„Кристална нощ, кристални Афродити

                    в миражите ми се тълпят"

Доктор Кейс се появяваше рядко и изглежда, че присъствието ми никак не я впечатляваше. Дори имах чувството, че изобщо не ме забелязва и минава покрай мен като покрай електрически стълб. Това определено ме дразнеше, още повече, че бях тръгнал с голяма кошница за щатите, все едно тук ритат за мен и дори в един момент се  изживявах като ценен медицински кадър, без който клиниката ще пропадне, само че триумфът не се състоя и вместо доктор се оказах шофьор. Личен шофьор на доктор Кейс.  В това няма нищо лошо, ако не беше пренебрежителното отношение, с което ме посрещнаха, дори пуделът на доктор  Кейс се ползваше с по-голямо внимание  и амбициите ми, поне за сега, си останаха на кота нула. Личен шофьор на доктор Кейс.

В действителност, дори и такъв не бях, защото тя почти не ме търсеше, обикновено ползваше личния си автомобил или хващаше самолет и заминаваше. Пътуванията и бяха безконечни и никой не знаеше къде ходи и какво прави. Днес може да е в Мичиган, утре в  Сидни, в други ден в Стокхолм или Токио. Непрекъснати чествания и конгреси. Непрекъснати творчески командировки. Какво толкова творяха нямах представа. През това време аз се мотаех из отделението и разкарвах служебния автомобил между болницата  и жилището, където живеех. Което беше вярно, заплатата ми вървеше редовно,  беше си съвсем нормална заплата за този стандарт, дори много добра, но все имах чувството, че тук просто се гаврят с мен. Никой за нищо не ме търсеше, дори не ме  забелязваха; пиех си кафето и четях вестници в бара и си  получавах заплатата, а за да не умра от скука, понякога си позволявах дребни флиртове с медицинските сестри. Обикновено при командировките купоните и конгресите я придружаваше онзи смачкан тип Езоп- дебил и смотаняк, който се появи внезапно по време на онова голямо плюскане в замъка на един от  Пловдивските мафиоти и обра овациите сред дамското общество със своята лъчезарна глупост и сексуална надареност. Очевидно Езоп бе предпочетен пред моя милост и неговият откровен идиотизъм изобщо не притесняваше благодетелката му при нейните творчески занимания. Наричаше го: "My precious friend" * и го галеше по плешивината.

Колкото и да беше странно, всичко това дълбоко ме засягаше. Не можех да си обясня защо. Отначало се опитвах да и подсказвам присъствието си по всякакъв начин, но откривайки, че това никак не я впечатлява преминах към другата крайност. Всячески я отбягвах. Отбягвах я, защото усещах, че ставам все по- зависим и нямах обяснение за тази зависимост. Разбира се, не възнамерявах да се превърна в " my precious friend" и да се оставя да ме галят по плешивината, още повече, че нямах плешивина. Възприех напълно дистанцията, която беше поставена и я спазвах стриктно. В края на краищата това състояние на нещата ме устройваше и нямах вина за изолацията, в която бях поставен. Не носех никаква отговорност, не работех, получава заплата по някаква причина и си живеех тихо и кротко. В същото време новините, които получавах от България относно стопанската конюнктура не бяха никак обнадеждаващи, така че  колкото и да ми беше неприятно пребиваването тук, предпочитах да си трая и не мислех за завръщане  поне на първо време. Може би някога...

Наистина нямах обяснение, за промяната, която бе настъпила с тази жена. Изглеждаше съвсем различна от онази, която познавах от срещата ни в България и безумията по време на Валпургиевата нощ. Хладна, аналитична, недостъпна. Поне по отношение на мен. Лицето и приличаше на красива и непроницаема маска.

Разбира се, ясно ми беше, че така не може да се изкара дълго и, че в края на краищата, ще трябва да се махна от тук. Не само поради нереализираните ми амбиции, но и поради факта, че един ден рано или късно моето пребиваване от излишно ще се превърне в нежелано и бих предпочел да изпреваря момента, когато ще ми го кажат.

