22.09.2013 г., 20:49 ч.

Кървав парфюм - страстен делириум 

  Проза » Повести и романи
886 0 3
32 мин за четене

Това е 1-ва глава от моята книга

Facebook - https://www.facebook.com/lubomir.gerganov.92



                                                ЗАДНА КОРИЦА:

 

  Застанал на ръба на пропастта, впил поглед в бездната, гледах как черните сенки се бореха, коя ще стигне първа до мен. Казват, че ако не можеш да заспиш нощем, си буден в съня на някой друг. Не знам чии бе този сън, не знам чии бяха тези очи, но не бяха мои.

  След шест годишно отсъствие, изморен от постоянното бягане и живот на ръба, реших да се върна, там където започна всичко, с риск да се погубя. Мислех само за нея, моята единствена любов и проклятие. Намирах утеха в нощите, единствено в съня си можех да чуя отново гласът и, и да докосна меките и коси.

  Зад фасадата на красивата балканска природа се крие ужасна тайна. Изгарящи лъжи излизат наяве, надигайки меката пръст на стар ров, с настъпването на нощта. Следите, отмити от поройния дъжд, отново излизат на повърхността на калната земя.

   Реалността придобива съвсем ново значение в горските дебри, а законът за оцеляване надделява и най – добрият приятел, може да се окаже, най – големия враг.

 

 

                                                    ПРОЛОГ:

 

  Времето бе мрачно, а дъждът безпощадно се разбиваше в лицето ми.

Бях паднал на колене в калта, държeйки безжизненото и тяло. Притисках силно студените и ръце в гърдите cи, вглеждах се в красивите и очи, и сякаш всеки момент щеше да ми проговори, но тя отдавна си бе отишла. Беше млада, красива, със снежнобяла кожа и дълги, затънали в кал крака. Устните и бяха посинели и струйка алена кръв се стичаше от тях.

  Оголените дървета пръщяха зловещо, небето сивееше и лек ветрец повяваше дългите и коси. Всичко свърши, фенерите гаснеха един след друг и оставяха след себе си само мрак и тъга. Наближаваше и моя ред, аз бях последния фенер, който слабо блещукаше . . .  не чувствах нищо, просто лежах в калта и стисках силно, вкочанените и пръсти.

                                                                                         

                                                                                                                      Тантури – 1987 г.                                   

 

 

 

 

                                         

                                   1 Глава: Нощна тъма

 

 

 

                                     Атлантически океан – 1984 г :

 

  Небето потъмняваше и сякаш всеки момент щеше да завали. Дълго време гледах през прозореца на самолета с празен поглед, блуждаещ из гъстите черни облаци. След шестте години прекарани в Тексас, реших да се върна в България и по – точно в малкото селце, където бях отраснал. Главата ме болеше, дали от поредното уиски което жадно отпивах, или от тежката миризма на никотин по дрехите ми . . . самоунищожавах се. Снимките и стояха разпръснати на седалката до мен, обляни в горещи сълзи, напоени с горчив парфюм.

  В самолета цареше хаос, всички се надвикваха като диви животни, а това само подпомагаше ужасното ми главоболие. По радиото съобщаваха за комета, приближаваща земята, което всяваше допълнително смут: „Преди няколко години, наблюдавахме метеорен дъжд, който се изсипа близо до Земята, но това . . . е нещо различно. Тази комета се е насочила право към нас и със сигурност ще удари някъде . . . прекъсваме за прогнозата за времето . . . Ще бъде облачно, с проливни валежи . . .”

     -   Не думай. – закашля се един старец, седнал на отсрещната редица.

     -   От коя част на България сте?

     -  Северна. Дъждът никога не спира да вали . . . – усмихна се той, вливайки си алкохол от малко желязно шишенце. – Имат ром, уиски, дори съм сигурен че видях ракия, но нямат една проклета бира. – разпали се той.

     -    А за капак и комета, преди малко чух да се гърми отвън.

     -  Не дърпайте дявола за опашката млади господине, нали не искате да оставите жена си вдовица. – смееше се той, взирайки се в снимките.

    -     Дори не знам дали ме чака още. – преглътнах тежко аз и се обърнах в страни, за да скрия сълзите си.

  Прозорците бяха изпотени, потърках грубо с длан и скоро мрачния небосвод се разкри с цялото си величие. Изведнъж пухкавите черни облаци присветнаха, а само след секунди се чу и мощен гръм. Задаваше се буря, надявах се единствено да стигна невредим до сушата, вместо на дъното на океана. Изпитвах страх . . . ужасяващ страх, но не от мисълта че можеше да не дочакам утрото, а че нямаше да мога да я зърна отново.

-           Ще желаете ли нещо господине? – появи се изведнъж стюардесата.

-           Още едно, моля. – отвърнах аз и забих отново поглед в мрачното небе.

-           Не искам да бъда досадна, господине, но не мисля че е редно. – усмихна се тя, някак изкуствено. – Вече изпихте достатъчно.

-           Или ми дай проклетото уиски, или сам ще си го взема. – не трябваше да и говоря така, беше права, но се чувствах толкова изнервен и озлобен. Исках просто да удавя мъката си и да забравя всичко.

