Крачка към себе си
6 мин за четене
В началото, когато се запознахме това ми харесваше. Дори го провокирах да ме ревнува, защото това ме ласкаеше.
Но бяхме заедно вече повече от година, и тази негова слабост вместо да намалява с времето, като че ли все по-силна ставаше. Въпреки, че живеехме заедно и че уж се познавахме добре и би трябвало да си имаме повече доверие.
Това все повече започваше да ме тревожи, разбирах, че става дума не толкова за любов, а за най-обикновено собственическо чувство, проявявано по най-дребни поводи. И разбира се, не можеше да остане в тайна от приятелите ни, които вече открито ме гледаха със съжаление.
Когато се опитвах да поговоря с него по този въпрос, ставаше по-лошо. Нещата протичаха почти по един и същи начин-изпадаше в самосъжаление, после избухваше, и накрая излизаше ядосан. След което се връщаше с цветя и извинения, и аз, по необясними за мен причини просто го приемах безмълвно. Нещо повече – бях радостна от факта, че се върнал при мен, че отново е мил и влюбен. Но истината е, че аз бях влюбена, и ужасно се боях да не го изгубя. Въпреки всичко.
От само себе си се разбира, че при това положение нямах много възможности за развлечения - от работа се прибирах направо вкъщи, освен когато не минавах през нашите за малко.
Веднъж с група колеги се отбихме да пийнем по нещо след работа и един от тях предложи на мен и една колежка да ни откара до вкъщи, защото беше в нашата посока. Приятелят ми ме видя да слизам от колата и... от тогава не си позволявам и това. Преживяването беше едновременно обидно и болезнено, неразбираемо за мен и недостойно.
Знаех, че това трябва да се промени, но не знаех начина, по който да го направя. Бях го молила, убеждавала, обвинявала, плакала... Накрая той винаги се извиняваше и признаваше, че прекалява, обещаваше да престане с тези глупави сцени. До следващият път, когато всичко се повтаряше дословно.
Понякога ми се искаше да споделя с майка ми - тя беше мъдра жена и винаги ми е давала добри съвети, но не исках да тревожа родителите си. Те имаха много добри впечатления от него, и как не-инженер, работи в престижна фирма, винаги така мил и любезен. Всъщност надяваха се скоро да се оженим, знаех го без да ми го казват – бяха го приели за част от семейството.
Майка ми беше преподавател по цигулка и макар отдавна да не преподаваше, имаше няколко частни ученика. Така се случва на няколко пъти, че като се отбиех да я видя след работа, все попадах на един от тях-симпатично младо момче, което търпеливо изчакваше предния ученик да свърши.
- Сигурно ще кандидатствате в Консерваторията? - заговорих го от учтивост.
- О, в никакъв случай! - засмя се той. - По-скоро обратното - готвя се за изпити по физика и химия.
- Аха, значи цигулката ви е нещо като хоби?
Той се засмя отново, но после изведнъж стана сериозен.
- Не, просто... заради майка ми е...
Тогава не успя да ми каже повече, но след време разбрах-имал по-малък брат, с когото от малки вземали уроци по цигулка. После брат му се разболял неизлечимо, и починал.
- Той наистина имаше дарба на музикант, свиреше с удоволствие - разказа ми един ден - и майка ни имаше големи амбиции за него. А след като почина ги прехвърли на мен. Опитах се да ù обясня очевидното - че нямам неговият талант, но тя... много беше разстроена от смъртта му, а аз бях само едно объркано дете.
- И продължаваш да го правиш само заради нея?
- Все се надявам да разбере, че съм различен от него, имам съвсем други влечения и интереси, но тя толкова държи на тези уроци. Сякаш цигулката е единствената ù връзка с брат ми, и единствено чрез мен може да се осъществи.
Не усетих как ставаме все по-близки приятели с това момче. Оказа се, че имаме една обща слабост - книгите, и с часове можехме да обсъждаме някоя. Майка ми също го намираше за много приятен, обикновено след урока му ни правеше малка почерпка, а после си тръгвахме заедно, защото се оказа, че живее в близкия до нас жилищен квартал.
Може би защото беше доста по-малък от мен, или просто защото отношенията ни бяха чисто приятелски, изобщо го бях изключила като евентуален повод за ревност. Но все пак се случи.
Беше толкова неочаквано и толкова нелепо, че този път не издържах, и реагирах остро. Много ясно му казах какво мисля за това негово болестно поведение, и че не издържам повече.
- Значи съм луд, така ли? - мрачно ме изгледа той.
- Да! Лудост е да ме ревнуваш от един ученик, за бога! Или смяташ за нормално да ми правиш сцени всеки път щом край мен има някой от мъжки пол?
