Животът неочаквано замахна с цялата сила, на която беше способен, поставяйки ме на колене. Счупи невидимите ми криле и ме хвърли в ураган, изваян от тъга. Умът ми се вцепени от предстоящия провал, а сърцето ми заби необуздано, готвейки се за болезнения сблъсък с „края на света“. Притворих уморените си клепачи и опитах да овладея себе си. 

Не успях. Отдавна не контролирах съдбата си, тъй като просто се носех плавно по течението на деня, лутайки се объркано из света…

Ураганът започна да се успокоява. Може би не беше толкова страшно да се проваля? Може би беше време да призная, че много преди това се бях подхлъзнала в капана на неизвестността? А може би съдбата ми подсказваше да се променя? 

Юмрукът на живота ме захвърли изтощена на брега, изпълнена с различни нюанси на самота, а сърцето ми, макар ранено, блъскаше трепетно, събудено от опасността. - Изгубих себе си! - Огорчено заявих, изтривайки сълзите. - Вярвах, че всеки човек е режисьор на собствената си съдба. Не осъзнавах, че не аз измислях сценария. И се разочаровах, когато разбрах, че декорът е определен от непозната ръка. Персонажите не бяха моите, а гласовете ми бяха чужди. Някой друг режисираше живота ми, а аз бях кукла на копринени конци, изпълнявайки ужасно главната роля. 

- Може би съм пристрастена към опасностите. – Саркастично помислих си.. – Не се страхувах от нищо… освен от себе си. Което е равносилно на всичко. Не се доверявах на истинктите си и бягах бързо от поривите на сърцето си… А това..това  е самоубийство. 

- Вече не знам коя съм. – Нетърпеливо казах...дори крещейки..

Разпуснах косата си от небрежния кок, в който бе хваната и срещнах стоманения поглед на младото момиче, което обвиняващо ме наблюдаваше през огледалото. Внимателно прокарах пръсти по дълбоките сенки, образували се точно под очите с цвят на горещо кафе, поех дълбоко дъх и оставих горчивата тъга да се разлее из сетивата ми като отрова…

Седем секунди болка. 

Емоциите погълнаха съзнанието ми като смъртоносни вълни, а след това с лекота го захвърлиха на брега, докато аз мълчаливо стоях, взирайки се в собственото си отражение. Бях изморена. От сивото ежедневие, в което просто съществувах. От мрачните и студени хора, които отхвърляха нежността и добротата. От липсата на любов и разбирателство. От битката за власт и надмощие. От несбъднатите и бавно изчезващи мечти. От чувството да съм безсилна пред света....

Запитах се...съдбата какво ще ми отреди...Отчаяно исках да знам, как ще се развие моят живот..и се случи...

 Здравей, аз съм Съдбата. Реших да ти пиша, защото напоследък май често се съмняваш в мен. И в моите планове за теб.

Знам, че се питаш защо ти се случва всичко това. Ето го отговорът ми: само така щеше да станеш човека, който си в момента. Само така щеше да откриеш силата, скрита в теб. Само така щеше да видиш величието на ума и красотата на душата си.

Трябваше да сбъдна някои от страховете ти, за да видиш, че можеш да минеш през тях. Защото човек е устроен така. Страхува се от всичко. От провала. От загубата. От болката. От самия страх. Докато не му се наложи да се изправи лице в лице с него, да го посрещне, да го победи и да продължи. Но ти научи уроците си, нали?

Трябваше да раня сърцето ти, за да се научиш да пазиш сърцата на хората. Защото човек е устроен така. Причинява болка, докато не изпита болка. Наранява, докато не го ранят. Обръща гръб на другите, докато на него не му обърнат гръб. Но ти научи уроците си, нали?

Трябваше да отнема някои от приятелите ти, за да се научиш да цениш тези, които ти останаха. Защото човек е устроен така. Забравя да се грижи за приятелите си. Забравя да им се обажда. Забравя да се вижда с тях. Забравя да ги пита как са. Замества ги с нови. А после и тях замества с нови. Докато накрая установи, че вече няма истински приятели. Но ти научи уроците си, нали?

