Доктор Хавиер и Инна
Доктор Хавиер Раес беше в трескава подготовка за откриване на собствена клиника по очни болести. Дясната му ръка беше Инна. Той не предполагаше, че едно излизане от Мадрид ще начертае пътя на съдбата му. Инна се премести при него и по настояване на родителите му фиктивното събиране се превърна в брак. Инна ликуваше. Постигнала беше най-голямата си мечта. Свой личен кабинет, близо до съпруга си, сватба, пътешествие и всичко, което беше имала само в сънищата си. Толкова бързо постигнато, че дори ѝ се струваше нереално. Хавиер я обожаваше и това ѝ помогна да налага винаги мнението си. Дразнеше се от намесата на майка му, но като нов член в това семейство си даваше сметка, че с времето нещата ще улегнат и всичко ще си дойде на мястото.
Беше седнала на терасата и пиеше кафето си, а Хавиер правеше утринната си тренировка. Тя го видя как пред очите ѝ обгръща дървото срещу терасата. Искаше ѝ се да му извика, но любопитството ѝ надделя.
Като усети, че сетивата му се отпуснаха, Хавиер приклекна няколко пъти. Наведе се и откъсна стръкче трева. Седна на пейката за минутка, като продължи да съзерцава дланта си. После стисна тревичката, като че тя се нуждаеше от неговата топлина. Няколко минути остана така. Погледна часовника си и скочи.
„На този ми има нещо!-заключи Инна.-Ама, че работа! Луд! Да се прегръща с дърво! Какви ги върши? Няма ли какво друго да прави, че е тръгнал да си губи времето?
Хавиер влезе запъхтян, но не я целуна за Добро утро. Тя го беше предупредила, че от аромата на пот ѝ се повдига и той винаги спазваше нарежданията ѝ. Само я поздрави и се вмъкна в банята. Щом излезе,Инна се зае с него:
–Ти защо си губиш времето напред-назад? Плюеш си на петите и-хайде на разходка! Не виждаш ли колко работа имаме?
Докторът се усмихна мило и хвана ръката ѝ:
–Мила, навик от детските ми години. Баща ми още с прохождането ми казваше:„Тичането е здраве, сине!“ а пет-десет минути няма да оправят нещата. Казвай сега какво следва!
Улавяше се в примиримост. Това също беше част от възпитанието му от миналото. „Сякаш майка ми е родила Инна,а не мен“, често си казваше той.
–Защо ми се струва, че ти не се вълнуваш, скъпи? Аз чакам с нетърпение всичко да приключи и да заминем за Русия. Я да те попитам, да не смяташ да вземеш за съдружник твоя колега, с който сте завършили заедно?
–Хем ми е колега, на всичкото отгоре-най-добрият ми приятел, на когото имам абсолютно доверие и за капак-няколко пъти специализира в чужбина и то в най-престижните клиники! Така, че той е най-подходящият! Това е!!!-приключи речта си докторът, учуден сам на себе си от тона, с който ѝ го каза.
Инна сви устни. „Глупачка съм, защото оставям всичко за по-късно! Желязото се кове, докато е горещо! Вярно е това за Санти, но защо подчиненият трябва да е над шефа си? Един фукльо да стои наравно с нас...
Откриването на клиниката беше на прага. Инна сновеше като совалка и даваше последни нареждания. За доктор Хавиер Раес не беше останало нищо. Той стоеше между родителите си, за което също поспориха с нея. Убеди я, че заслугата за всичко постигнато до сега е тяхна, че дължи на баща си много повече от това –да го държи за ръката, докато дойдат гостите. Тя не искаше да отстъпи:
–Е, може да си седи на мястото, то нали твоите благодарности нямат край! Друго ме притеснява, че не виждам кога ще свърши това!
Докторът не вярваше на ушите си. Не си представяше така живота си с нея,но отдаваше всичко на голямото напрежение,свързано с клиниката, сватбата и всичко останало.Понякога му се искаше да избяга в някоя гора, докато премине този ад и да се върне, когато вече всичко е приключило. Толкова му липсваха разходките с баща му в Ретиро, че понякога с часове нощем съзерцаваше тавана и си представяше как двамата са някъде на планина, с поляни, на тишина и спокойствие. Това можеше да му се случи вече само в сънищата.
Гостите пристигаха. Местата се запълниха. Шефът на очната клиника, в която доскоро работеше доктор Раес, взе чашата и вдигна тост:
–С такава жена и аз бих стигнал толкова далеч.