Той млъкна-за първи път бях толкова остра и открито гневна, без да се страхувам от реакцията му. После без изобщо да ме погледне, каза:
- Виж какво, всичко ще е наред... просто... обещай ми да не се виждаш повече с този малкия. - Видях как една вена пулсира на слепоочието му бясно. – Или ще му строша цигулката в главата!
Изпълни ме толкова обсебващ гняв, че изобщо не успях да продумам. В тая минута разбрах, че това никога няма да престане, няма да престане да ме оковава във веригите на ревността си и ако аз сама не ги разкъсам, няма кой да ми помогне.
- Няма да обещая - казах тихо, но твърдо - нищо не съм длъжна да ти обещавам повече.
Той смаяно ме изгледа.
- Да не си влюбена в тоя пикльо?
- Върви си - за първи път намерих сили да му кажа и то точно защото нямах сили да обяснявам каквото и да било повече.
Той си тръгна, и дълбоко в себе си се надявах този път да не се върне повече.
Няколко дни нито го чух, нито го видях-вероятно беше при техните. Надявах се да мине да си прибере нещата докато съм на работа, до такава степен исках да избягна всякакви срещи с него.
Един ден реших да се отбия при майка ми-от доста време не бях се отбивала, за да не се налага да говоря за него. Със сигурност щеше да се разстрои.
Отидох пак по времето, в което ходех обикновено, след работа и мислех, че там ще видя онова момче, заради което стана всичко. Но го нямаше, и аз попитах майка ми за него.
- Ох, какво да ти кажа - въздъхна тя - какви времена настанаха! Преди няколко дни ми се обади момчето - някакъв тип го причакал и строшил цигулката му! Представяш ли си - какви вандали само, кому е притрябвало да троши цигулка?
Думите й ме потресоха, защото ми припомниха други едни подобни думи, казани със злост и омраза.
- Дай ми телефона му! - помолих, и майка дори не ме попита-знаеше, че сме добри познати.
Когато той разбра, че съм аз, много се зарадва.
- Слушай-казах развълнувано - чувствам се отговорна за случилото се. Сега няма как да ти обясня, но... знам какво беше тази цигулка за теб. Нека се видим, ще ти възстановя щетите!
Той замълча, а после за мое учудване го чух да се смее.
- Виж... знаеш ли, чак когато онзи тип я строши, си дадох сметка, че всъщност съм искал аз да го направя. Но така и не събрах кураж...
Да, помислих си, но аз събрах, за да направя тази важна крачка. И ти ми помогна за това. А преживяното стана причина да открия, че мога да бъда и силна. И за първи път от много време насам се почувствах така жива. И свободна.
Но бяхме заедно вече повече от година, и тази негова слабост вместо да намалява с времето, като че ли все по-силна ставаше. Въпреки, че живеехме заедно и че уж се познавахме добре и би трябвало да си имаме повече доверие.
Това все повече започваше да ме тревожи, разбирах, че става дума не толкова за любов, а за най-обикновено собственическо чувство, проявявано по най-дребни поводи. И разбира се, не можеше да остане в тайна от приятелите ни, които вече открито ме гледаха със съжаление.
Когато се опитвах да поговоря с него по този въпрос, ставаше по-лошо. Нещата протичаха почти по един и същи начин-изпадаше в самосъжаление, после избухваше, и накрая излизаше ядосан. След което се връщаше с цветя и извинения, и аз, по необясними за мен причини просто го приемах безмълвно. Нещо повече – бях радостна от факта, че се върнал при мен, че отново е мил и влюбен. Но истината е, че аз бях влюбена, и ужасно се боях да не го изгубя. Въпреки всичко.
От само себе си се разбира, че при това положение нямах много възможности за развлечения - от работа се прибирах направо вкъщи, освен когато не минавах през нашите за малко.
Веднъж с група колеги се отбихме да пийнем по нещо след работа и един от тях предложи на мен и една колежка да ни откара до вкъщи, защото беше в нашата посока. Приятелят ми ме видя да слизам от колата и... от тогава не си позволявам и това. Преживяването беше едновременно обидно и болезнено, неразбираемо за мен и недостойно.
Знаех, че това трябва да се промени, но не знаех начина, по който да го направя. Бях го молила, убеждавала, обвинявала, плакала... Накрая той винаги се извиняваше и признаваше, че прекалява, обещаваше да престане с тези глупави сцени. До следващият път, когато всичко се повтаряше дословно.
Понякога ми се искаше да споделя с майка ми - тя беше мъдра жена и винаги ми е давала добри съвети, но не исках да тревожа родителите си. Те имаха много добри впечатления от него, и как не-инженер, работи в престижна фирма, винаги така мил и любезен. Всъщност надяваха се скоро да се оженим, знаех го без да ми го казват – бяха го приели за част от семейството.
Майка ми беше преподавател по цигулка и макар отдавна да не преподаваше, имаше няколко частни ученика. Така се случва на няколко пъти, че като се отбиех да я видя след работа, все попадах на един от тях-симпатично младо момче, което търпеливо изчакваше предния ученик да свърши.