Трябваше да познаеш разочарованието, за да започнеш да се наслаждаваш пълноценно на радостта и щастието. Защото човек е устроен така. Вечно да е недоволен. Вечно да се фокусира върху нещата, които няма. Докато в живота му не се появят истински проблеми. Докато не му се наложи да преодолява истинска драма. Тогава незначителното отстъпва място на значимото. Тогава вижда и оценява красотата на слънчевия ден, на разходката в парка, на хубавата книга, на красивата мечта, на споделената чаша вино. Но ти научи уроците си, нали?

Трябваше да те отклоня от някои от мечтите ти, за да тръгнеш по пътя, който ти предстои да покориш. Защото човек е устроен така. Сравнява живота си с този на другите. Сравнява успехите си с тези на другите. Сравнява щастието си с това на другите. Поставя си цели, които не са неговите цели. Води битки, които не са неговите битки. Чертае пътища, които не са неговите пътища. Докато не разбере, че е пропилял времето си в опит да живее чужд живот, да се бори за чужда победа, да сбъдва чужда мечта. Но ти научи уроците си, нали?

И ето те днес тук. Четеш това писмо и виждаш живота си като на филмова лента. Вече знаеш какво желаеш истински. Вече знаеш какво заслужаваш. Вече знаеш на какво си способна. И за какво си родена! Не съжалявай за нищо. Не страдай за нищо. Миналото се случи, за да формира настоящето ти. А настоящето ти ще формира бъдещето. Затова: живей го мъдро, спомняй си уроците, грижи се за себе си. И не забравяй, мисията ти е една - да бъдеш щастлива! Започни още от днес!

И помни: ти може би не вярваш в мен, но аз вярвам в теб!

С обич,

Съдбата

  Размишкявайки над казаното от съдбата разбрах..

Най – голямата ми грешка беше, че се борех да бъда най-добрата в работата, която мразех. Опитвах се да се впиша сред хора, които не ме разбираха. Учех наука, която в последствие се оказа, че не е точно наука, а може би просто суха теория, която ни помага да контролираме парите… и определено не бе за мен. Копнеех да бъда сред дивата природа, а всяка вечер се затварях вкъщи, отпускайки се върху голямото легло, гледайки някое шоу. Срещах се с хора, които бяха далеч от мен..не ме допълваха..мислеха и си поставяха цели, които не могат да изпълнят, хора, мислещи, че знаят какво искат, а всъщност е..моментно желание и оставят всичко в забрава. Поставях си цели и упорито тичах след тях, докато напълно не забравих мечтите си… 

И едва сега, в дъждовна вечер като тази, разбрах, че може би това е заложено във всеки един от нас: търсим щастието в сложните и неприсъщи неща, които сякаш просто не са идентични с нашата душа, а после съжаляваме, че никога не сме ги открили...

Отчаяно желаех да го срещна..НЕГО..

Винаги, когато бях в битка с мислите си отивах при баба, защото беше безпристрастна към случващото се около мен. Споделях и за мечтите си, както и тази..да го срещна, а думите й..оставиха следа в съзнанието ми. На по чаша чай, тя ми каза: 

Няма езикова бариера за чувствата, каза тя. Ако някой ти е близък, той ще усети страха ти, ще сгърчи нос, подушил го, като животинче. Ако този някой чуе сърцето ти, ще разпознае кога то тупти от радост, кога от любов, кога римува думите ти и кога бяга през глава. Защото това е езикът на приятелството. Единственото умение, което трябва да придобиеш, е да знаеш как да се изразяваш и как да слушаш, но без думи и не с ушите си. Трябва да говориш и усещаш с длани, с върха на пръстите си, със сърцето и душата си. И когато някой те разбере така, това е истинска споделеност. Това е изповед. Тогава ще е ТОЙ и ще разбереш Нуни, само с поглед ще го разбереш. 

Знам, че все някога ще дойдеш. Та нали това казват всички, дори и баба... Ще познаваш всяка нишка на душата ми и ще ме водиш на танци, винаги когато сърцето ми запее. Вечер преди лягане ще си разказваме любима книга, а сутрин ще танцуваме, бъркайки яйца полу-голи в кухнята. 