-           Държите се грубо, ще ви помоля да си сложите колана и да се успокоите, за да не се налага да викам охраната. След малко пристигаме. – каза тя, отдръпвайки се леко от мен.

-           Извинете госпожице, не исках да ви засегна, бихте ли ми показали тоалетната.

-           Да, разбира се. – поуспокои се тя. – Натам, моля. – посочи тя с пръст.

-           Бихте ли ме придружили . . . моля?

-           Да . . . разбира се. – отвърна плахо тя и ме хвана под ръка.

  Залитах между седалките, а всички пътници ме гледаха намръщено. Изведнъж парчета червен плат се развяха пред погледа ми, придружени от леденостуден полъх, сякаш самата смърт бе влязла вътре. Прозорците на самолета бавно замръзваха заедно с пътниците, ароматен парфюм се носеше из въздуха и грешни мисли навлизаха в съзнанието ми. Беше ме страх дори да погледна момичето, което ме подпираше да не се сгромолясам на пода. Червения цвят се докосваше в тялото ми и ставаше на лед. Обърнах се плахо и видях до мен красива жена с раздрана червена рокля и дълги руси коси. Напомняше ми за моята любима. Очите и светеха искрящо синьо, а червилото и бе по – червено от кръв.

-           Люби ме, Ектар. – прошепна тя и ме притисна в себе си. Не чаках втора покана, впих устни в нейните, размазвайки красивото и червило.

-           Какво правите?! – извика изведнъж стюардесата и ме бутна настрани уплашена.

-           Извинете! Не исках, наистина. – изведнъж всичко стана на пепел и се намерих до един от прозорците, притиснал момичето натясно. – Ще се върна на мястото си, моля ви не викайте. – уплаших се аз виждайки охраната да гледа към мен.

-           Имате късмет че сте ми симпатичен господине. – каза тя и тръгна към другата част на самолета, докато аз още се ориентирах с посоките.

  След няколко часа самолета се приземи на летището в София и още със слизането ми, дъждът заваля. Стичаше се по бледото ми лице и горчив вятър, напоен със сладникав парфюм ме караше да се задавя.

  Тантури – от колко време исках да се върна там, да докосна пак меките и коси, да видя пак танцуващите с дъжда драгили. Още си спомням щастливите мигове, когато бях с нея, когато времето бе спряло и само тя съществуваше за мен. Постоянно изскачаха спомени пред очите ми, за нежния и поглед, за редовните кавги които имахме и за горещите летни нощи, които прекарвахме голи, под открито небе. Достатъчно ми бе само да се гушне в мен и да усещам как бие малкото и сърце . . . Алина . . . спомени, неканени, изгубени . . .

  Бях изтощен от пътуването и не усещах краката си, а умората бавно ме теглеше към земята.

- Такси! – провикнах се аз и се засилих към колата. Отворих задната врата и се хвърлих върху седалката, запалих цигара и отпуснах глава на меката облегалка.

- Извинете, но тук не се пуши. - промърмори шофьора.

- Моля? - въобще не го слушах, мислех единствено за нея . . .

- Откъде сте? Не изглеждате тукашен.

- Не съм. – игнорирах го, просто исках да се насладя на последната си цигара и да ме остави намира.

- Накъде да карам? – попита той и ме изгледа изпитателно.

- До дъбовата гора – въздъхнах аз.

След около час вече наближавахме гората, бях забил нос в изпотеното стъкло и наблюдавах стичащите се капки дъжд. Мръкваше се и черни гарвани прелитаха през разкъсаните облаци, огласявайки цялото небе.

- Каква работа имате из горските дебри по това време? Чух че по това време на годината се събират много вълци. – проговори отново шофьора.

- Де да бяха само по това време. – усмихнах се леко аз.

- Моля?

- Нищо . . . просто спомени. – изведнъж пред колата изскочиха няколко сърни, блъскайки се една в друга, бягащи от нещо. Бяха раздрани по гърбовете и някои от тях накуцваха, една дори се заби в колата при което шофьора се стъписа и пусна кормилото. – Хубаво е да се завърнеш у дома. – изсмях се аз.

- Вие не сте добре господине! – опасно е, няма да продължа по – навътре.

- Не се и налага. Задръж рестото. – хвърлих последните си пари върху седалката и блъснах вратата.

- Луд човек. – чу се отвътре докато вратата се затваряше.

  Слязох насред пътя, в близост до мрачната гора, светкавици озаряваха мрачното небе и едри капки дъжд падаха от разкъсаните облаци. Още с първата си крачка тук отнех живот. Погледнах надолу и малко жълто-черно гущерче  издъхваше гърчейки се, премазано от крака ми.

 Чувствах се изтощен, но ми се искаше да походя пеша до селото, бях толкова озлобен към всички. Исках само да я видя отново, да вкуся сладките и устни, да докосвам нежната и кожа . . . грешни мисли се пораждаха, припомняйки ми аромата на сладникав парфюм по кожата и . . .

моята единствена, незабравима.