- Сигурно ще кандидатствате в Консерваторията? - заговорих го от учтивост.
- О, в никакъв случай! - засмя се той. - По-скоро обратното - готвя се за изпити по физика и химия.
- Аха, значи цигулката ви е нещо като хоби?
Той се засмя отново, но после изведнъж стана сериозен.
- Не, просто... заради майка ми е...
Тогава не успя да ми каже повече, но след време разбрах-имал по-малък брат, с когото от малки вземали уроци по цигулка. После брат му се разболял неизлечимо, и починал.
- Той наистина имаше дарба на музикант, свиреше с удоволствие - разказа ми един ден - и майка ни имаше големи амбиции за него. А след като почина ги прехвърли на мен. Опитах се да ù обясня очевидното - че нямам неговият талант, но тя... много беше разстроена от смъртта му, а аз бях само едно объркано дете.
- И продължаваш да го правиш само заради нея?
- Все се надявам да разбере, че съм различен от него, имам съвсем други влечения и интереси, но тя толкова държи на тези уроци. Сякаш цигулката е единствената ù връзка с брат ми, и единствено чрез мен може да се осъществи.
Не усетих как ставаме все по-близки приятели с това момче. Оказа се, че имаме една обща слабост - книгите, и с часове можехме да обсъждаме някоя. Майка ми също го намираше за много приятен, обикновено след урока му ни правеше малка почерпка, а после си тръгвахме заедно, защото се оказа, че живее в близкия до нас жилищен квартал.
Може би защото беше доста по-малък от мен, или просто защото отношенията ни бяха чисто приятелски, изобщо го бях изключила като евентуален повод за ревност. Но все пак се случи.
Беше толкова неочаквано и толкова нелепо, че този път не издържах, и реагирах остро. Много ясно му казах какво мисля за това негово болестно поведение, и че не издържам повече.
- Значи съм луд, така ли? - мрачно ме изгледа той.
- Да! Лудост е да ме ревнуваш от един ученик, за бога! Или смяташ за нормално да ми правиш сцени всеки път щом край мен има някой от мъжки пол?
Той млъкна-за първи път бях толкова остра и открито гневна, без да се страхувам от реакцията му. После без изобщо да ме погледне, каза:
- Виж какво, всичко ще е наред... просто... обещай ми да не се виждаш повече с този малкия. - Видях как една вена пулсира на слепоочието му бясно. – Или ще му строша цигулката в главата!
Изпълни ме толкова обсебващ гняв, че изобщо не успях да продумам. В тая минута разбрах, че това никога няма да престане, няма да престане да ме оковава във веригите на ревността си и ако аз сама не ги разкъсам, няма кой да ми помогне.
- Няма да обещая - казах тихо, но твърдо - нищо не съм длъжна да ти обещавам повече.
Той смаяно ме изгледа.
- Да не си влюбена в тоя пикльо?
- Върви си - за първи път намерих сили да му кажа и то точно защото нямах сили да обяснявам каквото и да било повече.
Той си тръгна, и дълбоко в себе си се надявах този път да не се върне повече.
Няколко дни нито го чух, нито го видях-вероятно беше при техните. Надявах се да мине да си прибере нещата докато съм на работа, до такава степен исках да избягна всякакви срещи с него.
Един ден реших да се отбия при майка ми-от доста време не бях се отбивала, за да не се налага да говоря за него. Със сигурност щеше да се разстрои.
Отидох пак по времето, в което ходех обикновено, след работа и мислех, че там ще видя онова момче, заради което стана всичко. Но го нямаше, и аз попитах майка ми за него.
- Ох, какво да ти кажа - въздъхна тя - какви времена настанаха! Преди няколко дни ми се обади момчето - някакъв тип го причакал и строшил цигулката му! Представяш ли си - какви вандали само, кому е притрябвало да троши цигулка?
Думите й ме потресоха, защото ми припомниха други едни подобни думи, казани със злост и омраза.
- Дай ми телефона му! - помолих, и майка дори не ме попита-знаеше, че сме добри познати.
Когато той разбра, че съм аз, много се зарадва.
- Слушай-казах развълнувано - чувствам се отговорна за случилото се. Сега няма как да ти обясня, но... знам какво беше тази цигулка за теб. Нека се видим, ще ти възстановя щетите!
Той замълча, а после за мое учудване го чух да се смее.
- Виж... знаеш ли, чак когато онзи тип я строши, си дадох сметка, че всъщност съм искал аз да го направя. Но така и не събрах кураж...
Да, помислих си, но аз събрах, за да направя тази важна крачка. И ти ми помогна за това. А преживяното стана причина да открия, че мога да бъда и силна. И за първи път от много време насам се почувствах така жива. И свободна.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христина Мачикян Всички права запазени
