1.

Денят се стопи неусетно, като топка сняг, събран в топлината на нечия шепа – ако да беше вече лято, светлината му се топеше бавно, много бавно. Тъмнината нетърпеливо се спусна щом слънцето едва се прикри зад върховете на хълмовете и сенките веднага покриха дворове и покриви.

Окъснели стопани все още прибраха животните си, тук-там някои се уговаряха за утрешната работа, която ги чакаше, а сетне един по един и се скриваха в домовете си за почивка след дългия работен ден. Не след дълго човешката суетня утихна.

Натъмня, някой звяр от гората се провикваше – дали от глад, дали за да предупреди други да се пазят от излязъл на лов хищник.

В реката проблясъците на прескачащите се риби се разредиха и водите скоро се укротиха, само хор жаби продължиха да крякат шумно.

Лятната нощ се плъзна с обичайната си мекота, луната извиваше тънка снага в небето, което вече се бе нашарило със звезди.

Благун живееше сам накрай селото, дори малко извън него и се броеше последната къща преди ширналото се докъм гората и планината поле. Домът му бе малък, но дворът достатъчно широк, за да побере голямото стадо, което току що бе прибрал в кошарите. То беше неговото семейство и неговата радост. Също и гордост, че всички казваха, че има най-добрите животни.

Хлопатарка издрънка няколко пъти, когато внимателно залости вратнята, че да не вземе някое от по-младите овчици да излезе в тъмата, а след нея да се повлекат и още Привика трите едри овчарски кучета и има махна да обикалят из двора. Те завъртяха предано опашки около човека. Бяха се нахранили и още облизваха муцуните си, от които току се белваха острите им зъби на пламъка на борината, с която си светеше стопанинът им.

Той ги погледна и привидно строго им рече:

- И да не заспите, хей! Главите ви откъсвам! Ей тук, до вратнята на оградата да стоите! Ха пък гледайте да се проспите и да оставите някой вълк да влезе! Хляб няма да видите една неделя.

Кучетата поклатиха опашки и заумилкваха, като да го успокоят, че сега вълците са в планината, знаеха, че е лято. Овчарят ги потърка по главите. Бяха едри песове, смели, покрити с белези и той бе доволен от тях – що време вървяха с него и що вълци бяха издавили. Гледал бе как дружно нападат и набързо разпиляваха вълчата козина из стърнищата. Смели и верни негови другари.

Той смекчи глас и им рече:

- Утре ще се наспите, само тази нощ да мине...

Благун бе погледнал преди малко небето – нещо го притесни отведнъж. Яснотата с която го покри залеза бе изчезнала и сега черен слои облаци покриваше нощта, като да я направи още по-тъмна. Реши да запали две-три борини, колкото да стопи мрака със светлинка поне до някое време, а после се оставяше на кучетата.

Точно подпалваше първата, когато силен вълчи вой раздра тишината. Кучетата скочиха веднага и заръмжаха към невидимия си враг, който некакнен обикаляше наблизо.

Благун измърмори недоволно, че и той ще трябва да будува – само вълци му трябваха сега, вече не виждаше и на десет крачки от кошарата.

 

2.

- Давай! – пъхтеше един и ръгаше припряно оня пред себе си.

- Напред! – като звяр изхъхри друг и прихвана по-здраво меча си.

- По-бързо! – ги подкани един от водачите, накървил очите си от бяс.

- Кръв! – жадно изръмжаха десетки черни сенки, следвайки го настървени да убиват отново.

Ордата се спускаше по изтънели горски пътеки. Бяха близо до жертвите си и все повече озверяваха. Ръцете им току опипваха дали са по тях оръжията им. Очите им горяха трескаво – оставаха броени мигове преди нападението.

Остриетата бяха гладни за животи. Сърцата им жадуваха за кръв – жаждата им ги правеше още по-диви и безмилостни. Подлудяваше ги – не мислеха за друго, освен за жертвите от които скоро ще напълнят кървави бокали. Заради тази им жажда ги наричаха кръволоци – това име им харесваше и го приемаха.

Водачите ги прекараха по тайни пътеки, които щяха да ги изведат досами селото и да не бъдат усетени. Конете си оставиха назад, без тях са тихи и недоловими. Не дебнеха, а нападаха. Плячка не събираха, да убиват за кръв беше тяхната награда.

Великият Сокол – техния предводител, ги водеше към поредната победа. Ден след ден земите им се увеличаваха, скоро ще са господарите на света. Защо да взимат нещо, което и без това ще бъде тяхно – това дори подивелите им умове го разбираха.

- Давай!

- Напред!

- По-бързо!

- Кръв!

 

3.

Твърдината се извисяваше над покривите на обграждащите го като втора стена домовете на селото. На портите ѝ пазеха стражи, от кулите се вееха знамена с крилатия герб на рода Драго. Големите огнища до входа изпращаха снопове искри накъм небесата – потъмнели отведнъж, като пред люта буря.

Княз Драго вечеряше със семейството си. Вечерта бе топла, лятото разплаваше, гореше и напичаше земята. Децата весело шумяха, княза и жена му говореха за нещо, а отстрани на масата лежеше кучето на господаря - Тихо.

