Лекарството

              Звънецът  накара възрастния лекар да трепне. Остави сметките за тока на масата и с въздишка тръгна към вратата. Отвори и погледна мъжа въпросително.

- Брат ми е много болен - тихо се откъснаха думите от устата му.

- Отдавна вече не работя. Обърнете се към личния лекар - побелелият мъж се приготви да затвори вратата.

- Не ме връщай, докторе - мургавият мъж го погледна в очите - От едно шише сме пили с теб.

Лекарят  се вгледа внимателно в уморения човек пред себе си и изненадано възкликна:

- Сафет!

        Зимата беше стиснала в жестока прегръдка южния град. Доктор Георгиев стоеше на спирката и псуваше. Бе изпуснал последния автобус за село. Таксита нямаше. Ако не беше  проклетият студ, би тръгнал пеша. И двете му дъщери бяха болни. Затова се забави - наложи се сам да приготвя специален сироп  против кашлица, готовите не помагаха. Огледа се и започна да претегля наум какви възможности има.

- Докторе, какво правиш в тоя студ тук?

        Няколко мъже, развеселени и подпийнали, изненадано  се спряха пред него. Единият, Сафет, докторът познаваше добре. Бе идвал скоро на преглед с баща си. Георгиев разпери ръце. Какво прави на спирката беше от ясно по-ясно.

- Ела да спиш у нас - дръпна го за рамо Сафет. - Ще се намери място. Утре, жив и здрав, ще се прибереш.

Докторът поклати глава.

-  Децата са болни и двете. Трябва да се добера до дома.

-  Щом е така - почеса се по главата Сафет - ще трябва да доведа Марчето.

Мъжът подаде бутилка на доктора и почти нареди:

- Пий! Иначе докато се върна, няма да можеш да си намериш мозъка!

      Докторът отпи от бутилката с неизвестна течност и тръсна глава като ударен.

- Какво е това?

     Мургавият мъж се засмя.

- Каквото остана от банкета. Пий и не се бой. Изпих половината, а още съм жив.

          След половин час  циганинът се появи с каруца и млад силен кон, наметнат  грижливо с  черга.

- Ти се моли на твоя господ, докторе, аз ще се помоля на моя. Айде, Марче, че мозъкът ми почна да замръзва.

          До селото  си разменяха бутилката, пяха и си разказваха вицове, да не замръзнат или заспят.

        Старият лекар отвори вратата широко и  покани нечакания гост.

- Влизай, Сафет! Пак ще пием от една бутилка, ако сме живи и здрави.

        Десет минути доктор Георгиев преглеждаше изследванията и снимките на болния. Чудеше се какво да  каже. Накрая вдигна поглед и се прекръсти.

- Няма надежда, нали? От София  го изписаха да си умре у дома. Ама като е рекъл, ще докараш доктор Георгиев да ме прегледа. И край. Той тогава излекува баща ми, ще излекува и мене.

- Сафет - почна бавно побелелият мъж - няма спасение, братко. Нищо не мога да направя, никой не може да направи. Разбираш ме...

 - Ти ела, докторе - упорстваше мургавият мъж.- Дай му, ако трябва, хапчета  против кашлица, каквото и да е, прегледай го и нещо му дай. Да му мине тоя мерак на душата.

      Доктор Георгиев се замисли. Бе чел много статии за силата на внушението, за чудесата, които може да сътвори вярата с мъничко помощ. Спомни си и студената  зимна вечер, в която, ако не се беше прибрал навреме, сега малката му дъщеря нямаше да я има.

- Чакай, сега се връщам.

        Отиде в коридора и отвори шкафчето с лекарства. Избра най-пъстрото шишенце и изсипа хапчетата. После издърпа три блистера витамини от различни групи и напълни с тях флакона.

Влезе в стаята и го подаде на своя приятел.

- Готов съм вече да тръгваме.

         Болният се вдигна на леглото. Очите му светнаха, щом видя лекаря. Опита се да се усмихне. А погледът му бе пълен с очакване и надежда.

          Дълго стоя докторът  и разговаря с болния. Слушалката и пръстите му докосваха, натискаха, изучаваха. На тръгване стисна ръката на пациента.

- Донесъл съм ти едно много специално лекарство. От Австралия. Пие се по специална схема. Жълтите хапчета - сутрин. Зелените - на обяд. Червените - вечер. Само по едно, след хранене. Да не се пропуска и да не се смесват. Действат бавно, но сигурно. И да се молиш на твоя Бог да ти даде вяра.

          Навън двамата приятели се спряха под стария явор. Докторът претегляше думите си като на аптекарски везни.

- Брат ти си отива, Сафет. Никой не може да му помогне. Съжалявам.

            Прегърнаха се по мъжки и всеки преглътна по една сълза.

           Мина месец, а Сафет не се обаждаше никакъв. Старият лекар започна да се безпокои. Хапчетата бяха само за месец. Ако болният още е жив, ще свършат след няколко дни.

       Звънецът го измъкна от мислите му.

      Сега на вратата стоеше снахата на Сафет с пакет в ръцете.

- Клахме курбан за здраве, донесох ви малко месо. И ако може пак от онова лекарство да ми дадете. Чудо стана, докторе, чудо. Мъжът ми се вдигна на крака, даже излиза навън на разходка за кратко.

      Лекарят я погледна изучаващо.

- Знам, докторе, всичко знам, но се молим още месец да поживее поне. Снахата е бременна,  внуче да види му е мечтата на моя съпруг. Ще доживее ли?

            - Това само Господ го знае - мъдро премери пак на везни думите лекарят.

            Напълни шишенцето с витамини и й го даде.

- Моли се на твоя Господ, ако го има - каза вместо „довиждане" лекарят и се прекръсти.

        Така минаха още два месеца. Доктор Георгиев се питаше дали не греши. Болният живееше, напук на  диагнозата и професорските заключения.

         На опашката за ток видя жената на болния. Усмихната, носеше  огромен букет бели цветя.

- Докторе, роди се най-после. Отиваме да вземем бебето от родилното. И името му подновиха на Сали. Радост голяма е. Айде със здраве, пък ще минем да почерпим после.

           Звънецът иззвъня продължително. Докторът се усмихна. Минаха два дни от изписването на бебето.

- Със закъснение идват да почерпят - помисли си той.

        Отвори вратата. Сафет се беше подпрял на касата с една ръка, а в другата  държеше бутилка с неопределена течност. Подаде я без думи на доктора. Белокосият мъж отпи и разтърси глава като от удар.

- Какво е това?

- Каквото остана от погребението - отговори мургавият мъж.

            Двамата седнаха на стълбите и допиха остатъка мълчаливо.