Светлина...

Твърде много светлина и то навсякъде. Слънцето, току-що изгряло, засипваше нещастния махмурлия с отразени в прозорците лъчи, които безпощадно се промъкваха през присвитите му клепачи. Светлината проникваше зад очните дъна и прогаряше и малкото запомнени детайли, свързани с кражбата, която трябваше да извърши... днес.

 Някакъв чужденец, в няколко часа, на някой си площад. Помнеше само, че трябва да отмъкне малка кесия от зелено сукно. Санд изрично го беше предупредил да не я отваря, защото това също било според Кодекса. Нямаше описание на жертвата, наставникът му беше казал „ще го познаеш”.

 Настъпи някакво камъче и изруга. Сети се, че обувката му все още е в Леа, но вече беше прекалено късно да се връща, за да си я прибере. Слугите вече трябваше да са на крак. Реши да се прибере и да поспи няколко часа, а след това да срещне Леа на пазара и да намери начин да си получи обувката обратно. Трябваше да обмисли и кражбата. Зачуди се колко ли е странен чужденецът, щом дори не му бяха дали описание. Главата го заболя отново и реши просто да се прибере и да поспи.

 Събуди го отново светлината – печеше право в лицето му. Отне му няколко минути да си припомни всичко, което се бе случило по-рано. И за свой ужас откри, че не помни какво трябваше да открадне от чужденеца.

  Беше си спомнил къде и кога трябва да го направи, но не и какво да открадне. Все още имаше време, успокои се наум. До заник слънце трябваше да се е сетил. Обзе го паника. Опита да се успокои – прекалено често се паникьосваше последните дни. След половин час безрезултатни опити да си спомни реши да се разсее – напусна скривалището си и се запъти към пазара. Може би така щеше да си спомни задачата. Ядоса се – нищо не вървеше по план, първо Санд беше срутил всичките му мечти, а сега щеше да се провали още на първата си задача от вече противната му работа. Разсейването определено не действаше.

  Вървеше замислен, без да обръща внимание на околните, и се сепна, когато чу някой да го вика. Обърна се и видя Леа да му маха. Беше облечена с ярка рокля, обшита с многоцветни дървени мъниста, косата ù беше сплетена на хлабава плитка, а по лицето ù нямаше и капчица грим. Следваха я двама слуги, които гледаха неодобрително как маха на зле облечения крадец. Леа сякаш не забелязваше присъствието им. Тя му направи знак да се приближи.

-          Уместно ли е да те виждат с мен?

-          Ето, млади човече, десет медни монети да си купиш нещо за обяд – и тя тикна парите в ръката му. – А вие какво сте се зазяпали? Вижте, че е бос, идете да му купите някакви обувки! На този претъпкан пазар няма кой да ме открадне. – Слугите се отдалечиха с кисела физиономия. – Какво искаше от теб онова момче?

-          Не мога да ти кажа, свързано е с Гилдията... и я си вземи парите!

-          Я не на мене тия, след снощния задушевен разговор знам повече за Гилдията, отколкото ти самият. Казвай, преди да са се върнали пазачите.

Ерик ù разказа набързо за случилото се и завърши разказа си точно когато слугите се върнаха с чифт чехли, очевидно прекалено малки за него. Подадоха му ги с присмехулен кикот. Крадецът се замисли дали да ги замери с тях, или да ги набие. Реши да влезе в роля, благодари на милосърдната господарка за щедростта ù и се скри в тълпата. Обикаля площадите на града до късния следобед. Градските часовници безпощадно му напомняха за наближаването на уречения час. Запъти се към площада. Последната му надежда беше да си спомни какво трябва да открадне, когато види чужденеца.

  Беше прекалено късно да се свърже със Санд, за да поиска помощ. А дори и да имаше време, нямаше да го направи. През деня бе разсъждавал върху бъдещето си и беше решил да направи всичко възможно да се издигне максимално бързо в йерархията, за да получи независимост. А ето че беше забравил първата си задача. Това определено не беше стремглав старт.

