26.11.2013 г., 22:53 ч.

Късметът 

  Проза » Разкази
560 0 0
3 мин за четене

- Ще ти донеса сода – рече Сашка - или предпочиташ чай?

- Чаша вино по-добре.

Тя излезе и се върна с бутилка евтино червено вино и една чаша. Само една. Не пиеше в четни дни от седмицата. Затова пък в нечетните се запиваше зверски, нахълтваше в букмейкърския пункт отсреща и вдигаше ужасен скандал, търсейки въображаемата си печалба. Залаганията бяха втората ù страст, хвърляше се на всичко, което риташе или тичаше. Беше от онзи тип играчи, склонни да заложат и спалните си, ако подушат успеха. Кораво момиче. Но често пъти оставаше излъгана. Човек се нуждае от три неща, за да успее - вяра, опит и късмет, но рядко ги има и трите.

Колко тъжен пияница бях всъщност. Налях си чашата и я изпих на екс, после още една.

- 2235 – тържествено съобщи тя. - Ниската земя. По-голямата обръщалка.

- Виж, мила. Да забравим шибания мач. Не ни трябва чак толкова много. Да отидем и се отъркаляме в спалнята, преди да я проиграеш, а?

Усети иронията и замахна да ме цапардоса. Улових ръцете и затворих устата ù с целувка. Придърпах я, но тя мислено кроеше плановете си. Великденска ваканция на Малдивите или ски-училище в Алпите. Аз си помислих „с една такава печалба парите щяха най-много да стигнат за вечеря в третокласен ресторант или за ботуши. Да лъска подовете на масивните къщи, където обслужваше богаташките синчета през ваканциите им“. Но Александра имаше стил, пък и маниери. На богата вдовица, на кралски офицер. А и на уличен парцал. На трите взети заедно. Кой знае. Търсена седмици напред, сега тя бе потисната. Телефонът отдавна не звъни. Обикновено се смееше, когато нещата не вървяха. Днес се държеше като каменната статуя в парка. Но това е поза. Ние и двамата се правихме на смели, че не ни пука от нищо. Но всъщност се страхувахме. Един неуспял писател и една нереализирана актриса. Какво пък толкоз. Светът наоколо е пълен с неудачници, драпащи с нокти и зъби за залъка си. Много просто е да бъдеш един от тях.

- Какво ще правим, ако не спечелим? - прошепна Сашка.

- Аз зная... – промълвих.

Тя задряма на ръката ми в леглото, успокоена, че знам отговора на всички въпроси. Беше великодушна, не се страхуваше да покаже и на мен подобен стил и маниери. В тази неделя, а не в другата - онази, когато от изпития алкохол и пропилените пари или просто ей-така, както броим до три - едно, две, три... ще откачи, ще закрещи и съседите ще я вкарат в лудницата. Имаме готини съседи. Знаете ли колко силно може да крещи една ненормална жена? Сещате се. Не, не се сещате. И аз не се сещам, както не се сетих до преди, че тя има страхотни крака и трябва да напиша сценарий за тях и за нея. Сега с тези крака отива до магазина, купува бутилка ром и две бири, забърква дяволски коктейл, налива го в гърлото си. По телевизията дават футбол, домакините губят с два гола, залозите са били в тяхна полза, тя изведнъж започва да крещи и съседите извикват санитарите да я приберат. Добрите съседи и добрите санитари.

Вече се сетих.

- Почакай, ще кажеш ти - не може просто да е така. Не ми говори за нея по този начин. Александра има класа. Бореше се за свое местенце на земята.

Точно така, тя е при теб, усмихва се и пита - Написа ли за мен оня сценарий с краката?

- Написах го. Всички ще бъдат възхитени.

- Ще видят те. Имам страхотни крака.

Линейката я отвежда. Стоп на пиенето и залаганията, стоп на игрите с момченца. Господи, а къде е мястото на писателя в цялата тази историйка? По дяволите – мястото му е там: да гледа от някой тъмен ъгъл и да пише проклетия сценарий. По който никога няма да снимат филм.

А обръщалката в мача май не стана.

Тия в Холандия са големи чукундури.

© Янко Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??