Ето ме отново в Кристалната стая с Огледалните стени. Тук времето е спряло. Сам съм. Няма никой. Няма и светлина, стените стенат отчаяно в слепите си отражения.
Само един глас...
Ето го:
- Тук ли си?
- Че къде другаде да съм, нали съм заточен в тая адска кутия!
Той е само глас, продънил тишината и разлял се в нея като от торба със стоманени ками.
Той пристига в полунощ, за да накара кучетата да лаят. Гаси лампите и по дворовете става страшно, когато погледнеш към Мрачната улица Сезам.
Той поток е хладен, слепи молекули гаснат с неговия вятър.
Той се казва Фероу. Извънземен е! Един много стар приятел на мама. Не, сега не ми се обяснява за странната й приятелка с негативно поле и задружните им опити в трансцеденталното и мистичното, които ме докарваха до нощни кошмари, когато бях на осем и ги наблюдавах как двете рисуват странни неща по листата и дърдорят разни глупости - "трансцедентална постсимбиотична утопия на бъбрека, сърдечно-съдова аномалия на тестисните израстъци, предсъдова клау ...