12.01.2018 г., 14:50 ч.

Лепило и вълни (22) 

  Проза » Повести и романи
673 0 0
7 мин за четене

               Трактор и колело

      Вече започваше да се съмва. Продължавах да ходя отстрани на пътя и от време на време да махам за стоп. Засега нямаше никакъв резултат, а и движението не можеше да се сравни с това на магистралата. Не щеш ли се зададе трактор в далечината. Позамислих се дали да го спра. И стопаджия да си не е за всеки. Лично аз през повечето време изпитвах неудобство когато си вдигнех ръката с палеца нагоре. Въпреки това до голяма степен принуден от обстоятелствата реших да си пробвам късмета. Когато наближи, махнах по-скоро ей така, на майтап да става и разбира се по закона подобен на този за общата гадост, той взе че спря. Наблюденията ми върху това, че когато не ти пука нещата се случват с лекота, се затвърдиха. Качих се вече видимо ободрен и развеселен. Тъпотата и отчаянието в миг се изпариха. Само на трактор не се бях возил още. С тракториста успяхме да разменим няколко изречения - своеобразен подвиг предвид езиковата бариера. Засега тя не ме спираше. Знаците и желанието за взаимно разбиране я пречупваха отвсякъде. А и аз не се интересувах точно накъде отива машината след като се движи в моята посока. Километър два спестени от ходене кой ти ги дава? Едва ли и на шофьора му пукаше къде точно ще ме остави, като и без това си отиваше по предназначение. След като съм в неговата посока, що да не ме вземе човека?

      Очертаваше се поредния слънчев и горещ ден. И след тежката нощ започваше да тръгва добре. Настроението ми трайно се оправи. Возех се на трактора и разглеждах местността. Планините бяха останали на север и сега минавахме през равнина. Около пътя имаше обработени площи. Колите бавно ни надминаваха.

Постепенно наближихме някакво градче. Не исках да слизам още. Мислех да се възползвам максимално от късмета си. И без това после щях да имам възможност да повървя пеша. Ходенето нямаше къде да избяга. За съжаление. Хубавото идваше от факта че кракът ми се оправяше. Поглеждах го от време на време. Въпреки че се разминах с инфекцията, следите от железата си личаха ясно. Две дупчици отдолу на стъпалото. Една доста неприятна ситуация още в самото начало на приключението. Явно е трябвало да мина и през това.

      Не след дълго навлязохме в градчето. Минавахме точно по главната улица. От ляво преобладаваха нисички три – четири етажни сгради, предимно кооперации. Първите етажи на някои от тях бяха превърнати в различни магазини. От дясно освен постройки имаше и градинки. Трактора пърпореше, а аз разглеждах докато седях удобно. Не се сдържах и си поисках цигара. За щастие тракториста се оказа пушач и ме почерпи. Сега погледа ми още по-доволен се мяташе лудо насам натам. Като хищник търсех своята плячка от гърба на ръмжащото чудовище, също както орела от високата си скала. И както това на всеки ловец и моето търпение също най-накрая беше възнаградено. Обект, изключително ценен за мен, привлече вниманието ми от другата страна на улицата. Нямаше място за мислене. Трябваше да действам веднага. И то бързо!

Както си се возех на трактора и си пушех цигарка, пред вратата на един от магазините забелязах подпряно колело. Направо ми светнаха очите. Изчаках да подминем малко и казах на тракториста че ще слизам. Той спря и аз слязох от машината. Благодарих му от сърце след което оглеждайки се пресякох улицата. Ходех по бордюра, дърпах си от цигарата и оглеждах наоколо. Равносметката – нямаше много хора, цареше относително спокойствие. Хора тръгнали в различни посоки поддържаха ритъма на градчето. Никой не ми обръщаше внимание. Напрежението вътре в мен започваше бавно да расте. Бях като вулкан пред избухване. Първите трусове вече се усещаха. Магмата се натрупваше и бавно се покачваше. Отчаяно се нуждаех от нов железен кон!

Приближавайки се към колелото, сърцето ми почна да бие усилено, знаейки какво съм намислил. Адреналина в кръвта се покачваше. Риска определено си струваше. Вече знаех много добре разликата между това да се придвижвам пеша и това да съм на две колела. При втория вариант се придвижвах в пъти по-бързо, а при спускане даже си почивах в движение. Да си призная честно не бях очаквал втора такава възможност и то толкова лесна. Ако не се възползвам нямаше да си го простя и щях да си го натяквам през целия път до морето.

