Беше привършил работния ден - пребледнял, копнеещ да дойде моментът, в който ще я види отново. Въпреки множеството им раздели тя все още вярваше че са един за друг. 

   Чакаше асансьора делящ го от работата и света навън. Капнал, реши да се обади на половинката си, за да си предаде не дотолкова отчаян вид. Щом чу гласа и живна. Не се бяха виждали от месеци. Не 50-те километра ги деляха. Деляха ги нейните съмнения. Няколко пъти го бе хванала да я лъже... нямаше му пълно доверие. Започна да се съмнява във всяка негова дума, но все пак отново бе решила да се подложи на безсъмнено очакващите я мъки. 

   Говорейки с нея, изведнъж му пребледня. След поредния му опит да я излъже, тя си отвори очите. Срещата им нямаше да се състои. Не можеше да се види с него- не иска и не е добре за нея. ''Обичам те, но себе си обичам повече!'' каза тя, със спокойния глас, който използваше, когато знаеше, че е права. Единственото, което успя да каже той, бе:  ''Защо ми го причиняваш, сълзите ми се стичат, а аз съм все още пред асансьора и всички ме гледат...'' , но тя не бе склонна да му повярва вече. Толкова бе свикнал да лъже, че сам не можеше да осъзнае кое е истина и кое не. Бе преживяла много. Но това бе прекалено. Изневярата бе непростима. Знаеше, че излиза с жени, но не предполагаше, че ще се стигне дотам... а изглеждаше толкова истинско!

   По-късно същата вечер тя получи смс: ''Ще те чакам на гарата в 9:15 сутринта с букет рози и няма да си тръгна докато не те видя'' . Знаеше, че и това е лъжа. На другия ден от общи познати разбра, че е бил точно там, където и тя очакваше. Нищо чудно!

   От този ден нататък единственото, което остана между тях, бе пожеланието и към него някога да се промени, за да не нарани следващата така, както е наранявал нея множество пъти . Бе свалила товара от гърба си. Знаеше, че така е по-добре.