Винаги до него, не се отделяше на повече от няколко крачки и току поглеждаше изпод дрямката си дали всичко е наред. Огромно, с черна твърда козина и метален нашийник с железни шипове, Тихо приличаше повече на страшен горски звяр, отколкото на куче. И не лаеше, никога не лаеше, само навремени ръмжеше, също като мечката, която го бе отгледала. А ръмженето му караше и най-смелите да потреперват - кой не беше чувал за кучето на княз Драго и умението му да разкъса тяло само с едно захапване и тръсване на едрата си глава. Беше ходило на последната война с него и се завърна покрито с белези и слава.

- Защо Тихо никога не лае? – попита малката Росена, която не беше гладна и търсеше повод да избегне вечерята.

- Понякога в мълчанието се крие всичко нужно, което трябва да чуем – отвърна княз Драго и побутна чинията ѝ обратно към нея.

- Всички кучета лаят, само той винаги мълчи – Росена се направи, че не вижда подканата от баща си да продължи да яде.

Брат ѝ Звездомир се засмя на играта на сестра си и я бутна с рамо. Това я окуражи.

– Тихо! – повика тя кучето. Росена нямаше страх от него, че нали той я бе пазил докато се поклащаше новородена в люлката си. Намерила защо, тя пъргаво скочи от пейката и отиде до кучето. То вдигна глава и се остави да го прегърне. – Тихо бе, я чуй как вият вълците в гората, защо не им отговориш.

Княза също чу воя, който вятъра довя откъм прозореца, оставен широко ратворен в топлата нощ.

Воят го накара да предусети някаква идваща опасност и очите му несъзнателно потърсиха меча, окачен на стената. Сякаш чу зова за нова бран... а живееха в мир от години – дали броят им нямаше да се прекъсне?

Тихо се изправи и едва доловимо започна да ръмжи.

 

4.

Благун остана с кучетата навън. Не му хареса този вой, на му хареса и тъмнината, затова реши да не се прибира в колибата си. Влезе само да вземе копието си, за да се бие наедно с преданите си вардяни, ако бъде нападнато стадото му.

Запали огън, стовари дърва, за да има да го поддържа, и се настани до него. Похапна, пи вода и подхвърли още няколко къса хляб на помощниците си и пак им подвикна да бдят. А те душеха нощта.

Загърна се с дебелото вълнено наметало, облегна се копието и се загледа тъмата – така безмълвна, плътна и скучна. Когато имаше звезди, обичаше да ги свързва във фигури. Събираше ги и му се привиждаха разни образи – къде рало за оран, къде извиваща се змия, къде кошница със звездни плодове, къде прегърнала стомна мома.

А сега и там горе, и тука долу – все мрак – помисли си и неусетно позадряма.

Мига, в който чу излайването на кучетата, се сепна, скочи и видя огромни сенки да тъпчат оградата и да избиват вратнята ѝ.

Преди дори да замахне с копието, няколко меча го посякоха – кучетата вече бяха убити от стрелите на нападателите.

 

5.

Мирена поклащаше люлката и детето бързо се унесе. Еленко пришиваше върви към чували. Щом детето заспа, тя извади кошничката с плетивото си. Огънят от светилника даваше достатъчно светлина и можеха да свършат още малко от безкрайната домашна работа преди да дойде време да си лягат.

И двамата чуха вълчия вой, а сетне наложилата се отново тишина им го повтори още веднъж като ехо.

- Вълци по това време не е на добре – отбеляза Еленко, като пристегна вървите на чувала и го заметна върху купчината други. – Обикновено слизат чак наесен, когато глада ги накара да търсят стадата ни. Сигурно са подгонили някоя сърна, а тя е хукнала насам.

Ослуша се и добави:

- Ще се лее кръв тази нощ.

Мирена се съгласи с него. Не обичаше да ходи в гората – там всичко е така чуждо и враждебно. Често определяше гъстаците като „озъбени”. Все дебнеха да я задерат и набодат с острите си клонаци и шиповете по тях.

Воят отново пропука тишината, а току след него вятъра довя топуркането на стотици обвите в желязо нозе и тежкото дишане на жадуващите за кръвта на селяните кръволоци.

Ордата помиташе селото като лавина.

 

6.

Домът на Еленко бе от първите, в които кръволоците влязоха, след посичането на овчаря.

Неколцина издъниха вратата и се изправиха срещу изплашеното семейство. Еленко държеше нож и го размахваше накъм тях, жената и люлката с детето бяха зад него.

Нападателите дебнеха и преценяваха с кървясали очи откъде да го нападнат. Същи хищници, заградили жертвата си. Бяха гладни, а храната им ги подканваше да побързат.

Покрил лицето си с кал водач ги насъска:

- Без милост!

И те пристъпиха към бранещия се – в едно със смрадта на телата им го лъхна и дъха на смъртта, която бяха въвели в дома му.

Онзи додаде разпенен от див бяс:

– Източете кръвта им и после всичко на огъня!

Живота за младото семейство завърши след няколко къси размаха на подсилените от стоманени остриета и върхове ръце.

Умееха да убиват – бързо и наистина безмилостно.

