13.03.2018 г., 23:37 ч.

 Лидерът - глава 4 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
650 0 2
Произведение от няколко части « към първа част
23 мин за четене

Глава 4

 

           

            Дарина. Нейните прекрасни сини очи не можеха да напуснат спомените ми, докато за трети път днес се намирах на крачка от смъртта. Виктория изглеждаше безмилостна, готова да натисне спусъка, без частица от нея да трепне. Наведох очи, отказвайки се от битката с погледа ѝ този път.

            Тя свали оръжието си и отново го закачи на колана си, при което аз се осмелих да я погледна.

            -Аз не обичам да повтарям, Станимире – каза ми тя спокойно – не ми лази по нервите. Никой не е незаменим на този свят.

            Думите й ме нараниха дълбоко. И най-малкото не бяха истина. Дарина бе незаменима и с нейната смърт животът ми никога нямаше да бъде същият. Моята Дари, жената, която не бях виждал от шест години, сега изведнъж нямаше да я видя никога… а бях приемал съществуването й за даденост.

            -Грешиш – казах на Виктория, измъчван силно от болката на загубата – и съм сигурен, че не е възможно да вярваш в това.

            Тя присви леко очи.

            -Вярвам го – каза тя – ние сме като мравките, Станимире. Като мравки, не забравяй. Един или двама никога нямат такова значение, каквото им придаваш.

            Преглътнах мъката си и я скрих зад непробиваемата си маска.

            -За какво ме доведохте тук? Какво ще се случва? Кажете ми повече за този Лидер. И какъв е планът, за да го убием?

            Виктория вдигна отново едната си вежда, след което избухна в смях. Теодор даже вдигна очи от компютъра си и също се включи в пародията. Стоях леден, изпълнен с гняв.

            -Смятате да си седим и да си пием кафето, така ли да разбирам? – настръхнах аз. Виктория спря да се смее.

            -Явно никога не си участвал в престъпна организация. Или пък в каквато и да била организация, между другото – отбеляза тя подигравателно – бас държа, че си зодия овен, нали? С рогата напред?

            Стиснах челюст.

            -Какъв е планът ви тогава?

            Тя изсумтя.

            -Сега ще го създаваме. Защо смяташ сме се събрали тук? Да ти прилича на топло кафене?

            -Не ме предизвиквай – изсъсках й и тя се взря в мен.

            Ръката й бавно се спусна на пистолета на колана й и аз стиснах юмруците си с всички сили.

            -Хайде, хора, по-спокойно – каза Теодор и стана от стола – готово, Вики, мястото е защитено.

            Тя продължи да се взира в мен непоклатимо с ръка на оръжието си.

            -Вики – настоя Теодор.

            Тя се отърси от злобата си и ми обърна гръб, при което ми се прииска да я наръгам между ребрата. Теодор ми хвърли един преценяващ поглед, след което сви рамене и я последва, когато тя седна на дивана.

            -Може ли? – попита я Теодор. Тя кимна, загледана някъде напред пред себе си. – добре. Първата стъпка, господин Петров, е да ви приемем в нашата организация. Виктория е нашия лидер, затова предлагам да й се подмазвате.

            -Теди! – прекъсна го Виктория, някак развеселена – без лигавщини. Нямам намерение да си губя времето в опитомяване на това бясно богаташко чихуахуа.

            -Извинявай – каза й Теодор – добре. Господин Петров, ще трябва...  

            -Не го наричай господин Петров – намеси се Виктория отново – да му измислим някакъв прякор.

            Заклатих глава, чувствайки с остра болка всяка изгубена секунда.

            -Добре, викайте ми Стан, като искате – казах рязко.

            -Не, не съм съгласна. Предпочитам „паричката”. Какво ще кажеш, Теди? Стани Паричката?

            Тази жена просто ми губеше времето и тя го знаеше – най-лошото, правеше го нарочно, за да си намери повод отново да си навре оръжието в лицето ми. Държеше се детински, но аз нямах време за това. Можех ясно да си представя обвинителния поглед на Дарина, което стегна сърцето ми в болезнена хватка.

            Въздъхнах тежко и седнах на един дървен стол. Подпрях коленете си с ръце и наведох глава в опит да се успокоя. Кичури от черната ми коса се спуснаха пред лицето ми и го скриха. Толкова болеше. Господи, сърцето ми умираше.

            Изведнъж беше много тихо в стаята. Чувах дишането на присъстващите. Чух стъпките, когато Ясен дойде от кухнята. Изскърцването на дивана, когато той седна. И тогава се осъзнах - държах се погрешно с тези хора. Те бяха престъпниците, от които аз имах нужда, те имаха знанието, което ми трябваше, а и опита да убиват.

            Вдигнах бавно глава и ги огледах всеки един по един.

            -Сънувах мола – казах им направо. Виктория гледаше ноктите си, отказа да ме погледне – видях как всичко гори, как сградата се срутва. На сутринта обаче вече не помнех всичко това. Спомних си го, когато вече се случваше.