Инна като че доби крила. „Този мой мухльо, да му откъсна главата! Ето, можеше да го покани поне за съдружие, а не да де и дума да се издума!“
Реши, че моментът да се произнесе по въпроса е назрял и се изправи, за да върне жеста:
– Наздраве! Сега и тук искам да каза, че нашата клиника е отворена за такива ръководители като Вас, с дългогодишен опит и авторитет! Мястото Ви е до съпруга ми, Господине! Помислете си!
Д-р Раес остана с отворена уста. Инна не беше в течение и не знаеше, че колегата му има паркинсон, който прогресивно нарасна през последната година. Ръцете му го бяха предали и вече не оперираше. Хавиер се напрегна, но баща му стисна пръстите му, а това беше жест, който го възпираше да направи каквото и да е.
–Мили млади хора-продължи шефът тоста-Знаете, че се оттеглям от фронта. Всичко, което можах, предадох на тези двамата. Елате тук, да ви прегърна!
Хавиер и Санти застанаха от двете му страни. Шефът обгърна раменете им:
–Това е моята най-достойна смяна. Аз...аз ще изляза в дълга почивка, заслужена и ще пътувам по света...
Той спря, за да избърше очите си.
По челото на доктор Хавиер Раес избиха капки пот. Беше вперил поглед в баща си, който леко се надигна от мястото си. Баща му плачеше! Помъчи се да намери салфетката прес себе си, но не успя. Бутна чашата и виното се разля по масата. С периферното си зрение Хавиер видя ка Инна вдигна вежди, сви с яд устни и не се помръдна да помогне на баща му или поне да направи опит. Всичко стана за миг.
Шефа му се обърна към Санти и продължи:
–Ето, това е най-подходящият човек за помощник на доктор Раес. Момчета, толкова се гордея с вас!Дерзайте! Помагайте на хората да възвърнат зрението си и, както казваме ние, испанците:„ Бог да ви плати за добрините!“
Мислеше да каже още нещо, но се отказа и наведе глава. Всички ръкопляскаха. Той забърса отново влагата в очите си. Ръцете му трепереха.
Тържеството мина, но остави следи в съзнанието на доктор Раес. Смяташе да поиска обяснение от Инна, но все отлагаше и всичко остана в миналото. Той загуби ентусиазма си от това, че завинаги ще свърже живота си с нея и тайничко се надяваше тя да спре да убива малко по малко любовта, която се породи в началото между тях.
Инна беше най-красивата булка и Хавиер не можеше да откъсне очи от нея, дори с удоволствие уреди пътуването за Русия за медения им месец. Искаше да разбере от къде е коренът ѝ и да опознае привичките на народа там.
Фелипе
–Отново ще ти простя за това, че не чукаш, като влизаш, но ако това ти остане навик за цял живот, няма да стане!Поне един път го направи, да ме впечатлиш!
Майка му се настани до него, а той продължи да се заяжда:
–Защо не вземеш да си легнеш? Ето тук.-посочи Фелипе мястото до себе си.
–Я стига, миличко! Хайде, казвай какво има, че започвам да се изнервям. Знаеш, че не обичам да гадая!
Напоследък тя наблюдаваше безучастно държанието му. Непрекъснатата промяна весел-напрегнат, заядлив-мил я притесняваше.Ако насилеше нещата, играта щеше да загрубее, затова тя търпеливо изчакваше той да вземе решение кога и как да сподели. Обичта ѝ към него беше безпределна. Той беше всичко,което тя притежаваше. Заради него не направи стъпката, която щеше да ѝ осигури мъжко рамо, на което да се облегне при нужда. Имаше него,той имаше нея. С годините тя затвори сърцето си и го отвори само за сина си, за никого друг.
–Мамо, как ме намираш? Променен ли съм?-хвана той ръката ѝ.–Знаеш ли, че едно момиче може да се окаже важен фактор в моя живот за бъдещето ми?
Тя се взря в очите му:
–Влюбен ли си? И друг път се е случвало. Нали помниш?
–Не, спри!-прекъсна я той, защото знаеше, че ще му припомни една връзка,която за малко не отне живота му. –Сега не е същото. Истинско е.
–Фелипе, миличко! Нали няма да се повтори онази драма? Настръхвам, като си помисля!–припомни си тя докъде го беше докарала любовта му към едно леко момиче, чиито приятели едва не го убиха.
–Ако искаш, мога да ти я представя. Тя е толкова естествена! Ще ти хареса,
мамо! Сигурна съм!
–Така говореше и тогава, а после...Помниш ли? Работи ли, учи ли?
