КУМ

-Та викаш, по съвест. По съвест, ама тя, проклетата, е от женски род. Измамна е. И аз някога, по ония времена, кога всичко знаех и всичко можех, тогава кога по шумките пикаех, та и от тая работа шум да се дига, нещата все по съвест ги решавах. Трябваше да стъпя с бос крак на въглен, та да разбера, че той пари. От тогава ми остана един белег, от тия дето не се виждат, дори не го знаеш и къде е, а пък щяло-нещяло ти напомня, че го има. Та от тогава нещо не и се доверявам на тая моя съвест, макар че и сега да ти призная, не знам как трябваше да постъпя. И със съвест и без съвест. Та за това избягвам да се допитвам до нея.

Когато се усъмних в съвестта си, бях младо-зелено, още с жълто по устата. Три-четири години откакто бях завършил института, кога ме примамиха в оня голям град на работа. Склониха ме и един ден с домочадието се пренесохме. И работата хубава и апартаментчето сносно, а с кого щях да работа да не ти разправям. Само жени. Ни по-вече, ни по-малко, точно дванайсет. Една от друга по-хубави, една от друга по-добри. И един мъж. Моя милост. Единствен и най-малък от всички. Някой от тях кажи-речи бяха до два пъти по-възрастни от мен. Обградиха  ме с внимание и ме гледаха като тяхно дете. Изнизаха се няколко месеца. Привикнах с новата работа. Завъртяха се познанства. Най-много се разбирахме с едно младоче, горе-долу на моята възраст, което работеше на другият етаж. Често се застояваше при нас и още по-често си намираше работа при мен. Момчето беше много интелигентно и чудесен специалист. Неусетно все по-вече и по-вече от работата ни ставаше съвместна. Добротата и държането на момчето го бяха направили любимец на моя женски свят. И го  ласкаеха  и го хвалеха и не пропускаха случай да го щипнат, че все още е стар ерген. И все го женеха, и все го вреждаха, и все го запознаваха и все уж случайно. Но той си оставаше ергенче и никога работата не отиваше по-нататък от запознаване и от приказки. Често, с часове, че и понякога с дни работехме един до друг, когато работата ни беше съвместна, но рядко, да не кажа почти никога не говорехме за нас. Бяхме достатъчно вманиачени като професионалисти, потъвахме от проект в проект и така се изнизаха още месеци.

Една вечер като се разделяхме да си ходим той смутено се обърна към мен.

-Ще се женя. Ще ни станеш ли кум?

Окопитих се от изненадата. Заплеснат в работа, аз като че ли бях забравил, че и той е човек, че отдавна му е времето.

-Иска ли питане? Казвай по-нататък, защото като се прибера, кумата ще ме изгони ако не зная нищо. И той заразказва. Малко объркано, доста смутено, с прекъсване, но това си е нормално. На раздяла ме помоли.

-Нека още никой не знае. Ще направим първо годеж, но още не сме решили кога, а после ще решаваме и с вас за сватбата.

-Никакъв проблем. Остави всичко на мойта жена. Няма нещо за което да не знае как да стане. Само за мен признава, че не знае как да ме оправи.

И отново се занизаха дни. Момичето почти всеки ден прескачаше към нас, бъбрехме, решавахме, уточнявахме и дните си вървяха. Беше посъбрал някой и друг лев и си купи кола. Една сутрин дойде да черпи, че вземал книжка за шофьор. Радваше се като дете. Женският свят похапваше и попийваше от почерпката, честитеше, но, кой знай защо - всичко беше някак смутно, не особено радостно.

