Ето ме отново в Кристалната стая с Огледалните стени. Тук времето е спряло. Сам съм. Няма никой. Няма и светлина, стените стенат отчаяно в слепите си отражения.

   Само един глас...

   Ето го:

   - Тук ли си?

   - Че къде другаде да съм, нали съм заточен в тая адска кутия!

   Той е само глас, продънил тишината и разлял се в нея като от торба със стоманени ками.

   Той пристига в полунощ, за да накара кучетата да лаят. Гаси лампите и по дворовете става страшно, когато погледнеш към Мрачната улица Сезам.

   Той поток е хладен, слепи молекули гаснат с неговия вятър.

   Той се казва Фероу. Извънземен е! Един много стар приятел на мама. Не, сега не ми се обяснява за странната й приятелка с негативно поле и задружните им опити в трансцеденталното и мистичното, които ме докарваха до нощни кошмари, когато бях на осем и ги наблюдавах как двете рисуват странни неща по листата и дърдорят разни глупости - "трансцедентална постсимбиотична утопия на бъбрека, сърдечно-съдова аномалия на тестисните израстъци, предсъдова клаустрофобична изменчивост на кармичните обръчи..."

   Та сега Фероу е отново тук. Топло ледено неопределено присъствие. Един изкривен като при зле настроен DSB сигнал. Той само шепти...

   - ... слушаш ли ме изобщо?

   - бях се замислил... сори. Та к`во разправяше?

   - По дяволите, вече се чудя кой си ти.

   Поглеждам го тангенционално:

   - Как кой съм? - Един шибан раздавач на флайъри. :)

   - К`во е това, нек`ви дроги ли разнасяш!?

   Хиля се в лицето му - знам, че сега е наблизо, гласът идва точно пред мен...

   - Стига си и ти, звучиш ми като Мама. Мнооооооооооо си прост, въххх!

   - Епа, тревожи се жената. А ти въобще не знаеш къде се намираш. Къде си сега, знаеш ли?

   - В Кристалната стая с Огледалните стени.

   - Точно така. Опиши това място.

   Замислям се, през главата ми прехвърчават със свръхзвукова скорост милиарди мисли, опитвам се да ги задържа, но краткотрайната ми памет е затруднена. Пак хардуерни проблеми.

  "Ту е топло, ту - студено, ту се смесват цветовете и цветята измират, а небето чернее в тъга и предчувствие за облачен дъжд с топли летни неонови отблясъци по тапетите и господ гледа всичко това, гледа към Моята стая, аз съм седнал в поза "лотос" в Моята стая и  викам господ - господи, господи, ела и се яви да те попитам що съм такъв скапан нещастник..."

   Няма посоки, всичко е едно студено разминаване във вятъра, съдбата се пръска на парченца, само заниците й остават цели, макар и затиснати под милиардите остри ципленки от останалите части на тялото...

   Тук всеки ден се променям, изгасвам, изстивам, превръщам се в есенен вятър, който гали листата и хората стенат изплашени, когато пак чувстват, че краят им наближава, или когато са сред хора, а са толкова препушили, че всеки миг могат да изгубят съзнание и да се свлекат на пода, както си седят на стола в компютърната зала за свободен достъп и си пишат разказа в сайта в реално време, само да не им изтече срока за логване, и понеже - както си го снаят - ще забравят да му дадат копи преди да го публикуват, та ще го изгубят безвъзвратно, и за това трябва да пишат бързо, бързо на БДС, без да им пука за грешките, нали има редактори, трябва обаче всичко да се излее, да се излее през пръстите и цялата негативна енерргия да се изчисти, да се проточи надолу и сънищата да престанат, тъжен е този сън на Нереалности...

   Тук всеки ден се променям! Сутрин, обед, вечер, няма състояние, което да продължи и в трите периода от деня, редуват се през половин час болезнена самотна тъга и неистова радост, няма средно положение - или ще съм размазан на пода, или ще си мисля за рязане на вени в леглото си, захапал цигара (още не съм зел заплатата и сега нямам за цигари - има само една, трябва да ми стигне до... следобед, когато се очаква да получа заплатата."

   Ето това ми минава през главата, минава ми във вид на студени размити размазани образи и подобия на обррази. Но не запомням нищо, нищичко. И когато той ме пита отново същия въпрос, аз му отвръщам просто, че не знам.

   След малко ме пита:

   - Това място самотно ли е?

   - Сложен въпрос... - отвръщам му аз. - К`во да ти кажа, това не е самотата, самотата е друго, тя не идва, когато няма хора, а когато ти е толкова тежко, че искаш да се скриеш някъде в себе си, в дълбините на изстрадалата си душа, за да можеш да се скриеш от хората, от ледените им противни излъчвания...

  Джон Ленън: "А иначе чувствал ли си самотата, някога страдал ли си с нея?"

   Аз: "Не, аз си свикнах с нея от много малък... Израстнах в самота и отчуждение от Реалността. Ооо, не ми се приказва за това, мноооооооооо ми е писналооооооооо наааааааааа....."

   Д.Л: "Опиши ми самотата."

   А: "Самотата е когато си на 14, а те боли толкова, колкото никога повече няма да те боли, и колкото малко ги е боляло, но... да няма кой да ти помогне. И понеже няма кой да ти помогне, ти напълно изгубваш смисъл да комуникираш с хората, за какво да го правиш? Те те мразят.

   Тогава вече съдбата ти е да страдаш, да се затваряш в Стаята си и да мълчиш, да мълчиш, за да не Дойдат. И знаеш, че си обречен... Няма път, няма изход. И НЯМА С КОГО ДА СПОДЕЛИШ!!! Ето това е Самотата, онази, екзистенциялната, всепоглъщащата, необхватната, разяждащата и въпреки това толкова... сладка."

   Д.Л: "Само като дете ли си чувствал това?"

   А: "Не, в никакъв случай. Когато си малко по-различен, винаги си самотен, поне в повечето аспекти на твоя мисловен свят. Друсаш се и се проваляш... но не ти пука... От някое време насам, не съм изпадал в това състояние, навярно защото вече нещата се промениха в позитивна посока, но доскоро..."

   Д.Л: "Яко ли ти беше да си се оттегляш така в своя си имагинерен свят? Не, не е имагинерен, но си е твой, твой си е защото никой не може да се промъкне между стените ти и да те засегне. Та яко ли ти беше, разкажи ми... Нали знаеш, че с тия сведеня дето ми даваш, а аз си ги записвам в черепния диктофон, на Мелмак ще напиша най-шантавата книга за живота на Земята... Рзказвай, разказвай де..."

   (налага се да напусна компа, имам да свърша нещо важно. По-късно днес ще се върна да довърша тая психопатщина:)