      Огледах още един път обстановката около улицата. Дръпнах за последно и хвърлих цигарата. Застанах срещу колелото. В дясно от него се падаше отворената врата на магазина. Вътре се виждаха дънки и други облекла. Не видях хора в близост до вратата. Никой не ме гледаше, поне не и от вътре. Сграбчих кормилото, качих се на седалката и настъпих педалите. Първата пряка веднага в дясно. Карах максимално бързо. Следващата наляво и вече се движех успоредно на главната. Въртях натам откъдето бях влязъл в града с трактора. Викове, крясъци и други от сорта не се чуваха. Продължавах да се движа между сградите. Отдалечавах се от магазина. Достигнах до голямо поле. Тук къщите свършваха. Тръгнах през него. Не се караше като по асфалта, но затова пък беше по-сигурно от улиците на града. Тук шанса да ме търсят се свеждаше до минимум. Напрежението започваше бавно да намалява. Бях превъзбуден, но и невероятно доволен от успешния лов. Не бях очаквал такова нещо.

     От другата си страна полето свършваше в път с малък надлез над него. Насочих се натам, бутайки колелото. В началото имаше нещо като пътека, която в последствие изчезна и на места тревата ставаше доста висока. Температурата започваше да се покачва. Още бях под напрежение, но щастието бавно си проправяше път през него. Щастието, че отново се сдобих с колело и оптимизмът, че благодарение на това, ще успея да стигна по-бързо до морето. Само трябваше да внимавам и да не се радвам много предварително, за да не предизвикам съдбата и да не стане някоя беля.

Сега, докато бутах байка, ми се удаде възможност да го разгледам по-обстойно. За първи път виждах такава марка колело. Не знаех че има такива. Досега си мислех че логото на тази фирма стои предимно на спирачките. Шимано, синьо, с голям бял фирмен надпис на рамката. На пръв поглед добро попадение.

     Когато прекосих полето се изправих пред поредното препятствие. За да изляза на жадувания асфалт и да се метна на гърба на новия ми железен кон, трябваше да прескоча ограда състояща се от телена мрежа. Надлеза имаше от двете си страни нещо като удължение от бетон, служещо да задържа пръстта и камъните от горния път, да не излязат на долния. Там, на самия край на бетона, можеше да се стъпи и мрежата да бъде преодоляна по-лесно. Първо прехвърлих колелото пред погледа на шофьорите на преминаващите коли. Трафик имаше. След това се прехвърлих и аз, търпеливо пресякох и подкарах байка по посока на движението. Надявах се че това е правилната посока. Другият проблем който ме притесняваше повече можеше да възникне, ако точно в този момент ме засекат хора от града, тръгнали с кола да търсят колелото. Щеше да е страхотен малшанс. Затова обмислях при първа възможност да се махна от това шосе.

Докато карах установих че единият педал леко прескача. Скоростите също не бяха в изправност. Веригата не се качваше на горния венец. По този начин не можех да разчитам на по-големите от тях, но те играеха роля предимно при спускане. За щастие тези които ми трябваха, при равен път или изкачване, работеха. Колелото имаше нужда от ремонт и в сравнение с Пежото беше в лошо състояние. Макар и малко разочарован от тези неизправности все пак бях доволен защото знаех колко по-зле е да вървиш по цял ден пеша.

     Гумите имаха нужда от още въздух и като стигнах до първата бензиностанция ги напомпах яко. Байка започна да върви доста по-леко. Когато гумите са много напомпани, сцеплението с асфалта е по-малко и така инерцията се увеличава. Съответно усилията при въртене са намаляват. Вярно е че при преминаването през бабуни и дупки друса повече, но за сметка на това колелото върви по-лесно, а мен само това ме интересуваше.

      Шосето на което излязох през полето заобикаляше градчето и в крайна сметка излизаше на магистралата. Същата на която се озовах след Севиля. Тази на която стопирах коли и спах отстрани. Никой не ми спря тогава и аз се махнах от нея, но сега се завръщах с колело. От гърба на железния ми кон продължавах да виждам как колите профучават край мен, но в същото време бях на светлинни години от ходенето пеша. За няколко часа бях успял да намеря начина за по-бързо придвижване и сега играех моя силен коз на масата. Въртях педалите самодоволно и нахъсано, гледайки там някъде напред, в точка от хоризонта.

 

 

 

© Явор Бачев Всички права запазени

По действителен случай.

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??