  По време на краткия си разговор с Леа тя му беше предложила да открадне най-необичайното нещо, което види у чужденеца. Все пак, ако е спешна поръчка, нали целта е била кесията му. В онзи момент предложението ù му се стори глупаво, но сега, когато оставаше без изход, реши, че има логика.

  В посочения час бе заел удобна позиция, скрит зад огромна бъчва в единия край на кръгъл площад. С изключение на двама-трима безделници и няколко продавачи на вода и сладки, площадът беше пуст. Тишината го изнервяше. Ерик се надяваше да използва сгодна тарапана, която да разсее чужденеца. Но да ограбиш човек посред бял ден на пуст площад беше почти невъзможно.

  И тогава се зададе процесията, която изпълни площада – пъстра редица от хора, облечени в странни дрехи. Всеки изпълняваше различен номер – имаше акробати, танцьори, гълтачи на огън, дресьори на животни. Появиха се сякаш от нищото, за да наситят въздуха и пространството с чуждоземието си. Имаше музиканти, които вървяха последни и използваха непознати за Ерик инструменти. Безредието бавно се подреждаше пред очите му в звезда, чийто център остана празен. Музиката спря за миг, а после избухна оглушително, когато в допреди малкото пространство се материализира млад мъж. Беше на не повече от двадесет – двадесет и пет години. Косата му беше пригладена назад и стегната в плитка. Имаше тъмносиви очи, които стояха неестествено на фона на почти черната му кожа. Тялото му – жилаво и стройно, беше облечено в обемисти шалвари от зелено сукно и бял елек без ръкави. Останал сам в центъра на процесията, чужденецът започна да се върти и премята във въздуха, без да докосва земята дори за миг. Ерик се огледа и видя как малкото останали хора на площада гледаха акробата като омагьосани. Дори музиката беше спряла. Крадецът огледа затворените и пусти прозорци на къщите, коите гледаха към площада, и се зачуди за кого ли е предназначено представлението. А след това отново загледа възхитено левитиращия акробат. И тогава си спомни какво трябва да открадне – зелена кесия. Нямаше съмнение от кого щеше да я отнеме.

  Започна внимателно да се приблажава към акробата, който тъкмо беше свършил номера си. Той дишаше учестено и следваште бавно процесията, която се бе насочила явно по една от улиците към друг площад. Какво ли толкова ценно имаше в кесията на уличен акробат, бил той и левитиращ. Докато акробатът изпълняваше номера си, крадецът бе видял къде държи кесията. Почти го бе настигнал, когато видя Леа да ги приближава – от слугите ù нямаше и следа. Ерик си отдъхна за миг, когато видя момичето да ги подминава, без да дава знак, че ги е видяла, когато чу възмутения ù писък.

  Чужденецът явно бе настъпил роклята ù и мънистата се бяха оплели във връзките на ботуша му. Чужденецът се опитваше да успокои гневните ù възгласи със знаци и ръкомахания. Дори понечи да отплете роклята, но момичето грубо го спря. После се обърна пренебрежително към Ерик и извика:

  - Ето го слугата ми! Ела тук да отплетеш роклята ми, мързеливецо!

Ерик реши да остави за по-късно всякакви разправии с момичето и започна внимателно да разплита мънистата. Вместо да му помогне, Леа го беше затруднила допълнително – крадецът клечеше в краката на акробата, без да може да достигне кесията, закачена на гърдите му. Единственият му шанс беше да я вземе при изправянето. Но едва развързал връзките, акробатът го прескочи нервно и побърза да настигне другите улични артисти. Без да обръща внимание на думите на Леа, Ерик тръгна след него. Настигна го точно преди да се присъедини към другите. Направи се, че пада и грубо се подпря на акробата, но когато понечи да отмъкне кесията, откри че вече я няма. Скри недоумението си зад хиляди извинения и побърза да изчезне, преди да са успели да запомнят лицето му.

  Няколко пъти сви зад различни улички, за да е сигурен, че никой не го следи. А след това се насочи право към дома на Леа. Очевидно пак щеше да посети стаята ù. И този път щяха да говорят сериозно. Улисан в мисли какво да ù каже и как да успее да прибере кесията, преди да е дошло времето да я предаде на Санд, Ерик изобщо не забеляза следящия го акробат.