Сърцето на стопанина пронизоха с копие, Мирена отчаяна се опита да защити рожбата си с изпуснатия нож, но рецете ѝ паданаха посечени и някой с леко изсвистяване на меча прокара кървава бразда по бялата ѝ гуша.

Сетне се нахвърлиха като звезрове на телата им. Не се бавиха с утоляването на жаждата си и побързаха да подпалят къщата.

Докато огъня поглъщаше стените с пламъците си, погледа на Мирена остана застинал във върха на онова острие, което кръволаците оставиха забито в люлката.

Обагрения от млада кръв връх хвърляше отблясъци в мъртвото око.

 

7.

Утрото проходи пъргаво и се пробуди под тропота на конете, носещи се по пътя, извил се между класовете. Слънцето се надигаше и оназ тъмна облачна пелена бавно се оттичаше - лятото обещаваше небесата да бъдат отново чисти. Но все още пазеше тайните дела, сторени в нощта.

Княз Драго обичаше да посреща изгрева насред полето, не спеше много и рано излизаше да обиколи земите си. Минаваше през класовете и се наслаждаваше на тежестта им. Годината е добра и много зърно ще съберат това лято хамбарите. Народа няма да гладува. Стадата на овчари и говедари се бяха удвоили. Реките течаха пълноводни, а рибите в тях играеха безчет.

Двама телопазители чакаха на пътя – едри, силни и със сурови лица. И те бяха винаги до княза, излезеше ли от твърдината си, наедно с огромния Тихо. Бяха свикнали с ранния час, знаеха че по време на жътва винаги се докосва до силата на земята, която ги хранеше.

Княза им казваше:

- Човек и земя са свързани – затова не само дъжда я напоява, но също и човешката пот, капеща от труда му над нея. И тя му се отблагодарява за това.

Двамината вярваха, че е така. Техния господар знаеше толкова много, думите му са винаги верни и мъдри. Последвали го преди години чак до ада – заедно бяха в челото на царските войски в отшумелите вече войни, - той ги върна живи обратно. Сами приеха и в мир и във война да го следват неизменно, за да пазят живота му, така както той бе запазил техния в не една кървава сеч. И станаха част от семейството му.

Понякога владетеля на тези земи спираше, слизаше от коня, отиваше до класовете и говореше с кучето си. Стражите не знаеха как точно, но виждаха, че кучето го разбира. Него е уважаваха като събрат – огромен и зловещ на вид, отдалеч приличаше на същи горски звяр от раздумките на старците, с които плашеха децата нощем.

Историята я знаеха – как княз Драго, по време на лов, намерил леговище на мечка и в него до мечетата се гушело едро кученце. Никой не можеше да обясни какво е накарало горския звяр да се смили и да отгледа осиротялото кутре.

При този лов мечката остана жива, мечетата ѝ също, а кучето от онзи миг бе винаги до княза. И също познаваше войната - в последната Тихо бе участвал наедно със стражите, неведнъж се биха редом с него – те посичаха с мечовете си, а Тихо разкъсваше със зъби покрити с брони крака и замахнали да промушат ръце с мечове. Големите шипове на врата му раздиряха, докато размяташе голямото си туловище насред биещете се люде.

След малко княза се завърна от обиколката из класовете, погледна накъм гората, спомняйки си воят от миналата нощ, метна се на коня и тримата се понесоха напред.

Кучето ги последва.

 

8.

Първан беше известен като строг надзирател.

Според работниците, дето водеше, дори биваше излишно строг, но той е този, който намира работата и се договаря с господарите, и той сетне даваше платата на всеки, затова въздишаха и търпяха строгостта му.

- Не се озъртай! – извика Първан по един младеж, позволил си да накъса ритъма и да потърси с очи нещо или някой от редицата превити гърбове.

Надзирателя подсили думите си с изплющяване на камшика по гърба на нарушителя. Младежа изохка и се приготви за втория удар – проклетника винаги шибваше по два пъти.

Първия удар беше за нарушителя, втория за урок на останалите.

- Спри! Как смееш! Спри!

Властен глас накара ръката на надзирателя да замръзне във въздуха.

Току до него изникна огромен, невиждано голям черен пес, стигащ до гърдите му, оголил зъби чакаше команда да се нахвърли върху му – очите му бяха кървясали от ярост.

Нито лаеше, нито ръмжеше, мълчаливо го гледаше с нескрито желание да го нападне, а това го правеше още по-страшен. Първан остана съвсем неподвижен от страх пред кучето.

Двама стражници с белязани лица, се извисиха току над него и го мереха с очи, а ръцете им стискаха дръжките на мечовете – Първан се досети, че са известните телопазители на княза на тези земи, който скочи от коня и се приближаваше възмутен от постъпката му.

- Господарю! – побърза да превие гръб в поклон надзирателя.

Княз Драго подвикна на кучето да остави човека, махна на работниците да продължат да работят и извика с жест надзирателя настрани.

- Вие сте хората от Прилепско, нали? Новите?

- Да, господарю.

Княза гледаше недоволно. Първан сведе поглед и се помоли да му се размине наказанието, което видно щеше да получи – дали от стражите, дали от кучето.