Така че имах предвид подобна развръзка и бях психически подготвен за нея. Един ден щях да бъда повикан в канцеларията и ще ми бъде обяснено, че повече не се нуждаят от услугите ми, все едно че някога ги е имало тези услуги. Бият ти шута с любезно извинение.  И наистина един ден ме повикаха  и първото нещо, което си помислих беше, че вече е настъпил моментът. Дори бях уредил предварително някои подробности относно възможността за постъпването ми на друга работа. Слава богу, за шофьори имаше предостатъчно работа - много повече отколкото за лекари. Когато ми съобщиха, че ме викат, дори сякаш  се зарадвах, че макар по такъв неприятен повод ще мога да се видя и да поприказвам с нея. Искаше ми се да си поприказваме. Не можех да забравя онези странни метаморфози от онази луда нощ и жадувах този разговор. Отидох почти въодушевен, за да получа известието за уволнението си. Но останах отново изненадан  и отново разочарован. Най-напред още в коридора пред канцеларията се сблъсках пак с "my precious friend"- оня гърчавия Езоп, който ми се ухили приветствено.

После се оказа, че нея пак я няма, а в канцеларията се беше разположил моят стар познайник- администратора, който ме посрещна при постъпването  и ми връчи назначението.

Дебело и тъпо копеле. Много неприятна личност, която на всичко отгоре се опитва да си придава важност. Прелистваше някаква папка и дори не ме погледна.

- Наложи се доктор Кейс да замине спешно и ще трябва да отидете да вземете сина и от пансиона в Хамилтън, понеже децата излизат във ваканция.

Нареждането беше предадено сухо и безизразно по установен маниер. Все пак бях доволен от обстоятелството, че  ще свърша една полезна работа, макар и не по предназначение.

- Ще го направя - отговорих аз и безцеремонно подхвърлих - къде е доктор Кейс?

- Какво?!

Онзи вдигна очи и ме погледна с невъобразим ужас, недоумявайки как е възможно да задавам подобни въпроси, сякаш бях напсувал господа- бога.

- Къде е Кейс? - повторих аз и веднага напуснах канцеларията, без да дочакам отговор, защото се опасявах, че ако остана още минута, няма да издържа и ще му трясна един по тъпата зурла. Този беше един от избраните личности, които с появата си стимулират у мен неистово желание да халосам или да изритам по задника. Една склонност- несъвместима както с етичните норми, така и с Хипократовата клетва, която някога съм полагал, но не ми се е налагало особено много да спазвам. Странни положения.

Веднага изкарах автомобила от гаража и  се отправих към пансиона в Хамилтън, за да взема момчето. Знаех, че доктор Кейс има син, но не бях го виждал. Намерих пансиона, намерих и него сравнително лесно. Той беше уведомен по телефона и ме чакаше на изхода. Десетина годишно хлапе - симпатяга.  Настаних го в колата, пренесох багажа и преди да тръгнем го разгледах внимателно. Още в първия момент нещо познато ми се мярна. Това, че външно приличаше на майка си не беше изненада, но имаше нещо друго, което беше много по-шокиращо. Само че още не можех да проумея за какво се отнася. Започнах да се ровя в догадки, но мозъкът ми беше блокирал и се държеше като упорито магаре. Нещо ми се изплъзваше. Но какво?

- Слушай, ти как се казваш?

- Чарли.

- На колко години си?

Нямах представа защо зададох тези въпроси. И още много неща не можех да си обясня.

- На десет - отговори момчето на български с онзи малко напевен български, с който си служат англо говорящите и, който придава особен чар на родния език. Това още повече ме обърка.

- Ти откъде знаеш български?

- От майка ми и от баба ми, която е в България и аз ходя там на гости през лятото.

- А как разбра, че съм българин?

- Не зная, но нещо ми подсказа. Вероятно твоят английски е като моя български.

Момчето имаше право. Наистина добре говорех английски, но акцента трудно може да се прикрие. Познавам чужденци - особено руснаци - които са живели по четиридесет години в България и не могат да изговорят една българска дума, въпреки, че всичко разбират.

Докато карах автомобила, непрекъснато се опитвах да се сетя за нещо. Все ми се струваше, че съм го виждал някъде това момче, но нямах представа  от къде. Не, не беше тук; не беше и в Пловдив. Няма как да бъде в Пловдив. Тогава къде? Физиономията му ми напомняше нещо. Но какво?

Закарах го до голямата къща на родителите му и разтоварих багажа. Прислугата се зае с останалото.

- Това лято ще ходиш ли в България? - попитах го малко преди да се разделим.

- Вероятно да. Ще трябва да се уточним с майка ми. Сигурно и тя възнамерява да отскочи за малко.