                                                  

                                               

                                                            * * *   

 

 

  Нощта бе млада, но коварна и престъпна, дъждът тихо ръмеше и напояваше буйната зеленина. Насред голямата драгилина поляна, сгушено в горските дебри, спеше малкото селце – Тантури. Цялото село бе обградено с огромна дървена ограда и масивни порти. Вътре имаше множество фенери, осветяващи улиците и постоянно се носеха из въздуха цветчета от драгили. Тишина и спокойствие царуваха тук, но скоро щяха да бъдат нарушени. Лоша идея бе, че не се обадих на никой, че пристигам, кой знае каквo бродеше из дъбовата гора през тази грешна нощ. Дъждът  се засилваше, вдигнах качулката си и закрачих бързо по калния път.

  Странник в черно, бърз като вятъра, тичаше през гората и наближаваше селото, преследван от  собствените си демони. Нещо ме гонеше в мрака, а очите му святкаха като факли, недрата на земята дишаха тежко и горещ пушек излизаше от пукнатините на дърветата.

 

  Най–накрая стигнах до портите на селото и заблъсках силно.   Обикновено по това време трябваше да има пазачи, които да охраняват от наблюдателните кули, изглежда обаче нямаше никой тази нощ. Хищникът наближаваше, изведнъж чух вълчият вой и отекващият в гората, грозен гарванов крясък . . . yсещах леденостуден дъх във врата, причерняваше ми и точно когато бях изгубил надежда, усетих как някой ме стискаше за ръката и ме теглеше през портите. Мрачната фигура ме захвърли върху калната земя и затръшна портата и завъртя шперцът. Беше тъмно и  не виждах лицето на този който ме беше спасил, но по светлината идваща от уличния фенер разбрах, че бе жена.

     -    Иван! Владимир! Отново не са на поста си, само да ги пипна тези селяни! – викаше тя и риташе по оградата с големите си ботуши. Изведнъж извърна поглед към мен, фенерите се отразяваха в красивите и зелени очи, а капките дъжд галеха розовите и устни.

-           Благодаря ви! – прошепнах плахо аз.

-           Не можем да се отървем от проклетите животни! Превърнаха се в пречка за клиентелата ми.

-           Клиентела? Химара, ти ли си? - Химара беше красива и импулсивна, с дълга черна коса и игрив поглед. Обличаше се скандално, но стилно.

-           Нямаше те шест години! Не пишеш, не се обаждаш, а сега изведнъж се връщаш, носейки само проблеми със себе си! Дано имаш добро обяснение Ектар.

-           Моля те! Не започвай тази тема, ще ти обясня всичко, просто имам нужда от известно време. Как разбра, че съм аз?

-           Видях те в София на летището, но не бях сигурна, че си ти, затова те проследих.

-           Ха, какво си правила в града?

-           „Моля те! Не започвай тази тема!” - опитваше се да ме иронизира, гледаше ме с големите си зелени очи и лека усмивка подчертаваше красивото и лице.

-           Колко красива си станала.

-           Подмазвач. Ела да те прегърна. – очите и се насълзиха, хвърли се в прегръдките ми и ме стискаше с всички сили.

-           Значи все пак съм ти липсвал.

-           Не се надценявай. Между другото отивам да отворя бара, наближава полунощ .

-           „Нощна тъма” ?

-           Да, разбира се.

-           Още ли държиш тази дупка? Не мога да повярвам, че въобще някой ходи там.

-           Всички местни. Мислех, че ти харесва там.

-           Много неща се промениха откакто заминах. Вече не знам кой съм, къде се намирам . . .

-           У дома, намираш се точно където трябва да бъдеш. Отиди си до вас, вземи си един горещ душ и си довлечи задните части. Аз ще се обадя тук там, а ти гледай да дойдеш до час.

-           Ще дойда! Искам само да знам . . . тя . . . – отново се задавих, сякаш някой ме стискаше за врата и ме душеше с все сила.

-           Не знам Ектар, ти как мислиш? Откакто замина, тя се промени. Вече не е доброто малко момиченце, което остави.

-           Нямах избор!

-           Всеки има избор. Тръгвай, че ще настинеш . . . ще те чакаме.

-           Ще дойда . . . трябва да я видя.      

                                     

 

 

 

                                                                * * *

 

 

  Бях скован целия, но не от студ, а от чувство за вина към моето момиче. Обичах я, но трябваше да замина, за доброто на двама ни, трябваше да бъда сам. Дъждът вече не валеше спокойно, а се забиваше в черепа ми като ледени висулки. Краката ми не издържаха, паднах на колене на стълбите пред имението, наложи се да пълзя до вратата, борейки се с мислите си и с коварното време.

  Когато отключих и влязох бях меко казано изненадан, нямаше ме шест години и очаквах всичко да е затънало в паяжини и мръсотия, но се оказа точно обратното, сякаш някой се беше грижил за къщата докато ме нямаше. Захвърлих багажа и се затичах нагоре по стълбите, свалих мокрите дрехи от себе си и влязох в банята. Застанах пред огледалото и се загледах в бледото си лице. Усмихнах се, спомняйки си как получих белегът на горната ми устна.