- В моите земи всички работят толкова колкото могат. Никой не насилвам, всеки дава това, което може от себе си. Не са нужни заплахи, побоища. – Княза оглеждаше свелия глава надзирател. Повиши глас. - И всеки работил получава платата си – цялата, нищо не се отбива на който и да е!

- Да, господарю – отново рече Първан, погледна бързешката и плахо двамината стражника. Приличаха му на студени каменни фигури, и те, че и конете им. А стигаше само веднъж да замахнат и главата му ще се отъркулила из прахоляка за храна на черния звяр, който все още го дебнеше. Мирните години бяха приспали спомените му, но сега за миг се върнаха разказите за дните на война и за техните герои – княза, бойците му, огромното куче.

- Знам, че други владетели позволяват да плашиш хората със сила, но при мен не е нужно. Прибери камшика и докато работите за мен не го показвай повече, за да не го опиташ.

Хората чуваха думите му.

- Следи реколтата да се събира и ще се увериш, че хората ти са добри работници и работят според силите си.

Княза посочи с пръст и отсече:

- Казах!

Надзорника се поклони и побърза да захвърли надалеч любимата си пръчка със сплетени ивици от волска кожа. Беше сгрешил, че го взе със себе си, не взе на сериозно думите, че в земите на княз Драго няма да му е нужен. Как ума му не го подсети отвреме къде отива. Ех, този мир...

Взе бързо един сърп и безмълвно се нареди до работещите, превивайки гръб наедно с тях. Усети сладостта да работи, наедно с онази, че е все още жив.

- Денят ще е горещ – каза сякаш на себе си княза. Потърси с поглед и намери един от своите. – Радане – висок човек се изправи и се приближи. - Иди с каручката и донеси големите стомни. Всичките напълни, по обед иди и пак ги напълни. Хората да пият колкото искат, вода да има за всички - днес слънцето ще гори полето.

Непознати конници се появиха на пътя.

Стражите посегнаха отново към оръжията си щом конниците препуснаха към работещите и техния господар и застанаха пред него да ги посрещнат.

 

9.

В сумрачната оръжейница Драго точеше меча си.

Бойния меч, стискан в толкова битки - кръвта и потта се бяха пропопили в кожената ивица на ръкохватката. Правеше го бавно, без да бърза, с уважение към меча - същия, спасил живота му неведнъж.

Стоманата скимтеше от удоволствие. Като да усещаше как скоро ще зазвъни отново в битка и няма да виси като ненужен на стената.

Пламъците на няколко светилника трепваха в синхрон с движенията на ръката му и поръсваха с отблясъци острието.

Откъм входа се появи сянка, която прикри с очертанията си светлините. Драго знаеше кой е дошъл. Не каза нищо и продължи работата си.

Княгиня Орлина постоя на входа, погледа мъжа си и въздъхна. Направи крачка накъм кръга от светлина, приседна и събра ръце в скута си.

- Значи са истина слуховете.

Княза кимна.

Княгинята също бе чула и за нападението, и за дошлите днес с повеля от царя.

- Къде са пратениците. Не ги видях в твърдината.

- Долу, в селото. Пристигнаха по обед и ги оставих да почиват, яздили са без да спрат цяла нощ. А призори потеглят пак.

Острието пееше при всеки замах от заточването. Княгинята потръпна от тази стоманена песен.

- И кога тръгвате?

- Утре, най-късно до залез. Вече изпратих известие на челниците да се събират с хората си. Заръчай още заранта да приготвят храна за всички. Царя ни чака, няма време за бавене. След нас да тръгнат обичайните товари, знаеш какво е нужно.

- Знам – тихо каза тя, веднъж ли го бе изпращала на война.

Орлина се изправи, направи крачка и застана до мъжа си. Сложи ръка на рамото му, стисна го силно, като че някой искаше да ѝ го отнеме, а тя не го даваше. Така бе стискала и един друг да не си отива, но той замина и не се завърна.

- Не е нужно да ходиш отново. Колко пъти вече... Царя има други князе, по-млади, все смели като теб, че и малко ли са челниците на царството дето още в бой не са влизали. Нека те...

Драго мълчеше. Княгинята продължи молбата си:

- А и от старите... Нали ми рече скоро за челник Огнен колко се е улежал – а ръцете го сърбели да грабне меча си. Ами княз Бродко, ти сам каза, че по-смел и умел от него няма...

Пламъците сега трептяха от гласа на княгинята.

- Ами другите – колко има що още не са ходили на бран – повтори тя, убедена, че Драго е пролял достатъчно кръв за царството.

Драго мълчеше. Можеше ли жена му да разбере що е дълг към царство? Че не е веднъж да идеш, друг път да останеш в дома си, когато останалите влизат в бой. Защо му е тази десница, ако не за да стисне меч в защита на народа и земите си.

- А и къде сме ние, и къде са нападнали...

- Орлина, стига! Може нашите земи да са в безопасност сега, но дали и утре ще са? Вече сме изгубили цяла област. Онези ги е събрал водач, прекалено опитен и него младите няма да могат да спрат. Силен е, прекалено силен.