Може би още те няма, защото не съм готова за теб. Не, не ме разбирай погрешно, аз те чакам вече цял живот, но напоследък плача много и в душата ми е каша, че трудно би намерил сърцето ми в нея. Понякога ми се иска вече да беше тук. Да ме пазиш от лошите спомени и от хората, които виждат в мен само голо тяло, и да ме обичаш, много и завинаги. Иска ми се вече да си тук... Побързай, моля те. Имам нужда от теб. Горяла съм в леглата на мъже, които не са могли да ме обичат и съм изстивала на масата в ресторант с тези, които са треперели да ме докоснат... Пресичала съм градове, улици, понякога и себе си, за да бъда с грешния, докато правилният е стъпквал цветята, които и този път не съм забелязала... Викове вместо нежност, агресия срещу ласки... Женското сърце обича грешния.

Открия ли те, бих те попитала следното: Обича ли ти се за първи път, като за последно?

Готов ли си да се гмурнеш в света ми? В спомените ми от детството... И между краката ми? Да опознаеш всеки белег по тялото и не само, да чуеш всички думи, разбили сърцето ми и тези, направили ме щастлива. Готов ли си да чуеш любимата ми песен, името на баба ми, да видиш стария ми дом, снимки с бивши гаджета, градът, в който съм израснала? Готов ли си да вкусиш любимия ми сладолед, кожата ми, среднощните ми бискивити? Готов ли си да помиришеш любимия ми парфюм, цвете, косата ми след баня, когато се излежавам на дивана, докато изсъхне? Готов ли си да ме обичаш? Мен, лудата, гръмката, която все търси любов и не спира, която чувства, вижда, чува, усеща, че си някъде там и се доближаваш... Готов ли си да обичаш едно объркано момиче? Готов ли си за мен?

От малка се влюбвам често, по няколко пъти на ден. Не винаги в поглед или усмивка, понякога и в малка саксия с цветя на нечия тераса. Не преча на никого, само на себе си. Влюбвам се в късче душа, в спомен от детството, но най-вече в разговорите след полунощ. Сещам се, първия ни разговор едва ли бих го забравила..беше нахален, но мога само да му благодаря за това. Макар и за 24 часа..разбрах...Събира парчетата от разпиляното ми сърце и правеше ново. И там-на прага между сънищата и реалността разбрах, че се сбъдва това, за което...мълчим. От мига, в който го видях, не можех да спра да мисля за НЕГО, да за него и душата му, а тя е толкова чиста, че чак блести и дава отражение на онези сини очи, които говореха с мълчание. Желаех го толкова горещо, че дори костите ми се огъваха при спомена за допира му, макар и кратък. Той беше от онези пороци, които нощем те докарваха до безумие, промъкваха се неканени в живота ти и объркваха цялото ти съществуване. Любовта ми към него е  неестествена и първична, но същевременно невероятно проста. Разговорът от онази нощ легнала в него,накара от устните ми да излезе сподавена въздишка, а той се усмихна, призовавайки дявола. Очите му бяха две необикновени сини звезди, изрисувани от нощта, подобни на абалон, а тялото му, тялото му беше самата смърт, търсеща поредната си изкупителна жертва. Той идваше бързо и непредвидимо, оставяйки след себе си ураган от объркани чувства и мечти. Още от първата ни целувка очите му бяха широко отворени, подчинявайки ме на своята власт и разбрах, че други устни не искам да ме целуват. Начинът, по който обгръщаше лицето ми с длани, ме караше да се самозабравям. Беше Тъмен и Опасен в най-прекрасният смисъл на тези думи. Беше, и е моето красиво бедствие, защото, какво би подхождало повече на едно приятно безумие? Жадно ме поглъщаше с поглед и обсипваше с целувки и допир. Сетих се за думите на баба и тогава разбрах. Това бе ТОЙ. Срещата, така неочаквана и толкова вълнуваща, ме преобърна буквално и знаех, че виждайки го е второто най-правилно решение в живота ми, и тези часове, макар и недостатъчни прекарани заедно са всичко, което ми е трябвало, за да бъда цяла, да бъда онази, за която мечтаех...толкова дълго време..и докато онази сутрин не усетих горещия му дъх, галещ шията ми, спящ и толкова спокоен..осъзнах, защо не се е получило с другите мъже преди него и тихичко си благодарих, защото бях...

Безнадежно. Смъртоносно. Влюбена.

Не беше страшно да се проваля, разбрах го, защото едва сега открих себе си, а и него...

А, сега...сега ли?....

Сега ще пишем историята си заедно,  защото един-единствен поглед ми беше достатъчен, за да съм щастлива.. толкова е просто.