Уточнихме годежа за другия месец. Да има време за всичко. Вече нямаше защо да се пази тайна и всички знаеха. Колкото и да съм разсеян и заплеснат, след известно време не можех да не забележа, че за годежа почти не се говореше. Тия жени дето само преди десетина дни не пропускаха случай да се задяват с момчето, сега мълчаха, като че ли нищо няма. И още нещо забелязах. Влезе ли момчето и стане приказка за годежа, една по-една си намират спешна работа навън. Промени се отношението и към мен. Преди бях на “кака сладкиша”, на “леля момчето”, на баба еди какво си и какво ли не. Те официално се обръщаха към мен само ако има външни хора. И сега изведнъж, като че избягват да ме гледат в очите. Чадо, викам си аз, нещо си сгазил лука. Нещо си направил не като трябва. Засегнал си ги и мълчат, защото нали си началник, какво друго да правят. Като оня шопски израз “пениш се не пениш, ще те ядем“. Демек ще ме търпят. И търпят. Те търпят, ама аз не изтърпях. Един следобед ги разгоних всичките по задачи и оставих само баба Нона. Тя беше най-възрастната. Оставаха и месеци до пенсия. Много си я обичах. И тя ми отвръщаше със същото. Умна е. Щом се изнизаха всичките и тя понечи да излезе, че и тя имала спешна задача. Но не стана. Спрях я. Изгледа ме учудена. Свали дрехата и си седна на мястото. Дръпнах един стол и седнах срещу нея.

-Казвай!

-Какво да ти кажа?

-Къде сгафих, какво обърках, че тук всичко се промени?

Нона беше навела глава над масата и не ме поглеждаше. Продължих аз:

-Ако съм засегнал някого, ако съм объркал нещо, кажи ми като приятел, та да се извиня. От две седмици тук стана непоносимо. Вече няма смях, няма закачки, аз станах “началникът”. Най-малкото е, че за мен е непоносимо, но нямам право да ви травмирам. Мисля да напусна.

Най-после дигна главата си, изгледа ме продължително и продума.

-Не си виновен в нищо. Друго има. Друго и ти не можеш да го знаеш, защото си отскоро тук, а и за такива неща не се говори. А ние мълчим защото не знаем, да ти го кажем ли или да не ти го кажем. Имаме ли право или нямаме. Затова млъкнахме и се правим на ни лук яли-ни лук мирисали, както обичаш да казваш.

Настъпи мълчание. Припалвах цигара от цигара и вече ги обърках колко са, кога тя се обади.

-Ще се отровиш. Много пушиш.

-От две седмици гълтам отрова. И с цигари и без тях все ми горчи. Станах на таласъм. Не мога да спя. Така свикнах с вас. Кажи ми какво стана?

Тя замълча за дълго, навела пак глава и по някое време съвсем тихо, толкова тихо, че едва го чух промълви.

-Той е болен от епилепсия.

Изпървом не осъзнах казаното. Чак когато фасът опари пръстите ми, осъзнах какво чух.

Изтръпнах. Не разбрах дали на глас го казах или на ум си го помислих

-Момичето знае ли?

-Не знае.

В главата ми нещо започна да бучи. Мислите се премятаха като бесни. Една от друга по-объркани. Сред тоя хаос изплуваше една. Книжката. Само преди месец той взема книжка за шофьор. Кой му е издал медицинско? Той не е ли знаел, че с това заболяване не трябва да кара кола. Мислите отскочиха още по–назад. Преди да дойда тук, там в другия град, където работех се разигра кървава драма. Един от инженерите беше епилептик. Всички го знаеха. Понякога се случваше на ден по два, че и повече припадъци да получава. Страшна картина. Справяха се жените които работеха с него. Той имаше книжка за шофьор. Беше я взел с връзки. Всички знаеха и всички мълчаха. Трагедията се разигра един следобед. Горещо и тежко време. Задух, мараня. Излязъл с колата и тръгнал из града. По някое време се появяват признаци на пристъп и той започва да губи контрол над колата. Дежурни полицаи виждат, че колата се движи на зиг-заг и че шофьорът не зачита знаци и кара с бясна скорост. Тръгват след него. Дават знаци, свирят. Никаква реакция за подчинение. По някакво чудо колата не прегазва хора. Те отскачат от платното ужасени. Но колата се качва и по тротоарите. На поредното кръстовище, това пред сградата в която работим прелита на червено и убива човек. От прозорците на сградите надвисват хора да гледат. От един от тях се понася писък. На улицата изтичва млада жена и прегръща трупа. Баща й. Идвал при нея.

Тя работеше в една стая с инженера.

Щури мисли. Няма по-нахално нещо от тях. Искаш,не искаш, пъкат в главата ти. Не се съобразяват ни с време ни с желание. Инквизитори.