  Беше ми набола брада, косата ми бе станала дълга, а погледът ми - уморен от всичкият този страх, от непрестанното бягане и криене (трябваше да се приведа малко в ред).  Бях едва на 26, а се чувствах като на 50. Животът ме мачкаше всеки ден, надявах се само със завръщането си в Тантури нещата да се променят. Взех старата машинка от тоалетката и започнах да оформям брадата си.

  В главата ми бе пълна каша, трябваше да си събера мислите и да се съвзема преди да се срещна с приятелите си. Застанах под душа, пуснах горещата вода и притворих очи . . .

                                                   

                                                    

                     6 години по - рано – Тантури (Северна България) :

 

 

Беше полунощ и гъста, непрогледна мъгла се спускаше по мрачните улици. Тогава живеех в Тантури – малкото, скрито из горските дебри селце, за което малко хора знаеха. Беше толкова навътре в гората, в подножието на голяма планина, че бе почти невъзможно някой да го открие. Трябваше да се видя с Алина, но бях заспал (отново) с чашата уиски в ръка, но се събудих изведнъж след зловещ кошмар. Тази вечер трябваше да е специална, беше рождения и ден. Обичах я откакто я зърнах за пръв път, съдбата ни събра и сякаш нищо не можеше да ни раздели. Винаги е била до мен, дори в най – тежките моменти, дори когато всички други бяха срещу мен. Чувствах се гузен, напоследък често се карахме . . . започнах и да пия. Въпреки всичко, тази нощ се бях постарал да бъде перфектна. Мислех си че съм планирал всичко, но се появиха някои . . . усложнения.

  Получих обаждане от приятел, който беше в беда и реших да му помогна.

-           Ектар! Стана инцидент, нападнаха ме . . . убих        човек. Ела до убежището!

-           Андрей! Не те чувам, връзката е слаба.

-           Просто ела . . . убежището  . . . моля те.

-           Идвам веднага, чакай ме пред магазина за цигари. – разтреперих се. За какво говореше Андрей . . . грабнах шлифера от закачалката и се втурнах надолу по стълбите.

  След около половин час стигнах до магазина, беше тъмно и нямаше жива душа по улиците. Изведнъж чух набиване на спирачки и след около минута през гъстата мъгла премина черна сянка, която се носеше като дух в мрака, това бе Андрей. Той беше най – добрият ми приятел от гимназията, имаше татуировки по ръцете, бръсната глава и обица на ухото. Въпреки скандалната си визия Андрей не бе лош човек и не мислех,  че е способен на престъпление.

 -    Ти дойде? – беше пребледнял.

 -    Какво си направил?! – засилих се към него.

 -    Не сега, милицията скоро ще дойде.

-   Какво стана по дяволите?! Андрей, погледни ме!

-   Моля те . . . от колко време се познаваме?!

 -    Къде е тялото? – побеснях аз.

 -   На две пресеки от тук е. Да тръгваме преди някой да го е видял, с кола съм.

  -   Хайде, пали колата! - гледах го и виждах колко уплашен беше, не исках да го натоварвам допълнително, влязохме в колата и той даде газ. След няколко минути стигнахме до мястото, трупът беше завързан в чувал и оставен близо до балите със сено. Слязохме от колата и го натоварихме в багажника, след което потеглихме към дъбовата гора.

-           Кажи ми сега, какво се случи?

-           Вървях по улицата, бях излязъл да се разходя понеже не можех да заспя. И тогава се появи той, тъмна фигура с качулка. Извади нож и  . . . и  тръгна срещу мен. Просто се защитавах. - сълзи обляха лицето му.

-           Достатъчно, всичко ще е наред. - не исках да го измъчвам повече.

  След около двадесетина минути стигнахме до дъбовата гора в близост до Тантури. Беше пълен мрак, единствено лунната светлина, преминаваща измежду клоните на дърветата осветяваше пътя, застанали един до друг с Андрей, забивахме лопати в меката пръст. Постоянно се оглеждахме при най - малкия шум, нощните птици кряскаха призрачно из гората, а слабият ветрец задуха изведнъж силно. Най накрая дупката бе готова, хванахме чувала от двете страни и го хвърлихме вътре, но когато трупа падна в ровът, чувала се закачи за някакъв корен и се прокъса. Тогава през отвора се подаде женска ръка (с гривна каквато подарих на Алина). В този момент гневът навлизаше в цялото ми тяло, стисках лопатата и гледах пребледнялото лице на Андрей.

-           Какво става . . .  „приятел”!? Какво е това . . . казвай!

-           Съжалявам! Забърках се с едни хора, трябваше да ги покрия – широка усмивка лъсна изведнъж на лицето му. Обещаха ми много пари, а ти беше насреща, както винаги, толкова наивен, толкова добър. Момичето си вряло носа, където не трябва, пратиха ме да я очистя . . . след като ти не можа да се справиш.

-           Ще те убия! Коя е тя?

-           А ти как мислиш?

  В този момент бях способен на всичко. Лопатата бе достатъчно здрава за да го убия с един удар, но точно когато бясът навлизаше в мен Андрей хвърли някакъв плик в лицето ми.

-  Какво е това?!

