"Усещаш ли,ти сега това. Къжи ми усещаш ли го?

"Как би могъл та ти дори не вярваш.

Ирония, смях, веселие.

В това вярваш ти нали?"

Думи блуждаещи в мисълта и. Думи изречени, но не чути. Седнала , там, тя под дървото, мечтае, плаче, смее се. И в неяснотата на своите чувства, тя изгаря.

Един въпрос: "луда ли съм?"

И тогава, като чели отговор,неясен долита. Едно листо плавно пада, към земята. И ето достигна края на своя път. Ето сега пада второ, после трето, и изведнъж тя е увита с пролетно одеало, така уютно и ароматно.

Ето пак, тя е в своя свят.

Щастлива и вярваща, може би сама, но сама със своята вяра.

Нейният свят, където, желаниятa са закон. Един свят, които може би сега е пуст, но само след секунда, всичко щеше да е тук.

Тогава тя реши да повярва в небето.

И ето го, по синъо от всякога, такава нежна синъота, харесваше й. Тя беше худижник без четка и бои. Беше по талантлива от всеки. Рисуваше с мисълта си.

Но това не е достатъчно, и ето появи се и слънцето,появиха се дори и звездите . Нима беше невъзможно да има звезди посред бял ден.

Не! Тук й е позволено всичко. И тя твори!

Един звук прониза глухотата на мечтата и. Звукът на нейната мечта, не чут, дори не усетен до сега. Това беше нейният звук.

Тогава тя повярва и в живота. И ето сред цветята появиха се пеперуди, така пъстри, невидени от друг човек, нейните пеперуди.

После нещо я закачи за крачето. О, какво е това?

Леко наведе тя глава, и там с червените си очи и с кафява муцунка , бял заек очакваше своята доза ласки.

Тогава, тя се запита: "Колко ли щастие може да побере едно човешко сърце?"

Тя там, преливаше от щастие.

Но глас, един далечен разруши цялата хармония. Изчезна неиният звук, после небето, и слънцето и звездите, напусна я дори зайчето.

Помръчи се всичко. усети тъга. Но защо тъга?

Всичко беше толкова красиво, а тя толкова щаслива.

А сега и дъжд, но защо дъжд?

Не обичаше дъжда, защото дъждът и напомняше за неините сълзи. Не обичаше да плаче, колко мразеше да плаче, мразеше тъгата.

Тогава светът й напълно се разруши, изчезна всичко. Дори и мразения от нея дъжд. Върна се към реалността. Скучната, бледа реалност. Тя беше заспала там под дървото, там под грижите на своята приятелка, и сред прегръдката на своите братя- листа. Нима тук е толкова лошо? Тук в реалността.

Не! ?

Сега погледна към небосвода, слънцето залязваше. Есента царуваше. Всичко беше така жълтеникато червено, всякаш земята беше постлана със злато.

Това е кралство! Кралствота на истината. Нейната истина

И там тя в своята лудост, тя просто се питаше : Къде съм?"

Дали това е исината или илюзия?

Незнаеше. Сега тя е в кралство, цялото в злато, небето кърваво червено, земята попила своята доза от нейната кръв, дори и тя червенееше.

Това ли е реалността? Доза кръв в името на жълтото злато?

И още веднъж чу онзи звук. Звукът който разруши хармонията на неиния свят. Тогава тя усети и болката в стомаха, спомни си, че трябваше да умре. Сега чу ясно този звук, глъсът на мъжа срещу нея.

Той се усмихна, погледна я победително и натисна спусъка.

И ето! Усивка озари лицето й. Нейният убиец не разбраше причината за щастието й.

Той от къде можеше да знае, че беше премахнал пречката, беше направил така, че тя вече да не се пита, колко щастие може да побере нейното съце. Защото вече нейното щастие нямаше граници, тя вечв се наслаждава на своя свят.

Чуваше своя звук, беше се върнало и зайчето. Сега тя е свободна, а щастието и безгранично. Сега ги нямаше излишните въпроси, и знаеше, че това е неината вечност.

Сега тя знеше къде е, тя е в своя рай!