Ноември. В студената сутрин улиците бяха пусти. Марин и петнадесетгодишната му дъщеря Надежда, слязоха от автобуса и се запътиха към чакалнята на гарата. Вратите се отвориха автоматично и голямото помещение приюти двамата пътници. Наредиха се на гишето. Изчакаха няколко човека и си купиха билети. Не бяха пътували отдавна и Марин се изненада от новите цени. А искаше да си отиде на село и да заведе детето си там, да види своите роднини и да си почине от динамичния градски живот. Липсваха му чистия въздух, реката и откритите хора, които дори и да не познаваше го поздравяваха. Селото му не беше далеч от града. Можеше да си ходи там всяка седмица, но умората и задълженията му вкъщи го спираха да пътува до там. Имаше около половин час до тръгването на влака. Марин се запъти към автомата за кафе, дъщеря му го следваше, но се спря пред павилиончето, погледна към баща си и попита:
-Тате, искам кроасан, да не ми стане лошо по пътя.
Бащата бръкна в джоба си, извади монета и я пусна в детската ръка. Взе си кафе и седнаха на една от пейките в чакалнята. Надежда разпечата опаковката на кроасана и отхапа от него, а Марин отпи от ободряващата напитка и затвори очи. Усмихна се. Откога не бе пи кафе спокоен и някъде извън дома си. Наслаждаваше се на този миг, за който беше убеден, че можеше и да не се случи отново скоро. Мъжки дрезгав глас го накара да се обърне настрани:
-Господине, може ли някакви стотинки, не съм ял от вчера!
Марин изгледа мъжа, който не беше много възрастен. Облечен в скъсана ватенка и раздърпани обувки, просякът бе протегнал ръката си. 
-Ако искаш да ти купя една баничка - каза Марин. -Нямам дребни, ще пътуваме.
-Не, няма нужда!-отговори скитникът. - Все ще ви се намери някоя стотинка.
Надежда смачка празната опаковка от кроасана, бръкна в джоба си и извади рестото, което й бяха върнали от павилиончето. Погледна към баща си и направи знак с пръст. И той извади няколко монети и двамата заедно ги пуснаха в просещата ръка.Изпратиха с поглед дрипавия мъж и се усмихнаха, доволни, че са помогнали. Марин погледна към големия часовник на таблото и каза:
-Наде, да ставаме, моето момиче, че влака след 10 минути ще тръгне. Той сигурно е вече на перона.
Баща и дъщеря вървяха към изхода на чакалнята. Малко преди вратата, Надежда хвана за ръка Марин и каза:
-Тате! Я виж, този човек не е ли на когото помогнахме преди малко?
Марин се обърна към мястото, което сочеше дъщеря му и видя ресторант, а вътре, на последната маса, просякът с бутилка бира пред него. Сведе глава, сякаш засрамен от това, че бе позволил да го излъжат. И не толкова него, колкото това, че детето беше дало последните си стотинки, за да нахранят човек в нужда. Бащата погледна към дъщеря си и каза:
-Не тъгувай, Наде! Той не лъже нас, а себе си. Ние сме чисти, че му помогнахме, а другото си е негов проблем. Но жалко, не е хубаво това.
Излязоха на перона. Влакът беше спрял на коловоза и чакаше своите пътници. Марин запали цигара. Надежда го погледна укорително и каза:
-Тате, нали щеше да ги намаляваш?
-Щях, но няма да е сега.
Двамата се усмихнаха. До локомотива пиеха кафе началник влака с кондукторката. Беше студено и потропваха от крак на крак. Оставаха пет минути до тръгването на влака, когато началник влака се провикна:
-Хей! Хей! Обърни се! Чуваш ли какво ти говоря! Да не се смъкваме пак!
Марин погледна към композицията и видя как възрастна жена с три чанти в немощните си ръце се опитваше да се качи във влака. Тя се обърна към първия вагон и каза:
-Няма, няма. От снощи съм си купила билет. 
Старицата усети любопитните погледи на хората на перона и каза тихо:
-От един през нощта съм на гарата, купих си билет, имам.
Пътниците се качиха във влака. Насядаха в купетата. И след няколко минути композицията потегли. Купетата постепенно се затопляха. Беше още рано и Марин се отпусна. Надежда си бе извадила телефона и гледаше новите публикации на приятели от социалната мрежа. Вратата се плъзна и тих глас попита:
-Може ли да седна при вас?
Марин се събуди и видя старицата със своите чанти. Сякаш беше гостенка, която неочаквано идваше в нечий дом и искаше разрешение да влезе. Той я изгледа продължително, очите му се свиха с пренебрежение и каза:
-Да, влизай! Днес ще ми дойде в повече от такива хора. Влизай, влака не е мой.