Още по-рано. Година или две. Пак в оня град. Таман бях дошъл там. Нали съм нов, канеха ме ту тук, ту там. После се приобщих към една компания от сродни души и кажи речи ако не всяка вечер, то през вечер сме ту в едни, ту в други. И на лаф, и на почерпка, и на празници и на делници. Само аз бях ергенче. Останалите бяха по-големи и имаха деца на почти една и съща възраст. Тогава бяха на около три- четири годинки. Вече ти казах, че съм голям заплес, ама когато нещо се повтаря прекалено често, да не кажа непрекъснато, не мога да не го забележа. При всяка среща, независимо кога и къде е, една от жените правеше едно и също нещо. Непрекъснато. Другите като че ли не забелязваха това. А аз не проумявах защо тя го прави непрекъснато. Караше децата да застават до стената, да се изправят и ги сравняваше кое колко е високо. Тя имаше две момиченца. Едрички, закръгленки и пухкави като пуканки. Бяха най-едри от другите и аз започнах да си мисля, че тя се е вманиачила, че децата и са най-гледани и най-едри. Има ги и такива. Един ден си бъбрим с един от тайфата и аз му споделям за това. Той ме изгледа продължително, помълча и чак тогава каза.

-Ти не си от тук. Не познаваш хората. Затова не можеш да проумееш това, което прави тя.

Пак замълча. Надигнахме чашите. Отпихме и чак тогава продължи.

-Свекърът й е джудже. С гърбица. И дъщеря му е с гърбица. Тя не е знаела това. Те са се оженили в София като студенти. Нали знаеш, че тя не е българка. Та затова сега мери децата непрекъснато. Да се увери, че растат нормално. Това се предавало през поколение.

От тия нелепи мисли ме откъсна гласът на Нона.

-Сега знаеш всичко. Решавай по съвест.

А, сега да те видя, съвест моя. Къде си? Нещо се скри. А сега кажи ми, приятелко, как довечера ще кажа на кумата? Кажи ми как ще гледам в очите годеницата? Тая миловидна и нежна душица. Ами него? Защо мълчиш? Къде потъна? А ти, куме - си викам - какво ще правиш? А, де! А да те видя! Кажи ми - викам си - куме, с кои очи ще погледнеш момичето? Че ти, куме, друго ако не си запомнил от онова село, отдето се пръкна на тоя свят, то поне това, че от кум по-голям и по-важен човек няма, трябва да си запомнил. И не само от човек, ами и от господ е по-голям. Че то, куме, на господ се опираш и молиш само кога в черквата влезеш, а на кума - и навсякъде, и завинаги. Че нали, куме, там казват, че кум и от баща, и майка е по-голям.

Следващите дни бяха непоносими. На жената нищо не казах. Младите хора разредиха посещенията. Заети били с грижи, покупки и какво ли не. В службата лъхаше хлад.  Отсечени, ясни и чисто професионални разговори. Пределно кратки. От няколко дни момчето не беше идвало при нас. Излязъл в отпуск.

Останаха три дни.Вечерта излязох от сградата и тръгнах пеш към дома. Вървях бавно потънал в мисли. Не поглеждах на страни. Преминах улицата и навлязох в градината. Притъмняваше. Лампите бяха светнали и пред мен се приплъзваше сянката ми. С яд се опитвах да я настъпя и да си изкарам яда на нея, а тя проклетата с всяка крачка се удължаваше и изплъзваше. Не усетих кога до нея се плъзна друга сянка. Не бях чул стъпките. Не се обърнах. Разпознах я. Изравнихме се и продължихме мълчаливо след тях. По някое време допря ръката ми и спряхме.

-Няма да има сватба. Казах й.

Приседнахме на една пейка и на рамото ми клюмна една от време на време подскачаща от спазми глава. Нямаше за какво да говорим. Той беше казал всичко, той нямаше проблеми със съвестта. Аз се борех  с моята. И сега не знам - тя ли ми изневери или аз на нея. Аз човек ли бях, тя съвест ли беше?

Питам я аз вече, кажи-речи, четиридесет години.

И досега отговор нямам. Но кум никога и на никого  не посмях да стана.