-  Пари, фалшиви документи и еднопосочен билет за Тексас, реших да ти дам шанс да се пенсионираш. Има и писмо с адрес, уреден си със съвсем нов живот, колеж . . . ще избегнеш казармата, освен ако не предпочиташ затвора, разбира се. Предлагам ти да бягаш, обадих се на милицията и съобщих за убийство. Няма твои отпечатъци, но ако те хванат . . . не ми се иска да съм на твое място.

-  Не! По – добре ти бягай, защото ако те хвана, край с теб! - Андрей ме удари светкавично и побягна, не можех да го оставя да му се размине.

  Беше пълен мрак, мъртвешка тишина, единствено сирените свиреха из безлюдната гора. Бягах с всички сили, трябваше да настигна копелето, което съсипа живота ми. За нещастие Андрей се оказа прекалено бърз, а и исках да се уверя, че Алина е добре, затова се покрих и и се обадих по телефона. Доста момичета носеха гривни като нейната, но това не ме успокояваше особено.

       -Ало. Кой се обажда? - затворих. Исках да чуя отново гласът и. Тя беше добре, само това имаше значение за мен . . .  така или иначе не успях да избягам, хванаха ме на границата с фалшиви документи и прекарах около четири години в затвора.

            

 

                                       

                                                           Наши дни:

 

 

  Събудих се под душа, а водата вече студена, се стичаше по тялото ми. Трябваше да тръгвам, наближаваше един часа, станах бързо от пода и грабнах хавлията. Сложих си дънките и прилепналата черна тениска, погледнах се за последно в огледалото и доволен от новата промяна се почувствах готов да посрещна съдбата си.

  Дъждът беше спрял, но светкавици осветяваха мрачното небе и хладина се носеше из въздуха, идваща от гората. Нямах време за размишления, трябваше да побързам.

  След около двадесетина минути тичане по безлюдните улици пристигнах.   Мощни светлини озаряваха цялото небе и вече ясно виждах тълпата от пияни аристократи и няколко познати лица. Цигарен дим и аромат на скъп парфюм се носеха из въздуха, заведението бе обградено от димна завеса.

-           Добре дошли сред смъртните г-н Асенов! – провикна се някой от тълпата.

-           Боримир? - той беше барман в барът на Химара, като цяло бе доста скандална личност, но държеше на близките си. Имаше мускулесто тяло и дълга черна коса, която често връзваше на опашка.

-           Виждам, че не си се променил много. Ела тук, откачалко такава. -докато се усетя той вече ме беше грабнал и ме размяташе във въздуха като перо.

-           Имам много да ти разказвам, но не е сега момента.

-           Притеснихме се, едно писмо да беше драснал поне. – усмихна се той.

-           Нямах възможност, наистина. Да си виждал Алина?

-           Мисля, че е в бара, но нека ти дам един съвет . . . внимавай.

-           Толкова ли е зле?

-           Откакто ти замина, не е на себе си. Не знам какво си намислил да и кажеш, но няма да е лесно.

-           Разбирам. – съвсем се отчаях.

-           Адриан също е вътре, ще се радва да те види. Всъщност Химара уреди специалната маса за нас, както в доброто старо време.

-           Та, като говорихме за вълка . . .

  Дъждът ръмеше и галеше красивите женски тела на танцьорките, прибиращи се в бара за поредния танц, следвани от тълпата. В този момент видяхме как Химара подтичваше към нас смеейки се и се хвърли на врата ми.

-           Ето те и теб!

-           Пияна си и цялата си мокра. - радваше се да ме види и това ме изпълваше с щастие, усмихнах се и я вдигнах, а тя се гушна в мен като коте. - Катя също е тук нали ?

-           Не прави нищо за което ще съжаляваш Ектар! – изгледа ме Боримир.

-           Имам сметки за уреждане с Андрей (брат и).

-           Не и тази вечер! – стисна ме Боримир за рамото и ме сбута напред, не усетих че бях спрял да ходя.

-           Хайде да влизаме момчета. – намръщи се Химара.

  Най – накрая влязохме в прочутият  „Нощна тъма”. Вътре беше наистина красиво, имаше червени копринени завеси, които се вееха и носеха аромат на лек парфюм. Стените бяха мръсно - бели, а лампите, които бяха над отделните маси примигваха леко. По средата на бара имаше, малък подиум и танцьорки по оскъдно облекло, които забавляваха гостите.   Продължавахме търсейки нашата маса, Химара ми говореше нещо, но не я чувах от музиката, а и честно казано погледът ми бе зает да търся Алина.   Най – сетне стигнахме до масата на която стояха Адриан, Катерина (бившата му) и Изабела (сестра му). Катя ме изгледа с присвити очи и се изкикоти злобно. Беше красива, слаба с дълга черна коса на опашка и пъстри очи. Тежкият грим, сенките и наситеното черно червило, наистина и отиваха, но това не ме спираше да я мразя. Единствено Адриан беше мой приятел от тях, той бе с къса, руса коса и сиви очи, слаб и с татуировки по ръцете. Работеше като китарист в някакъв клуб в София, но сега бе на вълна рисуване. Имаше груб език и доста странно чувство за хумор.

