Кръчма в пустинята

   Проклети песъчинки, забиват се, като иглички по кожата и в очите. Не съм уморен, просто нищо не чувствам. Едва сега разбирам камилите, защо с празен поглед бавно и целенасочено престъпват по дюните. Всъщност единствено усещам жажда. В главата ми стои чаша бистра вода... 

Искам да пия и пия!!!

Господи, заведи ме до кладенеца! Заведи ме до мястото, където има вода!

  Още една... И още една крачка и... Истина ли е или някакъв мираж?! Кръчма в средата на пустинята?!

Търкулнах се от пясъчното възвишение. Паднах, пълзях, опитах се да тичам и съм пред дървената врата. Бутнах я и влязох. Удари ме най-гадната миризма, която може да има. Смрад на разлагаща се плът, на нещо пържено, на вкиснала туршия, цигарен дим и евтин алкохол. Шумът беше също толкова неприятен. Едно боботене от множество гласове, хистеричен смях, фалшиво пеене и крясъци. В единия край имаше дълга дървена маса с камара от мръсни съдове пълни с граниви пръжки и нещо, което някога е било салата. Върху масата танцуваха няколко голи момичета, ако разбира се на гърченето може да се каже танц. Наоколо по дървени пейки седяха потънали в мазнина мъже и жени. Смееха се, а парченца от това, което ядяха бяха по зъбите им. Някои се съвокупляваха и...

Погледнах към другия ъгъл на кръчмата. По пода имаше скелети и гниещи трупове.

Не ме интересуваше нищо! Исках вода!!!

Застанах пред импровизирания бар, зад който стоеше толкова слаб мъж, сякаш беше сянка.

- Искам чаша вода!

Погледна ме с тъжните си черни очи.

- Имаме вино, бира и всякакъв концентрат.

- А вода?

- Има, но никой не я търси. Единствено ей онова момиче в другия край на бара поръча и вече часове стои пред нея без да пие.

- Виж, какво! Искам вода, а не някаква помия, която ми предлагаш! Водааа!!! И това е всичко.

- Добре де, защо крещиш?

След малко ми подаде мръсна чаша, пълна догоре с вода. Изпих я на един дъх и усетих, как спокойствие и благодат потече в мен.

- Колко струва?

- Николко, да не съм я правил аз, Бог я е дал.

- Дай ми още една.

Чашата отново бе пълна и Човекът сянка, някъде изчезна. Изпих и нея, този път малко по-бавно, но все още усещах жажда. Гадният шум и крясъци продължаваше, а кръчмаря го нямаше. Извиках силно:

- Ей, Човеко, донеси ми вода!

От масата някой се провикна:

- Тука няма човеци.

Тълпата изпадна в бурен кикот.

Погледнах с трепет чашата на момичето на бара. Беше я добре изчистила отвън, но продължаваше да не пие. Застанах до нея и с най-трепетния глас, който можах да претворя я помолих.

- Госпожице, виждам, че не пиете тази вода, може ли да си я разделим?

Дори не ме погледна.

- Не, тази вода е моя. Бог ми я е дал.

- Добре, но явно не ви се пие в момента и затова ви моля.

- Аз пия от нея всяка секунда, всеки миг.

- И как го правите, без да вдигате чашата и да я допирате до устните си.

- С очи и с душа, но няма да го разберете. Просто сте от тия хора, които не разбират.

- Хубаво, неразбран съм, но тялото и душата ми са жадни за вода. Честно казано, какво толкова има да ми обясните и после да ми отлеете от вашата чаша.

- Тази вода е връзката ми с Него и е само моя. Друг не може да я докосва, защото ще я омърси.

- Аз не искам да се докосвам до нея. Просто съм жаден.

- А бе, я се разкарай!

Изведнъж с бясна скорост, около нея се издигна висок тухлен зид и вече не я виждах, нито нея, нито водата.

Бях жаден...

Смрадта и шумът вече ме подлудяваха. Станах и излязох навън.

Зад кръчмата имаше няколко палми и тръгнах към тях. Още щом доближих, видях, че между тях течеше бистро поточе, което отиваше до кръчмата и изчезваше. Паднах на колене и потопих жадно устни в бистрата вода.

Една глътка... Само една глътка и сякаш никога не съм бил жаден. Усещах, че тази глътка е утолила жаждата ми за цял живот на Земята.

Станах и тръгнах през пустинята към далечния хоризонт, където земята се свързваше с небето. Знаех, че някога ще го достигна, но не бързах...