–Няма да ти хареса това, което ще ти кажа, защото те познавам! Магазинерка е. Парфюма, който ти подарих, е от нейния магазин. Тя го избра.-мислеше той с това да размекне сърцето ѝ.
–Магазинерка!!! Не мога да повярвам! Ту,луд ли си?
Тя скочи и нервно закрачи из стаята:
–Разочарована съм! Да не би да е някоя провинциалистка, която те е надушила, че играеш на едро и те омаяла...Ох! Ще ме умориш.-разтри тя слепоочието си.
–Добре! Няма да ти говоря за нея! Мислех, че ще се зарадваш, но щом не искаш да чуеш...Хайде, излизай! Приключихме разговора. Искам обаче да те предупредя, че това момиче ще бъде жената на живота ми!
Тя сви устни и процеди през зъби:
–Това не се знае!
Толкова силно затвори вратата, че Фелипе си помисли, че ще остане мазилката. Познаваше я много добре. Беше израснала в разкош, в най-отбраното общество и смяташе по-долу стоящите от нея за нищожества. Известно време му натрапваше едно момиче от нейния сой, което той не харесваше и войната за това беше дълга и отегчителна. За да ѝ се противопостави, се хвърли в ръцете на друго момиче и това го доведе до провал. Не искаше да си спомня за това минало, но знаеше, че за не го започват тежки дни. Дори имаше съмнения дали тази война ще завърши благоприятно за него.
Скочи от леглото, защото часовникът показваше 6, а Мария Хосе приключваше в седем и трябваше да е точен. Само да можеше да накара майка си поне един път да се види с нея, сигурно щеше да отстъпи, та тя е самият ангел! Ето, повече от година заедно, а не допуснаха нещо повече от стискане на ръце и целувки. Чувстваше се щастлив само да е близо до нея. Да си говорят, седнали в парка. Чувстваше се неловко, че с всеки изминал ден отлагаше срещата с майка си, а беше обещал. Тя и никога не упражни натиск и Фелипе се чувствуваше виновен, че не е удържал на думата си.
–Моля те, престани с тези рози!-мило му се скара тя, като го видя.
–Добре!-застана мирно той.-Слушам! А какво да то нося тогава? Искаш ли парфюм, от онзи, нали си спомняш, най, най-евтиния?
Тя леко го плесна по бузата. Той хвана ръката ѝ и я притисна до устните си:
–Как съм живял толкова години без теб? Като че не е имало минало!
–Та ти изкупи цял магазин парфюми за твоите дами, защо се оплакваш?-клъцна го Мария Хосе.
–Така беше! Похарчих всичките си спестявания да се правя на богат, за да спечеля сърцето ти. Момичето си прибираше процент от оборота, а аз останах един беден несретник, силно влюбен в едно пресметливо същество!
–Стига вече! Не се занасяй!
Тя знаеше, че щом Фелипе не работи, а си позволява да я кани в най-изисканите ресторанти, където всички го познаваха, значи не е материално зле. Предпочиташе пицария или Мак Доналдс, за да се чувствува в свои води.Нес е срамуваше,когато Фелипе я захранваше с пържени картофки,поръсени с четчуп, а той се разтапяше, когато тя облизваше устни.
–Отиваме у нас. Нямаш представа какво сготвихме със Сусана! Емилио те кани.
–А ти?-гушна я той силно.
–Ще ме смажеш, бе, човече!-0тбутна го тя с длани.
Мина му през ум, че отново отиват у тях, а нито веднъж не са били в неговия дом! Не можеше да го направи, докато майка му, която проявяваше все още големия си инат, не приемеше връзката им. Всеки ден кроеше планове, за да омилостиви сърцето ѝ, но резултатът беше нулев. Дори му минаваше през ума да се възползува от голямата привързаност на Емилио и да се пренесе у тях, ако знаеше, че ще я трогне.
От кухнята се носеше миризма на гозба. Като отвориха вратата, Емилио подаде глава. Беше с кухненска престилка и държеше голям нож.
–Ето, идва моята смяна!-засмя се той.
Остави ножа и смъкна престилката през врата си. Нахлузи я на Фелипе и каза шеговито:
–Хайде, моето момче! Салатката! Нали си знаеш работата? Сусана е в банята и аз рекох да ѝ помогна, но виждаш ли, когато човек си има късмет, това е то!
Фелипе няколко пъти вече се беше изявявал като готвач,не точно, но приготвяше салатата и сега с удоволствие се захвана с рязането. Знаеше къде са олиото, оцета, солта и всичко необходимо.Когато влязоха Мария Хосе и Сусана, той вече беше подредил масата. „Само от някъде да може да ме види мама, с престилката и ножа, как редя посудата...“
Удоволствие беше да е в компанията на момичетата и Емилио. Искаше му се вечерите да не свършват и затова си тръгваше винаги с тъга.
