Те носеха тежкия ковчег, където беше положено безжизненото ми тяло, а аз се
смеех отстрани на тази пародия. Процесията напредваше бавно, докато небето
пригласяше на хлипанията им с далечни гръмотевици, а на сълзите им с лек ръмеж.
Ех, такъв пейзаж найстина би ми бил по вкуса, но... Слънцето печеше по прашния
път, а хората уж с провиснали носове и печални изражения си приказваха за неща
далеч по-важни от това "събитие". Нижеха се като мравки, уж искайки да забавят
полагането ми в гроба. Да се смея ли... да плача ли... да се трогна ли... Хайде,
бе хора! Нека приключваме с това и да си почивам в мир, а?! Като се замисля...
май са твърде много мравки, половината от които не познавам. Сигурно са роднини,
на роднини, на някои мои не-роднини. Ама какво се очаква от хората, дай им хляб
и зрелища. Дай им възможност да се порадват на чуждото нещастие, за да забележат
със задоволство, че са по-добре от теб, понеже са по-набожни. И естествено ...