-           Ако избягаш пак, ще те убия! – провикна се той още щом ме видя и лека усмивка лъсна на лицето му.

-           И сигурно си го заслужавам, но мисля този път да поостана . . . липсвахте ми.

-           И ти на нас. Няма да те разпитвам сега, но ще искам все пак някакво обяснение скоро време.

-           Обещавам. Виждал ли си . . . моето птиче?

-           Соколова? Онази кучка отсреща.

-           Внимавай Петров! - в първия момент мислех, че Адриан се шегуваше, но после се вгледах в посоката, която сочеше с пръст.

- Това ще боли . - изкикоти се Катерина.

Това не можеше да е Алина (малкото нежно момиче с красиви сини очи, изглеждащо като ангелче), сега тя беше съвсем друг човек, все още бе красива, но толкова различна. Косата и светеше като горящо слънце, очите и искрящо сини, а червилото и червено като кръв.

-           Алина!? Хей! – затичах се аз към нея с викове. Сърцето ми биеше силно, кожата ми бе настръхнала . . . най накрая я открих.

-           Хей! - отвърна ми тя гледайки ме право в очите с онова перверзно излъчване, неприсъщо за нея, хвана ме за колана и ме притисна в себе си. Сякаш гледаше през мен, държеше се грубо, а докато бях зает да я оглеждам, тя бръкна в джоба на дънките ми и извади кутията с цигари. Запали една и издиша димът право в лицето ми.

-           Откога пушиш?

-           А ти откога се интересуваш?

-           Чакай! - беше ядосана и с право, изчезнах без да се обадя и то на рождения и ден, но не можех да търпя да я гледам какви ги върши.

  Отиде до двама мъже и започна да танцува покрай тях и да флиртува.   Това не бе тя, знаех че го прави нарочно, не можех да издържа на тази гледка, не и трезвен. Върнах се на масата, където всички бяха впили погледи в мен, очаквайки да направя някоя глупост, но вместо това им се усмихнах и надигнах чашата с уиски. Драгили! Това бяха растения, които вирееха само в Тантури  и от които правеха алкохол понякога. Бяха сини на цвят с дълги стъбла – наподобяваха големи лалета. При дъждовно време разпръскваха семената си с въртеливи движения навсякъде и ухаеха чудно.

-           Добре ли си? – попита ме Химара, която явно доста се бе притеснила.

-           Нищо ми няма. – излъгах.

-           Не ме разочаровай! - каза ми тя и впи устни в моите, при което Алина потрепна.

 

 

                                                                       * * *

 

 

  Не знам колко бях изпил, но усещах силното действие на алкохола и не ми пукаше за нищо. Отново видях Алина, която този път прекрачи границата с гадното си държание и опитите си да ме накара да ревнувам. Беше пълна тъмница, залитах и се блъсках в хората, приближих се до нея, усетих нещо твърдо да се сблъсква с юмрукът ми и след няколко минути вече бях навън с нея. Стоеше точно пред мен със своя сладко – нацупен поглед и онзи парфюм – „Морски бриз”, който ме караше да полудея.

-           Какво искаш?!

-           Да поговорим.

-           Не мислиш ли, че е малко късно за това?

-           Моля те, нека ти обясня, а след това ще те оставя намира.

-           Имаш пет минути да ми обясниш, защо ме остави сама, без дори да се обадиш. Честно казано, не смятам, че ще намериш точните думи Ектар.

-           Всъщност, обадих се . . . онази нощ.

  Времето се оправяше, небето бе ясно, без нито един облак и слаб ветрец развяваше красивите и руси коси. Разказах и историята, споменах и за престоя ми в Тексас, за страхът да се върна обратно и за болката която изпитвах, че съм далече от нея. Както и за телефонните ми обаждания, на които винаги мълчах и слушах гласа и за да се уверя че е добре.

-           Да, но това са 6 години Ектар! Сърцето ми спря в момента в който ме напусна. Чаках те по цели дни и нощи будна, с надеждата да се върнеш. Имал си избор, можеше да намериш и друг начин, да избягаме заедно или да говориш с милицията. Сигурна съм, че Виктор би ти помогнал. – викаше тя и едри сълзи се стичаха от очите и.

-           Бях четири години в един от най-строгите затвори в Тексас Алина, ами ако бяха пратили някой да ме отстрани. Андрей е психопат, който може още да е на свобода. – опитах се да я оборя аз.

-           Съжалявам Ектар, за всичко което ти се е случило, но не мисля, че съм готова да бъда наранена отново. Не мисля, че го искам . . . 

 

 

                         

                     12 години по–рано – Кости (Югоизточна България) :

                                                 

 

  Беше мъглива утрин, прозорците бяха изпотени и лек, летен бриз идваше от вън. Слънчевите лъчи постепенно си пробиваха път през димната завеса, подготвяйки ни за горещото и сухо лято.