Така се разделихме с  малкия, но аз останах с впечатлението, че съм пропуснал нещо съществено. Не знаех какво.

Впоследствие, решението ми да напусна тази служба се утвърждаваше все повече. Не намирах причини да остана. Отначало го правех заради  Клара, но впоследствие ентусиазмът ми стихна. В една фирма ми предлагаха подходяща работа за същите пари и се ориентирах към нея. Напускането ми беше въпрос на няколко дни.

Когато ми се обадиха, че отново ме търсят в канцеларията на шефката, се отзовах без много надежди. Очаквах, че пак няма да я има и ще попадна при онзи тулуп, когото не можех да понасям. Но се оказа, че този път нещата са по- различни. Беше тя. Впечатляващото беше, че този път ме посрещна облечена в хирургически екип, като доктор с тридесет годишен стаж - съвсем строго и съвсем професионално, все едно ей сега ще грабне скалпела и ще спретне набързо пет- шест сърдечно съдови или мозъчни операции. Направо ме досмеша, защото знаех, че не е никакъв хирург, но се въздържах; все пак шеф е и не е и не е удобно да се надсмиваш на шефа. Разговорът беше съвсем официален, въпреки, че явно се отнасяше за неща, нямащи нищо общо със службата.

- Надявам се тази вечер да нямате сериозен ангажимент - произнесе тя на английски с някаква властна нотка и направо ме втресе като ми заговори на „ви"- ще се нуждая от услугите ви.

Чудех се как да и отговоря по подходящ начин, не толкова, че нещо ме възпрепятства за вечерта, колкото този строг и официален тон. По този начин тя съвсем умишлено подчертаваше дистанцията и издигаше непреодолима преграда помежду ни, все едно не сме си лягали никога заедно, а сме се виждали едва ли не само по дипломатически приеми, където тя е била кралицата, а аз шутът. Айде холан. Чудя се защо и как някои хора умеят да си предават важност. Понеже ми вкисна от официалности и маниери, поех ръкавицата максимално сдържано.

- Къде и кога?

Тя ми обясни също така лаконично и напуснах канцеларията без много реверанси, макар, че ме преболя отляво. След този разговор, тя определено загуби обаянието си  пред мен. Може би нарочно го направи, за да ме подразни, но ефектът беше съвсем обратен. Когато една жена, с която си лягал в едно легло, с която сте си позволявали какво ли не, започне да ти говори на английски и на „ви" и да си придава важности, независимо колко е голям шеф или те хваща смях или ти се иска да се разпсуваш по български и да си вдигнеш чуковете моментално. Поне такова е моето схващане за етикеция на праволинеен българин, доколкото етикецията е позната на българина, особено с моя малко ориенталски начин на мислене. После- вече вън в коридора- се сетих, че в медицинските среди етикецията е задължително условие и започнах да се смея сам като изкукуригал. Един мой колега- участъков лекар май в Ихтиман или  Костенец-  не помня добре- веднъж разправяше, че докато правел секс с медицинската сестра, дори по време на кулминацията спазвали стриктно етикецията: „ Добре ли ви е, доктор Иванов?" „Ах много ми е добре, сестра Петрова, а вие как се чувствате?" и т. н. Тази прослойка от обществото, чувствайки се високо над останалото простолюдие, страшно държи на дистанциите, етикециите и титлите. Все едно не си в болница сред специфичната болнична смрад, а на някакъв своеобразен Олимп, където всички са от Зевс нагоре.

Ако разговаряйки с колега от бранша, забравиш да поставиш пред фамилното име задължителното „д-р", ще ти бъде напомнено незабавно. Един колега - хирург възмутен обясняваше, че излизайки от операционната, някакъв близък на пациента го посрещнал с думите: „Майсторе, ще го бъде ли?" Не докторе, не професоре, а майсторе. „Аз да не съм някакъв стругар или налбантин, та ще ми вика майсторе!" - ревеше от гняв колегата. Аз, разбира се, му съчувствах, но ми стана ужасно смешно.