Премълча обаче кой е нападналия земите им, защото княгинята обичаше като брат Сокол – някогашния най-верен другар на княза, може би знаеше кои са кръволоците от степите, но не и че точно Сокол ги е повел към тях. Истината би наранила Орлина допълнително, макар че рано или късно щеше да го разбере, но в тази нощ княз Драго искаше да ѝ го спести.

- Царя ме очаква, Огнен ще дойде, също и Бродко, и двамата с целите си дружините. И всички останали. Отидем ли заедно, лесно ще прогоним нападателите. С по-малко жертви. С по-малко пролята кръв.

Тя знаеше, че е така. Просто не искаше отново да брои луните в очакване на завръщането му. Да тръпне при всяко гарваново програкване – дали не е прокоба за неговата гибел на бойното поле. Да ѝ се свива сърцето всеки път щом непознат конник се насочи към дома им и да не знае какви вести носи.

- Убивали всички, не искали пленници, що за народ са - искат животите ни, наедно със земите ни... Били като диви животни – сподели княгинята чутото от преминалите днес търговци.

- Диви са, безмилостни. Диваци. Ще бъде много трудно да ги спрем, много трудно, но затова – княза вдигна ръка и сви разперените ѝ пръсти в здрав юмрук, - отидем ли всички, ще успеем.

Сетне повдигна меча и го огледа – наточването бе завършено.

- Ще ги върнем обратно в пустотата, откъдето са дошли.

И замахна към пламъка на голямата свещ. Огненото езиче литна отсечено, трепна веднъж и угасна още преди да падне.

- Трудно ще е, но ще се справим – повече на себе си рече Драго и прибра оръжието в посребрената ножница.

Княгинята сведе глава и се загледа в угасналия пламък.

 

10.

Изпращачите се наредиха от двете страни на пътя. Тук-там някой все още се сбогуваше с близките си – деца бяха наобиколили едър мъжага и разглеждаха бронята и оръжията му с възхищение; девойка и млад войник бяха допрели чела и застинали в няколко мига на единение; жена закичваше мъжа си с горски цвят – за късмет и да го пази.

Старец помагаше на сина си да затегне такъмите на снаряжението си. Как му се искаше и той да поеме наедно с другите, но нямаше онази сила, с която бе тръгвал някога. Тупна сина си и отстъпи назад.

Огледа сбралата се дружина - десетки смели мъже – добре въоръжени, повечето на коне. Стареца усети воинска гордост, че и неговия син е част от това желязно ято.

Княза също се прощаваше със семейството си.

Драго погали Росена, придърпа Звездомир и му прошепна:

- Пази майка си и сестра си, не оставяй меча си далеч от себе си. Във война сме!

Момчето кимна сериозно и сложи десница на късия си меч, който отскоро носеше и вече умееше да замахва.

Княза хвана ръката на княгинята и я изведе пред събралите се.

- В осъствието ми управлението поема княгиня Орлиана – всички да ѝ се подчиняват като на мен. Казах!

Народа одобрително зашумя, че господарката им е винаги ще бъде слушана.

След още няколко думи княза даде команда да потеглят.

От двете му страни бяха личните му телопазители, облечени в тежки брони, още по-огромни, настръхнали с всичкото желязо по тях срещу всеки дръзнал да бъде техен враг.

Тихо понечи да ги последва. Княза се замисли и му махна с ръка.

- Тихо - стой! Ти ще останеш тук. Тук!

Кучето го изгледа – наистина ли господарят му ще го остави? За първи път чуваше думата му да не го последва. Когато повтори командата, спря.

- Пази децата ми, разбра ли?! Пази ги! – и посочи с ръка семейството си.

Кучето се завъртя и седна до децата. Росена обви дебелият му врат с малките си ръце и се притисна към него.

Колоната потегли, премина моста на реката и се изгуби накъм хълмовете.

 

11.

Царят разположи лагера край една широка извивка на реката. Идваха войници от всички краища на царството. Челници с големи и по-малки дружини от бранници. Някои се поздравяваха като стари другари, други се разминаваха мълчаливо, все още непознати. Скоро щяха да бъдат кръвни другари и верни един на друг за цял живот.

Време бе минало от последното сбиране, царството се радваше на мирни години, но нахлулата внезапно опасност прекъсна броят им. Реда и наредбата на всичко събрано през тях се пръснаха като зърната на прерязана от меч броеница. Сам не знаеше дали този път ще може да ги събере отново.

- Драго! – посрещна с радост появата на най-добрият си воин царя.

- Господарю! – поклони се княза. Нямаше и месец откак бяха ходили заедно на лов. Кой да предположи, че толкова скоро щяха да се съберат, но този път за да поемат отново на война.

- Ела... Трябва бързо да измислим какво да правим. Губим селища едно след друго. Бегълците, дето са се спасили, идват ранени, посечени и разказват ужасни неща. Днес един едва доживя да стигне, не можа дори да продума, не издържа и издъхна от раните си.

Влязоха в царския навес, пазен от верни ветерани, които се поклониха на добре познатия им княз. От войните се раждаха стотици побратимявания, помнещи се с делата и смелостта си. Губеха се в мирните дни и нощи, но не се забравяха.

- Знаеш, че е Сокол, така ли?

