"Усещаш ли,ти сега това. Къжи ми усещаш ли го?
"Как би могъл та ти дори не вярваш.
Ирония, смях, веселие.
В това вярваш ти нали?"
Думи блуждаещи в мисълта и. Думи изречени, но не чути. Седнала , там, тя под дървото, мечтае, плаче, смее се. И в неяснотата на своите чувства, тя изгаря.
Един въпрос: "луда ли съм?"
И тогава, като чели отговор,неясен долита. Едно листо плавно пада, към земята. И ето достигна края на своя път. Ето сега пада второ, после трето, и изведнъж тя е увита с пролетно одеало, така уютно и ароматно.
Ето пак, тя е в своя свят.
Щастлива и вярваща, може би сама, но сама със своята вяра.
Нейният свят, където, желаниятa са закон. Един свят, които може би сега е пуст, но само след секунда, всичко щеше да е тук.
Тогава тя реши да повярва в небето.
И ето го, по синъо от всякога, такава нежна синъота, харесваше й. Тя беше худижник без четка и бои. Беше по талантлива от всеки. Рисуваше с мисълта си. ...