При мен нещата стояха по-различно. Въпреки, че по професия съм доктор, освен това съм си нормален средно статистичен българин и практикуващ шофьор- все фактори, които категорично не ми позволяват да се държа официално пред някого, с когото съм делил леглото. Нямах представа как ще кажа на  Клара или Клеопатра, или както щете я наречете: „Извинете, доктор Кейс, аз съм момчето, с което вие онази вечер се любихте" или „моля ви, доктор Кейс, ще бъдете ли така любезна да благоволите да ви напомня за себе си и за нашата чудесна съвместна нощ, когато ние двамата с вас..." и така нататък, и така нататък... По-вероятно е да ревна от гняв и обида, ако че съм доктор и да и тегля набързо пет-шест майни: „Клеопатро - курво такава, какво се правиш, че не ме познаваш. Аз не съм my precious friend, а Ванчо шофьорчето от Кючук Париж* и ще ти пикая на фасона."

Ха ха ха. Разбира се бях точно навреме  на уреченото място със служебната кола  и тя сe появи с благоверния си съпруг мистър Кейс и още с кого мислите? Ами да- познахте - със същия онзи Езоп, когото обича да гали по плешивината. Моят скъп приятел, който се хилеше лъчезарно, точейки лиги и показвайки всичко на всичко два зъба - един горен и един долен. Бяха го избрали вероятно за придворен шут и той - явно доволен от ролята си - изглеждаше много щастлив.

      Мистър Кейс беше мъж на средна възраст двадесетина години по-възрастен от нея - достолепен господин, който освен че беше прочут лекар, настоящ сенатор и много богат, явно се гордееше с прекрасната си съпруга, която случайно бе открил при едно служебно пътуване из Ориента.

      По-късно установих, че му е била преводачка в България, справила се е категорично с конкуренцията  от екзотични красавици  и се е наложила убедително като законна съпруга  на възхитения мистър Кейс. Интелигентна, красива и освен това професионалистка в медицинския бранш - все сериозни аргументи, гарантиращи триумфа на кандидат съпругата. Госпожица  Клара Костова бе станала мисис Клара Кейс  с „д-р" отпред. Всичко съвпадаше идеално.

Разбира се, тя беше блестяща. Въпреки, че бе загубила пред мен част от очарованието си след онзи кратък разговор в канцеларията, не мога да си кривя душата, че съм виждал по-красива жена от нея. Красотата и беше одухотворена; нямаше нищо общо с манекенската красота на разни рекламни кукли; лицето и беше фино и прекрасно, в погледа и плуваше някаква нежна мъгла. Тялото и беше като древна скулптора.

Освен природните дадености, тоалетът беше подбран с изключителен вкус. Бижута, аксесоари, всичко блестеше. Вълнуваща жена.

- Ще ни откарате до лятната резиденция на сенатора Велизарис. Намира се в гората над града.

Разпореждането беше сухо и делово като между работодател и наемен работник. Вече свикнах с това. След като заеха помещението в задната част на лимузината - тя, той и милият приятел, аз подкарах към целта. Знаех посоката към резиденцията и се ориентирах бързо. След около час бяхме на мястото. Още като видях от далеч тази лятна резиденция, разбрах за какво става въпрос. За много пари. Това беше  грамаден замък, целият потънал в светлина. Обширен зелен двор, паркинг за няколко десетки автомобила. Явно се отнасяше за среднощно парти с присъствието на големци. Луксозните автомобили наредени по паркинга говореха недвусмислено за това. Големият салон на втория етаж светеше с всички цветове на дъгата. По стълбището се нижеха двойки от местния хайлайф. Мъже и жени- изискани и великолепни. Осъзнах веднага, че в случая изобщо няма място за мен и се въздържах от амбиции. Между другото ми беше обяснено, че мястото за персонала е от другата страна на сградата и на първия етаж. Мерси. Знаех си мястото много добре. Към централния вход с триумфираща походка се отправиха тримата богоизбрани: мистър Кейс, мисис Кейс и Езоп. Ха ха ха- особено пък последният беше анджак* за  събитие от подобен характер. Веднага ми се изясни, че се касае за Валпургиева нощ като онази лани в Пловдив, само че в Американски вариант- тоест мащабите на наакването ще бъдат значително по- големи. Очевидно, че моята приятелка си пада по подобни изяви. По- късно разбрах, че бе похвалила някъде своя Езоп за неговата природна дарба и дамите вкупом проявили небивал интерес. Това обясняваше неговото участие. И в същото време даваше ясна представа за моето неучастие.

„Мястото за персонала е хе там, от другата страна. Можете да се възползвате."

Досмеша ме и отново си спомних за колегата от Ихтиман или Костенец.