- Той е – кимна царя. - Сам ми прати писмо да се отказвам отвреме от престола си. Бил си харесал моите земи. – Ако не беше толкова страшно, щяха да се позасмеят на тези думи. - Така е написал: „Още от едно време си мечтая тази земя да бъде моя.”

- Ума си е загубил. Той– цар на нашите земи... Хубаво желание... като на чужденец.

- Не е чужденец, ние го отгледахме, а сега е по-лош и от предател - колко години е бил най-близо от всички до мен. А и до теб...

Царят се загледа в миналото – верния тогава Сокол бе до него във всяка битка, от една страна той, от другата Драго. Смели, умели и ловки в сраженията, предвиждащи ходовете на врага – в онова време бяха двете му ръце, неговите довереници. Най-смели и верни бойци от цялата войска, която сякаш следваше повече тях в боевете, макар единия роден в царството, а другия дошъл от далече, за да го защитава като свое.

Драго и Сокол отраснаха заедно и бяха като истински братя – всеки би дал живота за другия, а двамата за царя и защита на царството му. Сокол държа ръката на Орлина и я предаде на Драго за да бъдат спътници в живота. А княза бе изпил отровата, когато змия клъвна Сокол и за кой ли път спаси живота му. Колко много спомени оставаха потъпкани от жаждата на този, посегнал сега на тях.

Тогава... някога. А днес?! Ще трябва да се изправят един срещу друг. И единия ще трябва да загине.

Не се отсича лесно част от тялото, но ето че ще се наложи и царят нямаше да се поколебае да сече, въпреки болката, която ще изпита в сърцето си – Сокол се превърна в набрала дълбока рана, тровеща кръвта на цялото тяло.

- Кое го е променило? – рече той. – Беше мой син, твой брат, отрасна в нашите земи, яде нашия хляб, би се за свободата ни, а сега нямал милост никого - ни към деца, ни към жени.

Тежка тишина настана между тях – спомниха си някогашния Сокол – смел, усмихнат, безстрашен. Битките бяха като игра за него, хвърляше се в тях като на шега – подиграваше врага, окуражаваше своите – в онези дни бяха свои, а сега ги избиваше. Наистина, само той би могъл да подчини дивите народи от степите.

- А му бях доверил живота си... Какво ти каза, беше все при теб преди да замине. С мен дори не се сбогува.

- Беше... Не издържа на безделието, пое към степите. Каза, че не може да живее без да чува звъна на стоманата и не можеше да заспива в тишина – там е намерил мястото си сред народа на кръволоците и съвсем е подивял. А да ги поведе за него е било лесно – дивата кръв ще следва онзи, който може да я накара да закипи.

- Може и някоя тъмна магия да е обзела ума му. Вещерски народ са, пият кръвта на убитите, не сеят, не жънат, а взимат наготово.

- Да отида да говоря с него – предложи княза, но знаеше, че брата му вече го няма на този свят.

- Не! – отсече царя. – Няма да те излуша, а в ръцете му няма да те дам. Нали не вярваш, че си спомня кой си? След всичко сторено вече.

Царят прихвана главата си със старите си вече ръце, сетне ги свали и загледа. Ще може ли да спре този порой, който залива народа му с тези изгубили предишната си сила ръце? Трудно се пази мира, лесно се губи живот на война.

Отвън трополяха конници, дрънчаха оръжия, пристигаха товари с припаси, войската се поздравяваше и нетърпеливо питаше кога ще тръгват на бой. А той вече мислеше колко ли ще се завърнат от него. Живи...

Преди да наложи мира преди години, малко ли верни мъже оставиха телата си по бойните полета. Знаеше добре каква празнина остава в редиците след всяка битка. А след тази няма ли неговото място да бъде празно? Лесно се повежда войска, трудно се опазва да остане цяла.

- Дали и той пие кръвта на жервите си? Нашата ще му ли е по-сладка...

Царят все още си спомняше за малкото момче, което отгледа като собствен син, а сега го очакваше най-трудна му битка:

Миналото ще трябва да се сблъска с бъдещето и да оформи лицето на настоящето.

 

12.

Ордите се бяха събрали. Водачите им ги наредиха в дълги колони. Бяха сити и доволни, дето минеха, а вече бяха опожарили няколко села, не оставяха нито живи хора, нито здрави къщи.

Всички що стигнеха биваха избити и селата изравнени с пепелта, която ветровете да разнесат по-скоро - да няма даже и спомен от туй що е живяло някога там.

Така бе повелил Сокол – онзи, който поведе кръволоците и ги дари с победи. Бяха опиянени от силата му, от замаха му, посичащ деня и нощта за да им дари кървави победи. Следваха го верни като глутница освирепяли вълци.

До скоро бяха избиващи се помежду си племена из степите, давещи се едно друго в ежедневни сблъсъци, но се появи този, който показа на дивите си събратя, че умее да убива с невиждана лекота – надви най-силните и най-жестоките от тях, прегъна ги и ги подчини като пръстите на ръка, която събра в непобедим юмрук. След това им обеща реките на света да потекат кървави и ги поведе за да им го покаже.

