От дете обичам самолетите. Те ме омайват, запленяват ме и ме карат да ги гледам в захлас.
Все съм се чудила на тия железни птици, на тези огромни бели кораби на небето,
как тъй летят?
Тъй огромни и някак тромави са, железни машини, кaк тъй успяват да полетят? Да се издигнат високо,
високо и да гонят облациte, и да излгеждат толкова малки, бели и… крехки?
Не знаех и не можех да разбера. Може би това незнание добавяше допълнителен чар към моят захлас.
Имах толкова много и различни въпроси. С годините на някои отговорих, на други не… но завинаги
сърцето ми остана сред тези железни летящи машини. Пък аз научих урок. Възрастните все повтарят:
Като порастнеш ще разбереш, ще имаш отговорите и много по-малко въпроси.
Вярно е, като порастваш научаваш много отговори… ала те, възрастните, скриват една важна част…
че има още въпроси… а отговорите са твърде трудни и рядко съумяваме да ги намерим. Дали това е някакво
честно споразумение? Малък си, имаш хиляди малки и лесни въпроси… а после си голям… ...