„Ах, доктор Иванов, как хубаво ми го правите!"

„Но вие сама си го правите, сестра Петрова."

Няма как - задължително се набляга на титлите.

Отначало не възнамерявах да се възползвам от любезното предложение и докато те се бавеха горе, се опитах а подремна в колата. В действителност, нямах нищо против хората от персонала. Между тях също се намират интересни личности, а що се отнася до женската част- момичета от най- различни раси и етноси- бяха дори много по- хубави от онези застаряващи съпруги на още по- застарелите си съпрузи, участващи в аристократичното парти. Спокойно можех да си хвана най- хубавото гадже от персонала и да изкарам вечерта с него, но просто не ми се искаше. Едно, че се чувствах достатъчно уморен и друго, че не можех да престана да мисля за онази фурия Клеопатра, която ме дразнеше със своите фасони.

Отбих се само да хапна набързо и пийнах само една бира поради съображение, че може да ми се наложи да кормувам в близките часове. Нямах представа докога ще продължи партито. От своя страна персоналът си създаваше някакви скромни забавления доколкото позволяваше умората и времето за почивка. Повечето бяха млади хора най- вече латиноамериканци, но имаше и европейци, дори един или двама българи. Не се издадох, че съм от тази част на света, за да не ми досаждат, хапнах на отделна софра и се наканих да се прибирам в колата, но едно симпатично момиче с мургав тен, вероятно мексиканка- леко пийнала седна на моята маса и ме загледа продължително. Този поглед е недвусмислен.

- Бихте ли ме поканили на танц?

Заслушах се в музиката и разбрах причината . Бяха някакви латиноамерикански ритми. Те си умират за това.

- Съжалявам, моето момиче, не умея да танцувам.

- Нищо, аз ще ви науча.

Не ми се щеше да я обиждам и реших проблема със замах. Прегърнах я здраво, целунах я и се отправих бързо навън. Направо избягах, защото ми бяха ясни последствията. Чак когато стигнах до автомобила, видях че тя припка след мен. Ами сега? Е вече нямаше как да я прогоня.

Известно време след това и обясних много внимателно, за да не я засегна, че очаквам всеки момент да се завърнат шефовете и ще бъде много неудобно, ако я сварят тук. В действителност хич не ми пукаше, ако я сварят.

Момичето разбра веднага, съгласи се и една сълза се затъркаля по бузата и.

- Не се притеснявайте. Моята почивка също свърши и трябва да застъпя на работа. Те онези не могат да пият, нито да се любят, но много се лигавят и са претенциозни.

Действително, малко след като тя замина, се появи мистър Кейс и ме помоли да го закарам обратно в къщи. Уморил се човекът и му се приспало. Разбирам го напълно. Свърших работата и два часа по-късно бях пак на паркинга пред замъка да чакам неговата благоверна съпруга и милия приятел. Сигурен бях, че тя най- после се е развихрила както си знае. Повече не ме потърсиха и съм заспал. Събудиха ме  трясъци, викове, гърмежи и силна музика; някакво неистово сиртаки цепеше въздуха. На поляната пред замъка наскачаха призраци - няколко двойки танцуваха и се съвокупляваха, сменяйки непрекъснато партньорите. Аристокрацията празнуваше. Високо в нощното небе се оформяха гирлянди от разноцветни фойерверки. Пияни аристократи излизаха и пикаеха на стълбището, подобно на римските патриции по време на пировете при Калигула, а персоналът влачеше след тях един маркуч и миеше. Разбира се, бяха маскирани - старите познати: Цезар,  Август, Тиберий, Комод, Каракала, Хелиогабал; Нерон и Калигула; прекрасните Попея, Месалина, Юлия Криспина и така нататък. Сценарият от Пловдив се повтаряше, само че актьорите бяха други. Това не можеше да бъдат фукарите от пловдивския хайлайф, а филмови звезди, сенатори, милионери. Някои от тях веднага познах, въпреки маските, но други не успях. Появи се и някакъв нов Марк Антоний, когото също не познах, но явно беше важна клечка. Не като моя милост - шофьор. Значи моята Клеопатра вече се е сдобила с нов Марк Антоний - халал да и е. По едно време на стълбището се появи и самата Месалина, под чиято маска различих една популярна Холивудска звезда- пияна и разгонена - разкрачи се като крава на стълбището и се изпика. Моментално блеснаха фото светкавици; няколко папараци, прескочили по някакъв начин оградата успяха да регистрират събитието. Наистина велико събитие. След това  по мозайката и по стълбището започнаха да се трошат чинии, чаши и всякаква стъклария. Валпургиевата нощ се бе превърнала в кристална нощ. Обяснението дойде веднага. Сетих се, че домакинът - Велизарис - беше етнически грък и вживявайки се в ролята на Цезар, бе издал съответната заповед. Както е известно гърците по време на сватби и тържества обичат да трошат стъклария. Явно комплексарски изблици на тъга по минало величие. Това нямаше нищо общо с онази  „Кристална нощ" през тридесет и трета година в Германия, когато тъпите кафяви копелета трошали витрини. Тук хората пиеха, празнуваха и правеха любов. Това се иска. Лошото е, че повечето от тях бяха дърти пергиши и  съвсем млади момичета, явно подготвени за целта, а от друга страна разнежени лелки се забавляваха  с момчета от персонала.