От дето и да минеха смъртта косеше равно – степите, равнините, крайбрежието, гората – след ордите на Сокол целият свят гореше и след това утихваше покорен насред пепелищата.

Сумтенето и гърголеното на ордите отведнъж заглъхна. Той се появи – Сокол.

Яздеше черен кон с кървави очи; огромен, целият в желязо, само лицето му бе открито – никога не слагаше шлем, за да не скрие очите, с които смразяваше и свои и чужди. Двата му меча, разсекли всеки изпречил се някога пред него, блестяха наострени и почистени от последната сеч. Не ги криеше в ножници, за него те бяха като живи и не искаше душите им да бъдат пристягани. А и все по-рядко се задържаха в покой.

Вида му настърви кръволоците, нетърпеливи да се втурнат отново след великия Сокол. Този път в голяма битка, която щеше да им даде кръвта на цяло царство.

Бяха хиляди жадни гърла, бяха хиляди готови да размахат оръжията си ръце, бяха хиляди готови да избият други хиляди.

Сокол знаеше, че тази битка ще е тежка. Ще срещне брата си – княз Драго, а и онзи, за който рискува живота си десетки пъти. Царя не го послуша и не отстъпи земите си, това и очакваше, сега сам ще си ги вземе, но ще ги подпали и залее с кръвта на народа му. Победите му даваха увереност – кръволоците вече също я имаха и все по-свирепи в покорността си се втурваха да изпълняват желанията му.

Царството дълго време лениво е дремело и бранниците му доста са се улежали, забравили са как да държат здраво мечовете си, а конете им не бяха помирислвали кръвта на ездачите си, докато той не спря през да води войни и трупа слава.

След като опита за първи път кръвта в онази нощ, обвита в дима на тайнството, сякаш незнайна мощ го обзе и прие, че е избрания да завладее света. Макар да знаеше, че света не е една шепа земя, но ето че с лекота, ордите му започнаха да го събират в неговата.

Не се боеше от сблъска с Драго, лудостта му даваше увереност, че дори и него ще победи – а че двамата ще застанат един срещу друг на бойното поле беше сигурно.

Кръволоците чакаха знака му. Мълчаха, но дишаха тежко, хрипливо и с нетърпение. Знаеха, че наруши ли някой реда, главата му бързо пада в нозете.

Сокол ги обходи с тъмните си очи, погледна към онази ивица, в която небето изсветляваше, извади двата меча, разсече въздуха пред себе си и ги насочи към нея. Сега можеха да изреват.

Силен вой скъса утринната тишина и хиляди поеха след него.

 

14.

Горхотът от битката затихваше. Мъртви тела образуваха грозни, неравни купчини из полето. Слънцето се отразяваше в образувалите се локви от изтекла кръв между тях и хвърляше отблясъци по захвърлените оръжия. Вече се спускаше, а бе огряло толкова много смърт в този ден.

Някой, все още крепящ живота си на тънка, много тънка нишка, стенеше. После и той млъкна, без значение дали е свой или враг, Смъртта отнемаше гласовете на всички – дори и да са ревяли преди да вземе животите им.

Княз Драго с усилие вдигна очи и се насили да огледа наоколо през кървавата мрежа пред тях. Тялото му бе посечено на толкова много места, че сам не знаеше от коя рана ще умре – от първата или последната. От прободените си гърди от копие или от все още забитото в него острие.

Десницата му все още държеше натрошения меч. Нямаше сили да го вдигне, след като преди малко замахна и посече противника си в последният им сблъсък.

Онзи, с който бяха останали все още живи насред купищата мъртви и след кратък миг на дебнене нахвърлили се един срещу друг в страшен сблъск на тела и стомана.

И двамата знаеха, че ще загинат, но всеки искаше да е от ръката на другия.

Битката завърши без победител. В нея загинаха всички до един.

Едва поемайки дъх, княз Драго осъзна, че е останал последния жив и от двете страни. Днес нямаше ранени, нямаше оцелели – всички се биха до смърт.

Примамени от мъртвата плът, ято птици след кратко кръжене се спусна и започна да кълве все още вперените в небето очи. Едри плъхове изпълзяха и залочиха жадно от локвите, а след това и заръфаха месата, пищейки от задоволство при този дарен им от хората пир.

Закашля се и от устата, както и от тялото му, бликнаха нови кървави талази. Малко му оставаше.

Колко ли време? – запита се умиращия. - Колко време ще гледам как зверовете се хранят с нас?

Още няколко немощни удара на сърцето, за да позволи на кръвта му да изтече съвсем?

Или ще се откаже да бие след...

... още малко време...

Време – какво ни дава то, за да можем да го приемем в последните си мигове като изживяно. Битките, затишието преди тях или извоювания с хиляди животи мир?

Изглежда нищо, защото след като изтече, също кръвта от телата, остава същотото това нищо – плът, която изчезва в забрава.

Царят беше току зад него, прободен и посечен от мечовете на верният някога Сокол. Закъсня княза и не можа да го предпази – колко ли сам посече, за да стигне до тях. И не само него не опази – един по един бяха паднали всички, излезли срещу нашествениците за да бранят земите си. Телопазителите си, бранниците, челници, князе.