Жената влезе в купето. Погледна към Надежда и я поздрави. Детето не й обърна внимание и продължи да си гледа в телефона. Старицата седна на крайната седалка така, че да не пречи на пътниците и се обърна към прозореца. Опъна единия си крак и тихо простена"
-Ох, майчице! Колко е топличко.
Изпъна и другия крак. А ръцете й търкаха коленете. Жената се отпусна. Очите й се затваряха от недоспиване и от дълго търсената топлина, но тя сякаш не искаше да заспива, за да не изпусне нито миг от блаженството, което не й се случваше всеки ден. Надежда прибра телефона в чантичката си и се загледа през прозореца. Ноември беше съблякъл дърветата, които чакаха снежния юрган. 
-Красиво е, нали? -каза старицата.
Момичето се обърна, изгледа я и отговори:
-Да, но е студено навън.
Старата жена се усмихна. Тя не очакваше отговор. Но миловидното лице на детето и думичките, които произнесе, я накараха да си върне усмивката. В купето беше топло. Старицата каза:
-Бъди добричка, детето ми. Татко ти сега спи, но слушай го, защото няма по-хубаво от това да имаш с кого да си говориш, дори и понякога да се скарате.
Марин се пробуди, но не отвори очите си, а само трепнаха. Той слушаше думите на старата жена. Стана му интересно, що за човек стоеше до тях. 
-И аз имах семейство - продължи възрастната жена. - но мъжът ми почина. Нали не ви преча? Аз се разговорих, защото се затоплих, а и като видя хора ми е хубаво.
-Не, не пречиш - отговори Надежда.
Старицата се усмихна и продължи своята история:
-Имам и син. Той се ожени. Живяха трудно. Роди им се момиченце. Работеше тук там, парите не им стигаха. И замина в чужбина. И до там. Не се върна повече. Чух от хората, че създал семейство. Снахата го чака, чака и си взе детето и замина при своите родители. И аз останах сама на този свят. Пенсията ми стига за лекарства и най-необходимото за храна. Даже не стига. И като дойде зимата каквото ми остане от паричките си купувам билет за някъде, за където има влак. Качвам се. Стоплям се. Виждам хора. Някои ме гонят, а с други си приказвам. Поспивам си на топличко. И на другия ден се прибирам вкъщи. 
-А началник влака защо ти се караше? - попита Надежда.
Старицата наведе глава и тихо каза:
-Защото понякога забравям. Но никога не е било нарочно да не си взема билет.
Марин слушаше разговора и гледаше възрастната жена в очите. Вратата на купето се отвори и кондукторката поиска билетите. Старицата първа извади своя и го подаде. Униформената жена каза:
-Ето, днес имаш билетче. Така трябва.
Пътниците в купето смутено дадоха своите и продължиха да си говорят.
-И ти сега къде отиваш? -попита Марин старицата.
-Имах парички до Тодорово. Там ще сляза. Още пет спирки. Ще хапна малко. Детенце, искаш ли баница? Вчера една комшийка ми даде, че у тях много им дошла, така ми каза?
Надежда погледна баща си и протегна ръка към старата жена. Взе парче от баницата и отхапа. В купето беше станало още по-топло. Може би от спокойствието, което вдъхваше старата жена и от радостта, че беше видяла мили хора.
Марин потърка окото си, сякаш избърса с пръст капчица от топлината, която пълнеше сърцето му. Мъжката му твърда душа се бе отпуснала. Той погледна към старата жена и каза:
-Имам възрастна майка на село. Сега се замислям, колко съм изпуснал, когато съм я оставял сама там, в голямата къща. Аз помислих, че ще просиш пари. Тази сутрин един просяк ми поиска и събрахме с детето стотинки. Уж беше за закуска, а го видяхме да пие бира. И се зарекох, повече никога да не давам. И даже, ако видя окъсан и раздърпам човек, да не му обръщам внимание. А ти, ти просто искаш топлинка. Заради такива като него, хората не вярват на истински нуждаещите се. А колко му е нужно на човек. Ние трябва да слизаме вече.
Надежда се усмихна. Доближи се до старицата и я прегърна. В детските очи се отразяваше топлината от сърцето на непознатата жена.
Марин и дъщеря му излязоха от купето. Вървяха по тесния коридор. Минаха покрай местата, където бяха седнали кондукторката и началник влака. Марин отвори вратата и каза:
-Видяхме лицето на нуждата. Беше много топло в купето. Довиждане!
Надежда и Марин слязоха от влака. Изчакаха докато тръгне. А от един от прозорците старата жена им махаше с ръка. С такава усмивка, която щяха да помнят дълго.
Истинското лице на човек, който се нуждаеше от нещо толкова обикновено.

Явор Перфанов
23.11.2018
Г.Оряховица

:)