Гюрултията продължи толкова много, че започнах да свиквам с нея  и накрая съвсем съм заспал.

Събуди ме внезапна тишина. Изведнъж съвсем се разсъних. Замъкът грееше многоцветно, но всичко бе тихо и някакви фигури се движеха хаотично по коридорите. Нещо се бе случило.

Ами да, случило се беше. След малко един изскочи на стълбището и извика:

- Доктор! Търси се доктор!

Значи такава била работата. „Хм, какъв ти доктор, та аз съм шофьор".

Сетих се, че в автомобила винаги нося лекарската си чанта с най- необходимите неща, въпреки, че никога не ми е дотрябвала. Взех я и се отправих бързо към входа.

На стълбището някакъв бодигард ме пресрещна.

- Вие за какво?

- Майната ти! Нали търсите доктор...

- Ама вие?... Ей там в онази стая.

Избутах го встрани и се насочих към въпросната стая. В коридора стояха цяла тълпа  „аристократи" кой с маска, кой без маска и  гледаха разтревожено. Мярна ми се и инфантилната мутра на Езоп. Разблъсках ги  и влезнах. Няколко души се суетяха безпомощно, говореха по телефоните, блееха изплашено, а един лежеше неподвижно на голямата кръгла спалня. Самият Марк Антоний, на когото не бяха се сетили дори да свалят маската береше душа или вече беше хвърлил топа. Край него кършеше ръце и виеше снага загрижено самата Клеопатра или доктор Кейс, но явно царската и същност беше много по-добре изявена от лекарската, което и пречеше да вземе подходящо решение. Приближих се и елиминирайки Клеопатра,  се заех веднага  за работа. Дръпнах маската и за секунда се стъписах . Беше вицето.  Мамка му и дъртак, само той ми липсваше! Човекът беше в кома, но все още жив с доста сериозно инфарктче. Магаре такова, смърдеше на бъчва и пърдеше. Коремът му беше надут като гайда и съдържаше  поне една кофа вино. Явно беше получил инфаркт на пъпа на някое младо гадже в напъна си да се покаже истински мъж или Клеопатра го бе озорила. Завалията той!

- Някакви лекарства поел ли е?

- Но тук няма такива. Повикахме спешна помощ - отговори в паника доктор Кейс.

- Докато дойде спешната помощ, той ще е на аудиенция при Свети Петър - констатирах аз с професионално равнодушие. - Отдръпни се!

Зъбех се на шефката без да се церемоня. В една ситуация, в която съм взел инициативата не ме интересуват нито титлите, нито ранговете. Говорех и на „ти" и на български. Грубо и безочливо.

После обърнах чантата с материалите направо на пода и се разрових. Намерих каквото ми бе необходимо. Валериан, нитроглицерин? - Слаба работа  и вече достатъчно късно. Спринцовката и ампула с кардиозол. Ето това. Дозата е конска, но няма друга възможност да го върнем от оня свят.

- Разкопчай му ризата, вдигни потника, освободи го от тези парцали! Дишане уста в уста.

- Кой, аз ли, на мен ли говориш?

Тя ме гледаше втрещено и  в очите и бе застинало недоумение. Вероятно се чудеше как някой се осмелява да и нарежда какво да прави.

- Ти, разбира се, да не би някой друг тука да знае български!