Биха се смело, загинаха безстрашно и успяха да повлекат със себе си към смъртта всички кръволоци. Всички до един, в тази кървава размяна на живот за живот.

Всички без водача им – него все така нямаше кой да надвие. И накрая се изправиха един срещу друг. Сблъскаха се, един път, после пак, и пак - пръски кръв се ги покриваха при всеки удар.

Сега Сокол лежеше пред княза - последният удар на Драго отне живота на онзи, с когото някога бяха повече от братя. Синът на степите получи пробождането, което го довърши и двамата паднаха заедно, опрели се един на друг, така както не един път се бяха подкрепяли в миналото.

Когато се отблъснаха, Сокол не отвори очи, но остави част от меча си в тялото на княза, паднал между него и царя.

Княз Драго с последни сили гледаше пира на хранищете се с убитите на бойното поле. Противна картина за последно, но да види по-надалеч нямаше сили.

Времето му изтече, отцедило се като капка вода измежду немощните му пръсти. Дори не посегна да я задържи още малко.

След като го огледа отгоре, един гарван кацна на рамото му, изграчи силно и започна да кълве.

 

15.

Денят си отиваше. Тих и бездумен, оставил княгинята без вести, разпалил сега в хоризонта кървави ивици на нечетливо изписани редове от небесно писмо.

Сякаш гори – княгиня Орлина наблюдаваше от стените на твърдината. Очите ѝ сълзяха от дългото взиране към пътя.

Но гори с кървави пламъци – лоша поличба във времето на война.

Пътя остана пуст цял ден, а очакваше пратеник или пътник, които да ѝ кажат какво се случва с нашествието на кръволоците. Спрени ли са? Ударили са се двете сили вече и кой е надделял?

Хората в селото също чакаха. Нямаше дом, който да не е изпратил някой на бран. Син, съпруг, баща...

В този ден и на полето всички работеха без обичайната глъч и песни, а летния вятър довяваше мириса на изгоряло и караше жените често да прибърсват очите от сълзите си.

Как не искаше Драго да отива, този път беше толкова страшно очакването да се завърне. И преди се страхуваше за живота му, но знаеше, че Сокол е до него и го пази. А сега князът отиде на бой сам, като че да не бе сложил броня и беззащитен срещу врага.

Сокол... Защо не е до Драго? Как имаха нужда от него сега. Той замина отдавна и не бе чувала нищо, нито тя, нито княза. Къде ли се пилее? В кои ли земи ляга и става? Защо не се върна при тях – не бяха ли те неговото толкова обичащо го семейство? Не се ли е наситил на битки вече? Или живота му е отнет в незнайни земи?

Може ли една жена да разбере мъжете защо искат да чуват звъна на стоманата, виковете и ревът на боя. От де идеше този порив, дето ги подема и ги подлудява да се хвърлят един срещу друг – протегнали ръце всеки към живота на другия.

Тя не го разбираше. А се опитваше.

Спомни си последният им ден заедно – летен, светъл и с чисто небе. Сокол играеше в двора на твърдината със Звездомир, а Росена спеше в люлката, която сам Сокол издяла и украси с чудни фигури. След малко дойде да ѝ каже, че заминава, а Орлина предусети как живота му се променя за миг и го сграбчи за силната ръка. Не го пускаше.

Защото тази промяна се сви като студена бучка в гърдите ѝ. Усети, че го губи. Искаше да остане при тях. Потърси помощ от княза, който посърнал изпращаше брата си.

- Остани! Остани да ни пазиш от всяко зло на света – рече Орлина и го придърпа, за да не скочи на седлото.

Сокол се засмя както винаги и я прегърна, Драго внимателно освободи ръката на княгинята и кимна на брата си да тръгва.

- Скоро ще се върна – Сокол и с един скок беше на коня. – Скоро...

Повече не го видя.

Сега Драго имаше нужда от помощта му, но него го нямаше. Кой ще пази гърба му? Кой ще спре изпратена към него стрела? Кой ще избие насоченото да го прониже копие?

Спомена от онзи ден събра отново юмрука на онзи студ в гърдите ѝ – сякаш ѝ изтръгнаха сърцето и на мястото му усещаше празнота, но не беше заради Сокол, а сега го нямашеш Драго. Небесата окървавиха още повече хоризонта си.

Огромното тяло на Тихо се появи до нея. Изправи се на стената и черните му очи потънаха в горящото небе. Главата му беше над нейната, огромен, страшен звяр, но присвил уши от страх пред нещо, което започна да души. Смъртта...

- Тихо... – постави ръка на главата му Орлина, очите ѝ вече бяха налети със сълзи. Кучето я погледна и съвсем неочаквано започна да скимти уплашено. – Какво има? Какво усети?

Докато го питаше сама почувства – ясно и разбрано. Болката се плисна в цялото ѝ тяло и тя изохка от силата с която я прободе.

Пътя насреща им щеше да остане бездумен и няма да се появи вестоносец, нито завръщащи се по него бойци. Нито един, дори и княза им.

Орлина се отпусна безсилна и се опря на камъните, Тихо заскимтя още по-силно, след това вдигна глава и започна да вие силно накъм кървавия залез.