  Бях около 14 годишен, живеех с родителите ми в Кости – гореща, покрита с огненочервена пръст местност разположена в югоизточната част на България, скрито из мъгливите - борови гори. Баща ми беше коняр, имахме най – красивите диви коне в цяла България. Бяха времена на глад и суша, времена на бунтове . . . времена на войни. От няколко седмици бе започнало анархистко движение, опитващо се да свали корумпираната власт. Някои села се обединиха, а движението се разрастваше из покрайнините на цяла България, но това доведе само до още повече жертви. Единствено селата Тантури и Мрамор не бяха засегнати от кръвопролитията и трябваше да потърсим убежище в тях.

-           Ектар! Ставай . . . тръгваме! – чу се гласът на баща ми.

-           Къде отиваме? – попитах аз изплашен.

-           Тантури! Дано си събрал багажа.

-           Къде е мама? – попитах аз притеснен.

-           В безопасност, сега трябва двамата с теб да се махаме от тук. – отвърна баща ми.

-           Но татко . . . как ще живеем там, ами ако не ни приемат?

-           Всичко ще бъде постарому, обещавам. Аз ще търгувам с конете, ти ще ми помагаш, а майка ти . . .  – очите му се наляха със сълзи.

-           Какво се е случило? Не ме лъжи, моля те. – казах аз и голяма буца се запречи на гърлото ми.

-           Тя . . . не успя. – обърна се с гръб, изтри сълзите си и пак се обърна сериозен към мен. – Да тръгваме, преди да е станало невъзможно.

-           Добре. – съгласих се аз и с насълзени очи излязох от порутената къщурка. Оседлах конете и двамата потеглихме по горещия хоризонт.

  След няколко часа безспирна езда из пожълтели от жаркото слънце  треви, вече наближавахме Тантури. Времето сякаш захладня щом навлязохме в дъбовата гора и от листата на дърветата още се оцеждаха дъждовните капки.

-           Внимавай, Ектар, трябва да сме нащрек, носят се слухове че в последните няколко години насам бродят много вълци в тези гори. – каза изведнъж баща ми и ме стисна за лакътя.

-           Тогава защо не отидохме в Мрамор? – учудих се аз. – Та нали вълците ще разкъсат конете.

-           Спокойно, селото е планинско, хората тук са удържали и по – опасни неща от вълците, оградено е с масивна дървена ограда. – усмихна се той.

  Небето потъмняваше и черни гарвани раздираха сивкавите облаци с крилете си, издавайки зловещи писъци. Постоянно се оглеждах, имах чувството, че нещо ни следеше. Чувах стъпки в меката пръст, виждах бързо преминаващи четирикраки сенки по хълма. Чу се изведнъж вълчи вой и искрящо жълти очи засвяткаха измежду мрачните дървета.

-           Бързо, последвайте ме. – изскочи изведнъж пред нас малко русокосо момиченце с накъсана червена рокля, леко изцапано с пръст по бузките и с насинени кокалчета на юмруците си.

-           Коя си ти? – попитах аз с интерес.

-           Виктория.

-           Аз съм Ектар.

-           Приятно ми е да се запознаем. Сега побързайте, трябва да ви заведа до селото преди вълците да са ви усетили. – припираше тя и подскачаше в пръста.

-           А ти какво правиш сама навън, къде са родителите ти? – усмихна се баща ми и скръсти ръце.

-           Аз не живея в Тантури. – намръщи се тя леко. – Трябва да си ходя, ако ме вземете с вас ще ви покажа по – безопасен път. – усмихна се тя леко.

-           Качвай се. – засмя се баща ми, хвана я подмишници и я качи при мен.

  През целия път не можех да откъсна поглед от Виктория, вятърът леко развяваше косите и в лицето ми, миришеше на разцъфнал пролетен цвят, а кожата и, бе мека като кадифе. След десетина минути вече стигнахме до огромните порти на Тантури, масивните наблюдателни кули стърчаха високо над оградата и леки светлинки мъждукаха от тях.

-           Стой! – извика някой от кулите. – Кой си ти? – насочваше пушка срещу нас.

-           Аз съм Персиян Асенов от Кости, а това е синът ми Ектар. Преди няколко дни се свързах с Виктор Мистов, каза ми че има свободна къща в която можем да намерим убежище тук. – каза баща ми без да трепне.

-           Влизайте . . . влизайте бързо, преди да са се появили зверовете. – извика той и портата се отвори.

-           Аз трябва да тръгвам. – измънка Виктория и скочи бързо от коня.

-           Благодаря ти малката. – усмихна се баща ми.

-           Пази се. – побързах да се обадя и аз.

-           Пак ще се видим Ектар. – каза тя и лека усмивка се появи на лицето и докато тичаше към гората.

-           Колко коня имаш? – попита един от пазачите на кулата, спускайки се надолу по стълбата. – Вкарай ги в конюшната.

-           Пет. Опитомени са, истински красавици.

-           Всичките ли са женски? – попита странникът.

-           Трите черни са женски, а белият и кафявия са мъжки. – усмихна се баша ми. – Да не би да харесваш коне? – попита той.

-           Нещо като хоби, искам да взема кон за дъщеря ми. – зарадва се той.

-           Имаш дъщеря, тъкмо ще се запознаят децата. – смигна му баща ми.

-           Да, някъде край езерото е, сигурно отново се рови из проклетите цветя. Всяка вечер се прибира синя. – разсмя се мъжът.

