-Та викаш, по съвест. По съвест, ама тя, проклетата, е от женски род. Измамна е. И аз някога, по ония времена, кога всичко знаех и всичко можех, тогава кога по шумките пикаех, та и от тая работа шум да се дига, нещата все по съвест ги решавах. Трябваше да стъпя с бос крак на въглен, та да разбера, че той пари. От тогава ми остана един белег, от тия дето не се виждат, дори не го знаеш и къде е, а пък щяло-нещяло ти напомня, че го има. Та от тогава нещо не и се доверявам на тая моя съвест, макар че и сега да ти призная, не знам как трябваше да постъпя. И със съвест и без съвест. Та за това избягвам да се допитвам до нея.
Когато се усъмних в съвестта си, бях младо-зелено, още с жълто по устата. Три-четири години откакто бях завършил института, кога ме примамиха в оня голям град на работа. Склониха ме и един ден с домочадието се пренесохме. И работата хубава и апартаментчето сносно, а с кого щях да работа да не ти разправям. Само жени. Ни по-вече, ни по-малко, точно дванайсет. Една от друг ...