Нямах намерение да се церемоня изобщо нито с шефове, нито с царски особи. Сега ми падна в ръчичките.

- Но ти, как смееш?

- По бързо, по бързо - троснах се аз - човекът умира и след като не можеш да му помогнеш, ще правиш каквото ти казват! Така. Я виж ти как хубаво го правиш! Браво! Браво! Сега се отмести! Ще използваме инжекция с кардиозол. Право в сърцето. Едно време в катедрата по вътрешни болести професор Симеонов не ти ли е говорил за това? Или може би не си слушала?

Намерих мястото, където се правеше тази манипулация и забих иглата. Пациентът леко трепна. После процедурите се сменяха бързо. Масаж, дишане уста в уста, отново масаж. Мина почти половин час, докато онзи отвори очи. Едва, едва. Направо се завръщаше от онзи свят  и не знаеше къде се намира. Погледна ме премрежено и нещо мръдна в мисловния му куфар.

- Ти кой си?

- Спокойно, не съм Свети Петър. Шофьорът на доктор Кейс.

- Шофьорът на доктор Кейс?

- Ъхъ...

Интересно, че докато траеха процедурите не съм почувствал нито умора, нито тревога. Това се случи, когато навън се чу шум от паркиращи автомобили и веднага след това няколко екипа на спешна помощ нахълтаха в стаята. За мен повече нямаше работа тук. Умората изведнъж ме повали. Преди да изляза, дадох набързо няколко наставления  директно на доктор Кейс:

- Кажи на дъртото копеле когато реши да прави секс, да ползва услугите на някоя петдесет годишна леля- алащисала,* защото ако се озори пак с младо гадже, следващия път ще пукне окончателно. Думата „алащисала" не знам как се превежда на английски, поради което я употребих на турски.

Болният се ококори за миг.

- Yes - алащисала!

И очите му светнаха. Значи ще живее.

Събрах си багажа и отидох в колата, за да ги изчакам. Забелязах, че когато вървях по коридора всички ме оглеждаха със страхопочитание и се отстраняваха от пътя ми. Настаних се на шофьорското място и зачаках. Умората ме свали моментално  и веднага съм заспал. Но това беше някакъв особен сън. Отзовах се в едно малко село между два зелени хълма. Трева, река, хлапета, които се гонят по хълмовете и щуреят. Постепенно  ми се изясни, че това е родното ми село и същите хълмове, където съм прекарал детството си. Ниски, обли и зелени. И цели тайфи дребни разбойници, които се търкалят по тревата и беснеят на воля. Едно от хлапетата съм аз- рошав, мърляв и запъхтян. Чакай малко! Това хлапе, въпреки, че съм аз, много прилича на  Чарли - синът на Клара Кейс. Защо? Постепенно пелената се вдигна и се събудих. Клара. Студентката, с която имах връзка преди да замина за Варшава. После какво е станало? Не успях да я открия, не знам. Чух нещо за нея, но не съм сигурен. Следващата среща бе след много години на онова парти в Пловдив- нощта на голямото плюскане.  Нищо друго не зная. Пълен гьон.

Чарли?  Хлапето е на около десет години, а ние се разминахме с Клара преди около единадесет. Трябва да уточня датите, за да съм сигурен. Защото нещо ми се върти из главата. Нещо много тревожно ми се върти и много болезнено. Не мога да повярвам.

След малко те дойдоха и се отправихме към града. По пътя мълчахме. Дори Езоп ми изглеждаше  посърнал и джуката му висеше като на кон. Много тъжна карикатура. Този път не го курдисаха на президентското място, а отпред при шофьора. Тоест, при мен. Това явно беше умишлено, но не можех да отгатна причината. Приключих със задълженията си  и се прибрах капнал от умора. Явно си бях заслужил заплатата за днес. Легнах си чак на развиделяване и заспах моментално.

Сънят с хлапетата от моето детство бе продължен с нови детайли. Не можех да различа себе си от онова хлапе - Чарли. После се смени с нещо друго. После се прибави и участието на Клара. Не бяха еротични сънища. Нещо друго, но вече не си спомням. И се събудих много късно.

На следващия ден настъпиха няколко събития. Най- напред открих, че Езоп липсва, а после научих, че е изпратен спешно в  България. Бедният идиот, той пък за какво беше виновен?

Онова дебелото копеле- администраторът също липсваше. Бил преместен на друга длъжност. Освен това установих, че отношението към мен внезапно се е променило.