-           Сигурен съм че ще се разбират . . . простете, но не се запознахме. – подаде ръка баща ми и слезе от коня.

-           Кирил Соколов, приятно ми е. – стиснаха си те ръцете и тръгнаха да влизат навътре.

-           Извинявай, имаш ли цигара? – попита баща ми, въобще не се и учудих.

-           Да, трябва да имам останали. – каза Кирил и зарови из палтото си.

  Слязох от коня и влязох навътре през големите порти, отдалечих се от баща ми, видях че се бяха заговорили и щеше да ми е скучно да стоя при тях. Влизах все по – навътре из селото и оглеждах внимателно всеки един детайл, беше красиво, весела музика идваше от кръчмите, конете препускаха по улиците, а кучетата въртяха опашки и лаеха. Тогава изведнъж погледа ми бе привлечен от нещо изумително красиво. Точно до малкото езерце, под плачещата върба бе клекнало красиво момиче и береше някакви сини цветя. Вятърът леко подухваше и повяваше златистите и коси.

  Не знаех колко време бе минало, сякаш бях стоял с часове, просто я съзерцавах с интерес, следейки всяко нейно движение . . . всяка нейна мимика. Усетих се че се приближавах все по – близо до нея, докато не нагазих в синкавите цветя.

-           Хей! – усмихна се тя и се обърна към мен. Погледна ме с искрящо сините си очи и краката ми се подкосиха.

-           Хей. – извиках превъзбудено аз. – Как се казваш?

-           Алина, а ти?

-           Ектар.

-           Здравей Ектар. – усмихна се отново тя и се изправи пред мен.

-           Какви са тези цветя? – попитах аз учуден. Всъщност, просто се чудех за какво да я заговоря.

-           Драгили, ако смяташ че са красиви сега, чакай да ги видиш когато завали. – радваше се тя.

-           Едва ли ще е скоро. – усмихнах се аз, поне там от където идвам, почти не вали.

-           Спокойно, тук вали ежедневно. – хвана ме за ръка Алина. – Хайде, ела с мен до татко. – гледах я сковано като мъртвец, не можех да повярвам че тя е човешко същество, беше толкова нежна и красива.   Стигнахме до бащите ни, които още си говореха и бяха седнали да пият бира в една от кръчмите. Веднага се лепнах за баща ми и задърпах ръкава му.

-           Какво? Какво има? – прошепна той засмян.

-           Татко. Това ангел ли е? – попитах аз. Той извърна глава към Алина, после към мен, а накрая и към баща и, и двамата се разсмяха. Явно  всички ме бяха чули.

 

 

                                                              Наши дни:

 

 

-           Няма да те изгубя отново, ангел мой!

  Виждах как и тя се измъчва и не исках отново да я карам да страда, но нали не си мислеше че ще се откажа просто така от нея.

-           Какво каза?! – изненада се Алина.

  Не можах да се сдържа, грабнах я, притиснах я силно в мен и я зацелувах жадно. Не можех да спра, изгубих контрол над себе си . . .

                                               

 

 

 

                                                               * * *  

 

 

  Бледи спомени и картини изскачаха пред погледа ми, опитвах се да сглобя парченцата пъзел и да събера мислите си, за да визуализирам случващото се.

  Първо входната врата, смехът и парфюмът които следвах, пълзейки по стълбите. Цигареният дим и разлятото на пода ароматно вино, разпилените из стаята дрехи и ваната. След малко се озовах в леглото с Алина, гледаше ме отново със своя нежен поглед и ето, че бе същата като преди. Прозорците бяха изпотени, а телата ни горещи, тя забиваше нокти в мен и издишваше топъл дъх в лицето ми. Галех и целувах жадно нежната и кожа и притисках в мен голото и тяло. Целувах страстно перфектните и крака, провлачвайки език по цялото и тяло. Кожата и сладка като мед ме караше да бъда лаком . . .

-           Обичаш ли ме още? - попита изведнъж тя.

-           Разбира се! Как може да ме питаш такива неща? – изненадах се аз.

-           Завинаги заедно! - тя се наведе над мен, шепнейки ми тези топли думи, карайки ме да потръпна.

  Всяко нейно докосване ме влудяваше, бях забравил за усещането, за тръпката да бъда с нея.

  Погледнах за момент към прозореца, лунната светлина навлизаше в стаята и осветяваше красивите извивки на тялото и. За момент черното небе присветна и я видях . . . падаща звезда.

  Изведнъж се почувствах странно и пареща болка премина през тялото ми. Остри нокти излязоха от пръстите ми и ги забих в гърбът и, раздирайки я цялата. Притиснах я силно в мен и захапах окървавените и устни, приглушавайки последния и писък . . .                   


© Любомир Герганов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • скоро ще кача
  • Много интересен стил на писане имаш.
    Без бол ш*т, без епитети. Приличаш на американски новелист!!!

    Чакам, да прочета нещо ново от теб - НО..... НЕ действай толкова с текста и обема. Харесах!
  • Публикувано без редакция поради големия обем на текста.
Предложения
: ??:??