Днес напускам света. Оставям те завинаги сама, завинаги, както бях сам аз самият, когато бях с теб.
Не искам да се обръщам назад, не искам да си спомням за теб. За теб.. За красивата ти усмивка, толкова топла
и толкова желана. Не искам да си спомням за твоето тяло, толкова горещо и винаги готово за мен... Толкова много искам да
се обърна назад... Но не мога... Дали някога ще си простиш, питам се аз?... Защо? Времето разбивало и най-твърдия камък и го превръщал в пясък. Това се случи и с моята любов - толкова силна към теб, сега е на парченца. Малки, ситни и толкова незначителни, колкото, когато шепнеше прекрасни думи в ухото ми. Защо повярвах на тези така сладки думи?... Толкова много обещания и думи, далечни от твоята същност... Сега поглеждам нагоре и виждам слънцето, и знам, че ще съм при него скоро. Надалеч и забравил толкова красиви моменти, моменти, в които ми се е искало те да не свършват никога.
Поглеждам те сега отгоре, щастлива ли си? Далеч съм от теб сега, но не толкова далеч и все още чувам как се стичат сълзите ти. Толкова много искам да ги усетя, толкова топли, колкото бе топла целувката ти. Но никога повече няма да мога да се насладя на това така изгарящо усещане. И по-добре, би казала. Толкова думи... Толкова много болка, а в същото време и толкова много желание се сливаха в едно... Така, като вятърът разбунтуваше огънят в огромни пламъци, така, както същият величествен вятър разбунтуваше така спокойното море и го превръщаше в последна спирка за моряците... По същия начин беше се превърнало желанието между нас - буря и изпепеляваща страст в едно...
Сега толкова много искаш да усетиш... мен. Толкова много, но никога повече, защото съм далеч от теб... Далеч от най-истинското ми преживяване... Обичаш ме... Късно е, защото и аз... те обичам сега.