Всички ме разглеждаха с някакво страхопочитание и се стараеха да ми угаждат.

„Сър, имате ли нужда от нещо?"

„Доктор М, кафето ви е готово."

Я стига, бе!

Към обяд е появи доктор Кейс и веднага се отправи към канцеларията. Около очите и имаше тъмни кръгове. Малко по- късно се отбих, за да я информирам, че напускам работа.

Тя помълча малко и лицето и се изопна.

- И ти ли?

- И аз.

Мълчеше, но в очите и преминаваха облаци от тъга. Защо?

Малко преди да си тръгна се сетих за нещо.

- Вероятно няма да имаш нищо против да се виждам от време на време с Чарли, когато дойде в България.

Тя ме погледна много внимателно. Помисли няколко минути  и произнесе тихо:

- Значи си разбрал...

- Случайно разбрах тази вечер. По- скоро сънувах... Видях го на едни хълмове край моето село.

- Това никой друг не знае. Дори и законният му баща, който междувременно се е лекувал някога от стерилитет. Не е имал деца от първия си брак и беше много щастлив, защото си помисли, че се е излекувал. Надявам се, че това ще си остане между нас.

- И аз се надявам. Ролята на донор е много въодушевяваща.

- Между другото, аз очаквам, че няма да си тръгнеш от нас.

- Интересно. А какво би могло да ме задържи?

- От днес си назначен за завеждащ вътрешно отделение в клиниката. Всички го знаят и те чакат.

- Наистина сериозна изненада. От шофьор - направо завеждащ отделение. Много странни метаморфози. Но все ми се струва, че то не би се случило, ако онзи дъртак в любовните си напъни не бе получил случайно инфаркт. Не обичам такива случайности и не мога да разчитам все на тях. Благодаря за вниманието, но възнамерявам да откажа.

Малко по-късно се прибрах в квартирата и започнах да си събирам багажа. Той не беше  много повече от предишното ми пътуване насам. Куфар с парцали и лекарска чанта. Откровено казано, цялото това лицемерие и самонадеяност без покритие на тези хора започна да ми дотяга. Колкото и да беше странно, започнах да копнея за България. Не, не беше от носталгия, а нещо по-различно. Имах нужда от спокойна  работа без да ми висят началници на главата. Бях събрал малко пари от престоя си тук и възнамерявах да ги похарча като истински юнак. По кръчмите и кафенетата с невероятните пловдивски гаджета, а после каквото сабя покаже. Ще измисля нещо. Поръчах билет за самолета за следващия ден и реших да отпусна малко кокала. Е да, но не беше за дълго. Пак нямах късмет.

Най-напред дойде куриер и ми достави някакъв плик с обратна разписка. Отворих го и изумях. Вътре се мъдреше чек с подпис на сенатора Велизарис за някаква огромна сума. Явно парите всъщност идваха от вицето. Главата ми зашумя и нещо ме трясна по темето. Толкова пари аз не можех да си представя дори и на сън.

Като всеки среден българин с аутсайдерски начин на мислене, аз веднага си рекох:

„Ами с тези пари  мога да ям и да пия цял живот без да барна никаква работа."

Кой знае дали е така?

Докато се съвзема и реанимирам, звънецът в коридора пак се обади и отидох да отворя. Шашването беше още по страшно.

Клеопатра! Същата тя.

Красива и дръзка. Млада и нахална.

Тоалет, бижута, грим, аксесоари. Една невероятна бликаща плът.

Очите и бяха тъмни като най- тъмната нощ.

Още от вратата започна да ме разсъблича. Стоях като истукан и немеех. Глътката ми засъхна.

- Синът ми Чарли - обясни тя с небрежен и делови тон, нетърпящ възражение - отдавна ме е заврънкал, че иска сестричка. Но каза, че не би имал нищо против, ако се окаже братче.

Замръзнах и краката ми се подгънаха. Вероятно в този момент съм заприличал на Езоп. Какво пък - доктор я излезе от мен, я не, но като донор вероятно ще играя съществена роля.

Ами какво да правя, явно ще трябва да хвърля самолетния билет.

Р

• My precious friend - Моят мил приятел
• Кючук Париж        - краен квартал в Пловдив
• Алащисала (тур)   - Привикнала  (В смисъл разработена)
• Анджак       (тур)   -  тъкмо