–До утре, миличко!-целуна той Мария Хосе.-Нали всяка нощ ме сънуваш?
–Теб ли? –натисна тя носа му.-Ще си помисля за тази. Хайде, чао!
„Тъжен и сам“, вкисна се отново той, щом Мари затвори вратата.
Влезе в къщи без желание дори да поздрави майка си. Мина през хола,където тя гледаше телевизия и влезе в стаята си. Захлупи се по корем на леглото и, както си помисли, вратата се отвори. Той не надигна глава. Болеше го, че Мария Хосе го кани у тях, без това да е нейният дом, а техният можеше да се нарече палат и не можеше да си го позволи по вина на опърничавата си майка. Въздържа се този път да не ѝ направи забележка, но усещаше в себе си такъв заряд, че можеше да избухне, а последствията щяха да бъдат фатални.
–Рано се прибираш. Ял ли си?
–Да! Не съм гладен! Нагостили са ме!
Едва се сдържаше да не започне да крещи и да я изблъска от стаята.
–Те, леките, бедни момичета по този начин зарибяват, докато се докопат до кокала, а после стой, та гледай!-подразни го тя.
–Мамо! Мари не е от тази категория! Кълна ти се, че ще влезе в нашия дом чиста като сълза!-скочи той.
–Знам ги аз тези сълзички! Всичко е фалш! Остави ме аз да ги разбирам тези неща, а не ти! Не си дорасъл още...-продължи да го предизвиква тя.
–Значи, аз съм с нея вече повече от година и половина! Ти дори не си я виждала, а вече знаеш, че е леко момиче, така ли? Мамо, та ние с нея не сме били в близост! Не, че не се обичаме, а защото аз искам да ти натрия на теб навирения нос, когато се оженим! Божичко,какъв човек си ти?
–тя не остана безучастна към обяснението му и отново го настъпи:
–О-о! Значи, монахиня ще ми доведеш? Тук да не е манастир?
–Ще изчакам още малко време и ако не се вразумиш-застана той срещу нея и размаха пръст-тогава ще разреша проблема,така да знаеш1 Не ми пука от нищо!
–Заканваш ли ми се? Това момиче застана между нас и ни раздели! Ние с теб почти се отчуждихме! Спомняш ли си кога сме излизали за последен път заедно? Принуждавам се да ти припомня, че ти си причината аз да не устроя живота си по друг начин! Толкова те обичах...-заплака тя.
Фелипе за малко да не я прегърне, но някакъв вътрешен глас го спря. Тя излезе от стаята, но Фелипе не я последва, а захлупи глава на възглавницата.
Д-р Хавиер Раес и Инна
–Татко, чувствувам се беглец. Оставям те сам, но искам да ти призная, че някакво предчувствие ме кара да съм нащрек и не мога да се отпусна! Какъв меден месец ще бъде, не знам! – сподели доктор Раес с баща си преди тръгване за самолета.
–Какво говориш? Не се разстройвай! Знаеш, че негативното мислене предизвиква големите бели! Ние тук ще се справим, а вие сте заслужили почивката. Хайде, сине, отпусни се! Не ме карай да се чувствувам виновен!
–Мамо!-притисна я той.-Разчитам на теб. Ще се обаждам винаги,когато мога!
Тя го потупа по гърба:
–Не мисли за нас! Ще имаме и помощница, така че-спокойно.
Инна с отвращение подаде двете си страни, да я целуне майката на Хавиер, но тя не го направи.
–Искаме да сте щастливи! Времето ще бъде само ваше, затова се възползувайте и не мислете за Мадрид!-бяха последните ѝ думи.
Самолетът се отлепи от пистата. Инна спокойно отпусна глава на рамото му и затвори очи. Като на лента премина живота ѝ с Хавиер до тук. Даде си сметка с каква лекота стигна до това, за което дори не беше сънувала. Беше доволна от себе си и не можеше да бъде обратното.
Хавиер също затвори очи. Никога не си беше представял, че ще стигне до тук. Знаеше, че заслугата е на родителите му, и материалната, и моралната, а това го караше да се чувствува свързан с тях завинаги.
Кацнаха в Москва. Щяха да посетят Петербург и други забележителни места и той се вълнуваше, все пак това беше родината на Инна. Още от летището разбра, че тя също е въодушевена. С лекота нае такси. Искаше му се да бе научил повече от езика, но липсата на време не му беше позволила това.Инна се справяше перфектно и това нямаше да бъде проблем.
