24.02.2008 г., 19:58 ч.

Кучешки живот 

  Проза » Разкази
1122 0 5
7 мин за четене

Вървеше и си мрънкаше наум... А и защо обу тия кокили днес...

Мислите й скочиха като опарени, блокира всичко в нея. Отсреща някакви хлапета, вързали на синджир едно кученце, си играеха на въртележка. Жива. Редуваха се в садистичната си игра и крещяха: "Давай, по-силно! Гле'й как скимти." Тя се стрелна и докопа първото.
- Малък изрод такъв, кой те е учил на такива игри?! - Беше го хванала за врата, почервеняла в яростта си, едва изкарваше думите.
- Я па тая, я се махай,ма! - Ревна другото и я удари с камък по лицето.
Седнала в прахоляка, тя успя да види как, смеейки се, подрастващите гаменчета доволно се хвалеха за "мъжката " постъпка...
- Добре ли сте? - тревожен глас я сепна.
Млад мъж стоеше до нея, гледайки раната на лицето й, а в ръцете му скимтеше обекта на злата игра.
- Ох, да, да, ще се оправя... Малки гадове... - изправяйки се, мърмореше ядно, спрягайки родителската немърливост.
Мъжът се усмихна.
- Мисля, че мога да помогна за раната, ветеринар съм, отсреща е кабинетът ми.
- Мислех, че приличам повече на жена, а не на животно, но щом предлагате помощ - няма да откажа. Усмихна се, погали мъничето в ръцете му. To близна ръката й и заскимтя радостно, опита да се обърне по гръб, бе по-добра позиция за чесане - усещаше, че е в добри ръце...
- Заповядайте, влезте, аз съм Алекс. - Представянето на мъжа я накара да се изчерви, сякаш бе на среща, а не в лекарски... кучешки... в животински кабинет.
- Приятно ми е, Нора - погледна го в очите и забеляза любопитното пламъче на опознаването.
- Вече може на "ти", предполагам. - Пошегува се Алекс и посочи стол, като междувременно слагаше ръкавици, за да види раната й.
- Може, може, само да не прекалиш в отпускането си и да решиш, че съм поредното кученце, дошло за манипулация. - Нора седна
на мястото и послушно обърна лява буза.
Ветеринарят разгледа раната, почисти я старателно. Мръщенето й значеше, че щипе и наболява леко, затова той опита още по-внимателно да довърши дезинфектирането. Беше приведен толкова над лицето й, че усещаше дъха й. А тя поруменя, забелязвайки свенливостта му.
"Оо, да не би да искам да флиртувам? Не, не, та нали имам гадже, сериозно."



Нора познаваше Миро от години, връзката им беше дълга и вървяща към брак, но кой знае защо тя все отлагаше. Обичаше го, разбира се, толкова години бяха заедно, но с времето се успокои в желанията и мечтите си. Те станаха така реални и земни, че не си струваше да ги гони, беше се превърнала в най-обикновена средностатистическа съпруга. Е, без пръстен все още, но скоро щяха да се венчаят.

- Готова си. Няма нужда от шев, ще ти дам един мехлем, с който раната ще заздравее скоростно.  Алекс сваляше ръкавиците.
- Благодаря ти. - С облекчение го погледна Нора. Не съм очаквала вчерашни хлапета да ме повалят, още по-малко да родят в мене желание да ги напердаша яростно и да се разправям с родителите им.

- Обичаш животните, личи...
- Повече от хората, само те могат да са верни изцяло.



Нора се сети за изневерите на Миро, за които разбираше след време. Плачеше, после се затваряше срамно в себе си, все едно е крадла, свила някоя евтина блестяща джунджурия. После събираше смелост за сериозен разговор, който винаги завършваше с падане на колене и обещания, че никога повече няма да се случи, та нали тя е Неговото момиче... Завинаги... До края...
Нора не знаеше защо прощаваше, част от нея искаше да го заплюе и да се махне. Но друга част обръщаше погледа й към хубавите моменти и дългото време заедно. Струваше ли си заради тези моменти?...



- Нора, аз имам 2 операции след час, но утре денят ми е свободен, бих искал да присъстваш на запознаването на малкия рошко с новия му дом. - Алекс гушна мръсната топка.
- Да, твоята спасителка ще ти измисли име, пък ти ще живееш с един доктор, който ще те гледа много добре, бъди сигурен. - За да се убеди в мъжкото обръщение, той огледа пак кученцето и доволно заключи -И като пораснеш още малко ще те кастрирам.
Нора се смееше... Колко приятна гледка бяха - голям мъж, правещ се на бебе и кучешко бебе, правещо се на голям звяр в ръцете му.




Миро приемаше кучетата като пазачи и като нищо друго. В Библията не било упоменато, че те имат душа и твърдо вярваше, че е така. Затова и прие повече от нормално, когато кола прегази последната им овчарка пазач. И не слезе с Нора, когато тя, съкрушена, натовари трупа на животното, за да го погребе подобаващо.



