да се запъват и с малки грешки при диктовката. Председателят обяви резултатите, връчи сертификати на децата за ниво на знание на български език, пожела им успех.

- А сега да чуем и самите деца в своеобразен концерт-рецитал  - обяви  Председателят

Започнаха с рецитал на '' Аз съм българче '', момче с патос зарецитира '' О, Шипка.три дена...''настръхнах целия. Момиче и момче свириха на цигулки, три момчета на плейбек запяха '' Хей Балкан, ти роден наш...''  и бурни аплодисменти след всяко изпълнение.

Засвириха нашите момиченца на акордеоните си. Прозвуча '' Кажи ми кажи, облаче ле бяло, от де идеш, де си ми летяло...'', няколко преливащи се мелодии на хора и ръченица, и отново бурни аплодисменти от залата. Беше наистина вълнуващо преживяване за всички.

              Момичетата ни растяха, учеха вече в Университета, свободно говореха и английски , български, пееха в хора на Университета и този на църквата,  участваха в балетно-танцова трупа, обръщаха по-голямо внимание на пианото и компютърни технологии.

Ние с Гергана още работиме в ''TRANSco'', тя неуморна в нейната обител перална-сушилня-гладачно, аз вече не пътувах, а се издигнах в канцеларски плъх из администрацията  за инструктаж на нови шофьори, или замествах някои болни колеги по по-кратките курсове за 2-3 дни, имах повече свободно време да помагам и на Гери, и да съм по-близо до децата си.  Купихме им  джипче СУЗУКИ ВИТАРА, да са по-самостоятелни , придружавах ги докато добият увереност на пътя. 

Фрау Вера бе под нашите грижи, не толкова че ни е  дарила къщата си на дъщеря ни Вера, колкото от това, че сме нямали възможност да обичаме и се грижим за истински родители. Децата веднъж попитаха  за близките ни, завоалирахме, че са починали много отдавна и нямаме роднини . А Гергана е продала  преди време семейния  апартамент и дошла тук на работа, а аз че имам къща в малко градче и необитаем апартамет останал от родителите ми. Те приеха всичко това за вярно, но не пожелаха да посетят страната. Тяхната родна страна, беше тук, тяхните надежди също.

Сутрин преди да тръгнем за работа Гергана носеше закуска, кафе ,вода, обяд който да си притопли на фрау Вера, а вечеряше с нас. И въпреки поканите ни да нощува в къщи, тя отказваше, макар да беше  с ума си и изключително чиста и спретната старица, и не взимаше никакви лекарства. Гергана почистваше из къщи, пере , глади, като всяка добра дъщеря. При хубаво време момичетата бяха около нея на двора или я придружаваха до парка. През лятото седеше на прошарена сянка, сякаш придрямваше в унес, но щом чуеше колите ни весело подвикваше

- Ехейй, прибрахте ли се деца, как мина денят ви...

              Беше хубав топъл летен ден. Верчето и Хелга бяха седнали от двете страни на фрау Вера, слушаха я с внимание и поклащаха одобрително глави, предстоеше им 30 дневно  '' Зелено училище '' в Швейцария и  веднага 15 дни на кораб на '' GREENPEACE '' из Средиземно море, освен всичките им ангажименти , раздаваха го и екоактивисти, нали сега това е модерно, даже ходиха и в централата на Грийнпийс в Нидерландия на десет дневно обучение миналата година. Гледах ги от нашия двор и им се радвах, все едно бях аз с моята баба преди много време. Тогава баба ми каза '' Аз ще се загубя някое време, недей да тъжиш, такъв е животът, едни умират , други се раждат, само запази в себе си добрите спомени за една обичаща те баба...'' Какво ми забръмчаха из главата стари спомени.

Ден-два  по-късно Гери с тревога ми съобщи

- Знаеш ли фрау Вера не се храни, закуската, обяда така си стоят недокоснати, само е пийнала малко кафе и вода. Ще се обадя в болницата

Приеха я в болница. Сутрин и привечер бяхме при нея. Като ни види, очичките й радостно присвяткаха от появилите се сълзички, немощнините й ръце  лежаха в дланите ни и едва-едва потрепкаха.

- Мили мои, вие ми дадохте нов живот, бъдете щастливи - шепнеше тя

               И една сутрин от болницата  ни съобщиха, че е починала в съня си.

               Бяхме смазани с Гергана.

               Но такъв е животът, пътят и за добрите и за лошите, в крайна сметка свършва на едно място.

               Очите ни бяха подпухнали и червени от плач и мъка.

Решихме да не се обаждаме на децата, и без това нищо не могат  да помогнат, а имат още 25 дни Зелено училище и 15 дни на кораба.. Дали фрау Вера е предчувствала края си и си е взела последно сбогом с тях

 Спомних си отново думите на моята баба '' Аз ще се загубя някое време, недей да тъжиш, такъв е животът, едни умират, други се раждат, само запази в себе си добрите спомени за една обичаща те баба...''

               Седяхме в нашия си двор на пейката, безмълвни, прегърнати. Ветрец си играеше с вече леко посивелите ни тук-там  коси, загледан в капчицата с причудлив отблясък. В  ушите ми сякаш тихичко звучеше стихчето

'' Животът ни е капчица роса.

   Дори и да е капчица роса

   Животът ни  - все пак... ''

          хайку от Исса

..................................................................край.........................................