Апартаментът им беше с изглед към масивна сграда, която правеше впечатление с архитектурния си стил.
Джакузито в банята напълно отпусна сетивата му и той забрави за миг за голямото напрежение, което преживя покрай откриването на клиниката, после сватбата, родителите си...Махна с ръка, за да отпъди всичко назад. Мечтата му беше този меден месец да остане завинаги в съзнанието му. Излезе от банята свеж и отпуснат.
–Скъпа, правиш ме щастлив! Искам времето, което ще прекараме само аз и ти да заличи умората и напрежението! Нека се отдадем един на друг и да оставим лошите моменти в миналото! Ще правим ли план?-попита той, но знаеше, че тя вече го е начертала.
Инна се протегна и хвана ръката му:
–И аз съм щастлива. Най-после далеч от зоркия поглед на майка ти! Обещавам ти, че ще останеш доволен! Толкова красиви неща ще видим1Пътуването беше отегчително, затова днес ще посветим деня на почивка, а утре...Утре ще говорим. Сега да хапнем и просто да разгледаме наоколо.
Ресторантът се хареса и на двамата. Инна поръча храна по свой вкус,но беше убедена, че и на него ще се хареса:
–Ще забравиш за известно време за паелята и тортилята,но съм сигурна, че като се върнем, ще търсим рускиня да ни готви!-пошегува се тя.
Донесоха им салати и алкохол, което учуди Раес, защото той не беше привърженик на силните питиета. Инна обаче взе чашата си и каза наздравица:
–За новото начало! Благодаря ти, скъпи! Правиш ме щастлива.
Стана му топло на душата. Тя за първи път, откакто се познаваха, употреби тази дума, а той удовлетворяваше всички нейни капризи и желания.
Инна щракна с пръсти и сервитьорът се появи.
–Една голяма. Ти защо не пиеш?-обърна е тя към Хавиер.
Докторът вдигна рамене.
–Само за мен-повтори тя поръчката и наблегна-Голяма!
Сервитьорът веднага смени празната чаша с по-голяма пълна и се оттегли. Инна вдигаше непрекъснато наздравица, почукваше чашата на Хавиер и с лекота гълташе алкохола на големи глътки. Впери поглед в неговата чаша и като видя, че е почти пълна, започна да се дразни и стана дръзка и досадна. Хавиер реши, че е време да се приберат, но тя настоя да танцуват и стана от мястото си. Той трябваше да я закрепи, защото тя залитна и тихичко ѝ подшушна, като я върна внимателно на стола:
–Скъпа, време е да се приберем! Днес пътувахме, изморени сме. Да платим и да тръгваме.
–Толкова рано? А, не! Така не сме се разбрали!
Инна поръча цяла бутилка водка и наля празната чаша. Половината от течността се изля върху бялата покривка. Тя се огледа и вдигна наздравица към непознат мъж от съседната маса. Усмихваше се предизвикателно и непрекъснато пиеше. Хавиер дръпна чашата от ръката ѝ и тогава мъжът, който тя предизвикваше, стана от мястото си и каза нещо на руски. Инна се помъчи да стане. Той хвана подадената ѝ ръка, поклони се леко и я отведе на дансинга. Доктор Раес от срам пожела земята да се отвори и да го погълне. Видя жена си как положи глава върху чуждото рамо, а дръзките мъжки ръце я опипваха по дупето. Изчака търпеливо края на танца, като се надяваше тя да се върне, но това не се случи. Повика сервитьора и му показа с жест, че желае да плати. Върнаха рестото,той го остави на масата и стана. Инна се мъчеше да танцува сама непознат за него танц. Кълчеше се на високите си токчета и тръскаше глава. Беше смешна и жалка. Искаше да я измъкне от това положение и я хвана за лакътя.Тя се вторачи в него, сякаш се мъчеше да си спомни кой е той и когато той ѝ подшушна на ухото, че трябва да си тръгват, тя започна да крещи:
–Мухльо! Ти ли ще ми кажеш какво да правя? Я се омитай!
Хавиер я помъкна насила към изхода. Всички бяха вперили очи в тях.
Успя да я довлече до апартамента им в хотела и докато я крепеше и търсеше ключа в чантата ѝ тя повърна пред вратата. Нямаше желание дори да свали дрехите ѝ.Бутна я с отвращение на спалнята и затвори вратата. Хвърли възглавницата си на дивана в холчето и опита да направи равносметка на първия ден от „медения“ им месец. Чудеше се какво решение да вземе..
© Елена Нинова Всички права запазени