Понякога, унесен напълно в най-прекрасните мигове от живота си, не те ли хваща страх? Не ти ли се свива сърцето, като си помислиш, че след още един невероятен миг всичко ще приключи? Времето наистина е лъжовно. То може само за една единствена стотна от секундата да те направи най-щастливото същество на света и изведнъж, ей така - от нищото, с друг един миг да разруши всичко. Както затишието преди бурята. НЕ, не така, защото тогава знаем, че след тишината ще последва гръм.Че небето ще се разцепи на две половини. А ние, в нашата проклета праволинейност, потънали в толкова угодната ни тишина, никога не си даваме сметка, че тези  мигове, тези безценни бисери, толкова рядко истински и толкова ценни, се изплъзват от ръцете ни като пясък и после няма как да ги съберем в шепа. Разбиваме ги, подхвърляме ги тук-там из дните си като камъни. Но най-лошото е, че не осъзнаваме стойността им. Обезценяваме ги. А после, когато в косите ни отдавна се е настанила зима, се опитваме да съберем огърлицата на нашето щастие. Защо? Какъв е смисълът? Каква е ползата, когато заради собствената си глупост отдавна сами сме разпилели всичко?
И тук не е виновно времето и неговата лукавост, не.
Тук виновните сме ние.