Към стадото на лудостта...
*
И ето - през прозореца, накъсан в погледи,
пресъхнали за светлина, изгрява нищото.
В което странно чувство е радостта...
Обърканите стени прозяват се лениво.
Политат капки пот във вълшебен танц.
Сълзи-гланц.
... Матовите пръсти шават към стадото на лудостта.
Разбягаха се най-сетне стъпалата прашни...
Думите...
Аз съм по-жалък и от "Бай Ганьо" дори!!
Не знам защо, но така се размириса тоя миг.
Аромат на току-що набрани цветове.
И онази скърцаща пеперуда, на която крилете
са потопени в хартиени слънца, реши, че трябва
да гледа с очите на прахосника... от снощните
молитви!
**
Една от нищожните усмивки на прахосника на миговете.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петко Петков Всички права запазени
