на Алекс
Не мога да обясня защо живеем по този начин.
Правим го всеки ден.
Брет Денен
- Изключително много ми хареса монологът за цигарата в края на разказа ви. Толкова истински сте предали цялата сцена. И такъв философски усет, само на деветнадесет години, не мога да повярвам. Просто съм впечатлена!
- Всъщност целият разказ наистина се случи. Една нощ с най-добрия ми приятел така се надрахме, че две не виждахме. Не можах да устоя да не му открадна разсъжденията.
Старата литераторка отстъпи крачка назад и се усмихна. Отпих от чашата си – шампанското е хубаво нещо, но това беше гадно. Обърнах се рязко и за малко да залея Киров.
- Може ли да си ходя вече?
- Ама толкова ли не можеш да изтърпиш до края?
- Не.
- Ако не пишеше толкова хубави разкази, не знам как щях да те изтърпя.
Не знаеш как щеше да ме изтърпиш, ако не взимаше по тридесет процента от всяка парична награда, която дават на книгата, поправих го на ум и му пожелах лека нощ.
- Чакай – каза Киров. – Останаха ли ти някакви цигари?
Бръкнах в джоба до коляното си и извадих табакерата. Киров си взе една цигара и погледна лалето.
- Това не е, което си мисля, че е, нали?
- Точно това е.
- Момче, тия лайна ще ти съсипят мозъка.
- Колко още?
Засилих се към вратата, опитвайки да избягвам контакт с очите на когото и да било. Прекият очен контакт отваря възможност за начало на разговор, което е нещо неприятно на официални коктейли по случай връчване на литературни награди.
Между другото, обичам да използвам конструкции, научени от несъществуващи хора, които копирам:
Един факт, който научих по време на пътуването си през това малко смахнато нещо, наречено живот – нищо не става така, както искаш.
При вратата Дани изскача пред мен, хванала под ръка превзетия поет, който копира Гео Милев.
- Тръгваш ли вече? И нямаше да кажеш чао?
- Време ми е за лягане. Между другото – обърнах се към Поета. – Честита награда.
- Мерси, мерси. Честно казано, очаквах повече от трето място, но и това си е признание. Обаче твоите разкази са просто чудесни.
Веднъж Даниела ми каза, че Поета не харесва разказите ми.
Аз гледах Дани. Дани беше прекрасна, както беше прекрасна на KISS две и осма, когато се запознахме, както беше прекрасна в онази магически ден следващата зима в „На края на вселената”, както беше прекрасна на Хижа Рилски Езера, както беше прекрасна по време на всички онези пролетни следобеди в пиано бара в Бургас, със слънцето греещо през прозореца зад гърба ù, портрета на Декстър Гордън от Роял Рууст 1948 и облачетата цигарен дим, виещи се около усмихнатото ù лице.
Наведох се над ухото на Поета и прошепнах:
- Пази я, човече. Някога имах шанс с това момиче и го профуках. Пази я, или ще те убия.
Не помня дали бяха точно така думите, но беше нещо в този дух. Онзи ме изгледа, аз казах лека нощ и на тях и се качих в единствената единична стая в хотела.
Сигурно по план е трябвало да бъде килер. Обаче имаше легло и тясно прозорче, което дори се отваряше. Имаше и пепелник. Оставих пепелника на нощното шкафче, легнах и запалих цигара.
Ти си глупак, глупак, глупак, глупак.
В хоризонтално положение не мога да контролирам потока на мисълта си.
Ти си глупак и ще умреш млад, защото знаеш какъв е смисълът на живота ти, но прекалено рано се умори да търсиш начин да го достигнеш. Пиеш доста напоследък и пушиш прекалено много. Че даже парадираш с това. Табакерата, запалката Зипо и ръчно свитите цигари. А толкова псуваше позьорите преди.
Загасих цигарата в пепелника и взех лалето.
И това. И с това се оливаш вече.
Посегнах да го запаля, обаче на вратата се почука.
Оставих лалето обратно в табакерата и отидох да видя кой е.
- Здрасти.
- Здравей, Пешо – Дани мина покрай мен.
Затворих вратата, обърнах се и я гледах, докато се повъртя из тясната стаичка и после седна на леглото. Носеше хубава официална рокля и обувки с точкета, с които още не беше свикнала да върви.
- Страхотна рокля.
- И твойта тениска не е лоша.
Седнах до нея.
- Как си, Дани?
- Вече ме пита, като се видяхме преди награждаването. Толкова много ли пушиш вече, че забравяш такива работи? – усмихна се тя.
- Не бе, питам те сериозно – как си?
- Добре – сви рамене Дани.
- Липсваш ми.
- Не очаквах изобщо да дойдеш.
- Благоевград е красиво място. И Киров ме накара.
Обгърнах раменете ù с ръка, а тя се сгуши в мен. Бях я прегръщал така толкова пъти, че първите няколко седмици след като вече не беше в протокола, изпитвах буквално физическа нужда да го правя. Дотогава само към прегръдки не се бях пристрастявал.
- И ти ми липсваш – каза Дани.
Погъделичках я по бузата. Тя се изкиска и зарови глава в гърдите ми. Започнах да галя косата ù.
- Аз, таковата, - гласът ù беше приглушен, - исках само да ти честитя още веднъж първото място както трябва. Разказите наистина са страхотни.
- Естествено, че са, Прелестна. Повечето са писани за теб.
- Кхъм.
Вдигна поглед и очите ни се срещнаха. Аз мълчах, тя мълчеше – знаеш как стават тия работи.
Наведох се към нея.
- Аз трябва да тръгвам – скочи на крака Дани.
Усмихнах се и се облегнах назад.
- Много поздрави на Поета.
- Ти си пълен идиот, Петре – каза тя, едва сдържаща се да се засмее, и излезе.
Легнах напряко на леглото, пресегнах се, взех лалето, помирисах го и го налапах. После поднесох пламъка на Зипото към другия му край.
6.05.2010, отсечка Обзор-Варна – 7.05.2010, влак Варна-София, преди Горна Оряховица
© Милен Миланов Всички права запазени