- С удоволствие ще стана кръстница на палето. - Усмихна се тя, стана, приближи се до Алекс, наведе се опасно близо и целуна малкото по мокрото носле. - До утре, сладурчо.
Мъжът даде адреса си и тя тръгна да довършва дневните си задължения. На излизане от кабинета се огледа за хайманите, които тормозеха малчото, но нямаше и следа от тях.

Следващите няколко дни минаха като на филм, запозна се с цялата животинска банда на Алекс, която прие малко недоверчиво новото попълнение, но в последствие Норик (така кръстиха рошкото) се внедри в глутницата. Всяко следващо посещение на Нора беше съпътствано с радостно виене и неуморно въртене на опашки.



- В последно време си станала много мълчалива - Миро излезе от банята и се насочи към леглото.
- Няма какво да кажа - отвърна тя, без да вдига очи от книгата.
Миро я издърпа от ръцете й и седна до нея. Погали я по лицето и след това стисна врата й.
- Казвай защо си такава... Нали знаеш колко мразя да ми се цупиш. Затова си търся забавления другаде, вечно си намръщена.
Нора дишаше учестено и опитваше да се освободи от клещите. Миро дръпна завивката и я опипа грубо.
- Да, колкото и пъти да съм бил с други, все за теб съм си мислел, няма друга като теб... - Хавлията му падна на пода и силното му тяло затисна Нориното. Облада я грубо, бързо... Стана, облече се и каза, че излиза. Знаеше къде ще ходи, не му отговори и с дума, лежеше в леглото, сълзите й не я питаха нищо, знаеха всичко... Такава любов ли бе искала? Дръпна завивката, сви се на кълбо и заплака с глас. Нямаше кой да я чуе.




- Хей,Алекс, Нора е. Днес след работа бих моглa да мина да видя Норик, купила съм му нова каишка. - Тя правеше опити гласът й да е с най-нормалния тембър на света.
- Да, разбира се,ще вечеряш ли с нас, направи ни това удоволствие.
- До довечера - едва се въздържа да каже колко радостна ще бъде.

Норик я посрещна както обикновено, с мощен лай и обстойно облизване, другите кучета - също.
Алекс я приближи, помогна й да свали сакото си, обърна я и я целуна. Нора не се дръпна, само затвори очи и го притисна силно до себе си. Зави й се свят, поиска да изкрещи: "Моля те, не ме пускай... никога!"
- Алекс, не,недей, знаеш, че имам годеник. - За извинение пред съвестта си прошептя.
- Кажи ми, че го обичаш, кажи ми, че го обичаш толкова силно и че аз съм ти безразличен и няма да те докосна повече. - Мъжът, треперейки, я отдалечи от себе си, гледайки как зениците й се разширяват. За отговор Нора прокара пръсти през косата му и го целуна - отчаяно, вибриращо, молещо... Алекс я вдигна и понесе към спалнята...

 

- Забравила си за срещата с майка ми. - Миро укорително я погледна. - Изобщо много си разсеяна.
- Кой го казва? - с нотка на ирония отвърна Нора и се сети за купищата цветя, разтлани в стаите от него в знак за угризение след някоя изневяра.
- Днес ми е много тежък ден, ще закъснея. - без да каже "Довиждане" тя излезе. Миро продължи да я гледа, докато колата се изгуби на завоя.

- Денят е приказен! - Нора се смееше и тичаше по поляната. Къщата на Алекс беше с цветен двор, който след последния член с опашка беше станал само двор.
Гледаше тази прекрасна принцеса, играеща си с кучетата, а смехът й го зареждаше с... онова чувство, неописуемото, което дава сили и желание да направиш всичко за някого.
Нора дотича при Алекс, целуна го, седна в скута му и изсипа радостта си..
- Не мога да опиша как ме караш да се чувствам!
- Нора, премести се при мен... при нас - погледна косматите терминатори, които правеха дупки в двора.
Изведнъж се чу изстрел, едното изскимтя болезнено.
И двамата тръгнаха към звука. Норик вече беше на оградата и лаеше по бебешки страшно.
Нора разпозна колата на Миро. Затича се. Кученцето беше на дулото.
- Какво правиш? Нееее! - Викът й накара животните да залаят ожесточено.
Чу се втори изстрел... Воят ставаше по-силен, събиращите се хора -повече...

До оградата се бе подпряла Нора. Слънцето кървеше в косите й. От ръцете й се измъкна Норик и започна да ближе лицето й.Тялото направи червена диря по оградата и полегна на земята.
Отвън Миро гледаше ужасен, изпуснал пистолета, сълза проряза брадясалото му лице.
- Или моя или ничия...

© Ниела Вон Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Прочетох на един дъх.
    Много добре разказваш.
    Поздрави!
  • Много въздействащ разказ и много покъртителен . Все се надявах да свърши както в приказкаите...
    поздрави !
  • Ами... разплака ме!!!!!!!!!
  • Искаше ми се да свърши по друг начин!!!
    Разказваш силно и увлекателно!
  • Ревността е най-големият бич за една връзка.Ревността е антипод на любовта...но ревността е по-силното чувство и ако я има винаги надделява...съжалявам хората,способни да изпитат това чувство.Не,мразя ги!
Предложения
: ??:??