Класическо, необмислено изливане на думи и чувства...

Хах, изливане на чувства - странно, как ли става това?

... липса на всякаква идея - ти взе всичко

със себе си.

Останах сам,

отново искам да видя как засияваш, когато ме погледнеш,

искам просто да си тук...

Няма те - нищо, аз ще почакам.

Почти призрачният ми поглед, замъглен от умора и отчаяние

... все още те намира,

дори да знам, че не е истина, някак ми помага.

... мисълта за теб ми помага.

Вече дори трудно пиша, тялото ми не ме слуша...

Ръцете ми търсят да те докоснат, допирът с всичко друго е сравним с пробождане,

стотици игли се набиват, за да ми напомнят, че не докосвам теб.

... Имам нужда да те погаля.

Краката ми се изпълват със сили в момента, в който усетят,

че върху тях са обути обувки - сякаш мога да вървя безкрай, ако знам, че по пътя ще те срещна.

... отново, къде си? Тръгвам.

Устните ми прокървяват всеки един път, когато се опитам да кажа нещо различно от "липсваш ми".

... само сълзите ги поддържат все още влажни.

Цялото ми същество се сгърчва, агонизирайки - просто защото те няма...

И мен ме няма, изчезвам...

- Блед си, какво ти има, бял си като платно.

- Нищо ми няма, ама наистина нищо, тя всичко си взе.

... Останах сам,

къде е тя,

да я намеря... дали си мисли за мен,

къде е тя, липсва ми.