            Тишината обгръщаше малката къщурка.

            -И преди съм сънувал такива неща. Сънувах убийството на онова младо момиче във Варна.        

            При тези думи Виктория вдигна поглед към мен, видимо изненадана и сякаш доста стресната.

            -И едно масово клане в Иран.

            Тъмнокосата жена ококори очи с непресторен шок, докато другите само ме гледаха впечатлени или пък с неверие.

            -И още, едни две деца, обесени в Сърби..

            Виктория рязко стана от дивана, прекъсвайки изречението ми, но не казваше нищо.

            -Една самолетна катастрофа.

            -В Тайланд? – попита тя и беше мой ред да се изненадам.

            -Да, откъде знаеш?

            Тя беше доста бледа, изведнъж забелязах.

            -А сънувал ли си други неща? – настоятелно ме попита тя, приближавайки се към мен – други престъпления? Други убийства?

            -Да, много други, но по-дребни, по една или две жертви... на различни места от планетата.

            -Кога започна да имаш тези сънища? – тя бе напрегната. Много напрегната, а в сивите й очи можех да видя немалко страх. Беше уплашена?

            -Преди 5 години. Приблизително – отвърнах й, малко объркан от поведението й.

            -Ти... – за момент тя нямаше думи, преди да си поеме дълбоко дъх и да издиша един път. Теодор се взираше в нея, смръщен, а Ясен... за него не бях сигурен как я гледа, тъй като продължавах да не виждам очите му, скрити зад слънчевите очила – ти знаеш всичките му престъпления.

            -Какво? – стреснах се.

            -Всичко това, което изброи. Това са все неща, зад които стои той.

            Тръпки преминаха през гръбнака ми.

            -Той... имаш предвид, Лидерът?

            -Да. Точно той.

            -Можеш ли да си спомниш датите на тези събития? Съвпадат ли със случките?

            -Да – кимнах замислено – сънувам ги винаги предната нощ.

            -Преди да се случат.

            -Да.

            -Леле, той е малко „крийпи” – обади се Теодор, сякаш между другото. Не му обърнах внимание, втренчен в стъписаната Виктория.

            -Помниш ли всичките си сънища досега? – попита ме тя.

            -Горе-долу. Не ги помня с всички подробности, но след като вече са се случили, си ги спомням по-ясно. Мисля... че съм някакъв ясновидец. Не знам, това никога не ми се е случвало, нито в детството ми или...

            -Трябва да разбера какво си сънувал. Всичко, което си сънувал – заяви Виктория – ако ми опишеш всичките сънища, за които можеш да се сетиш, подобни на тези, ще те приема в Червената Змия.

            Думите ѝ предизвикаха стъписване при другите членове на групата – може би това не беше стандартната процедура за приемане на нови членове, но аз бях решен да го направя. Имах нужда от тяхната експертиза за моето отмъщение. Имах нужда да спра този „Лидер”. Дори това да означаваше да стоя цяла нощ буден и да тормозя главата си със спомени за мъчителните кошмари, така да бъде. Щях да преобърна главата си и да изровя всяко едно малко кошмарче, което ми се беше явило от 5 години насам.

           

*                      *                      *

           Всичкото това мислене обаче не можеше да се случи на гладен стомах и след цялата тази трагедия. Тялото ми имаше нужда от почивка, затова заявих на екипа, че желая да се прибера вкъщи. Теодор се съгласи да ме закара обратно в София и двамата с него тръгнахме точно когато последните двама от Червената Змия пристигнаха с друга кола. Двойката се състоеше от една жена с рижа коса и лунички и още един заплашително изглеждащ, едър млад мъж. Но почти не им обърнах внимание.

            Теодор поговори с тях за пет минути, след което ме покани в джипа и тръгнахме.

            -Ами алармата? – сетих се да попитам.

            Теодор ми хвърли един развеселен поглед и не ми отговори. Въздъхнах тежко и се отпуснах на седалката до шофьора – взорът ми вече не беше фокусиран и главата ми пулсираше болезнено.

            Теодор караше бързо по неравния път, което пък означаваше още неудобно друсане, въпреки че клепачите ми буквално се затваряха противно на волята ми. Не след дълго се движихме на по-нормален извънградски път, където Теодор вдигна скорост от 120 км/ч. Този джип въобще не беше пригоден за подобна скорост, но на хакерът явно не му пукаше.

            Аз също не чувствах особено жив инстинкта си за самосъхранение, затова просто не му казах нищо. Пътувахме в тишина за около час, когато си дадох сметка, че няма как да заспя на тази неудобна седалка и че може би не бях чак толкова уморен за да заспивам прав.

            -Може ли аз да шофирам малко? – попитах Теодор.

            -Хах, едва ли можеш да ползваш скоростен лост – каза ми.

            -Напротив.

            Теодор ме изгледа одобрително, сетне без да се замисля повече, отби встрани от пътя и се сменихме. Исках да разбера лимитите на този джип и дали 120-тте км/ч на Теодор му бяха максималната скорост. Имах нужда нещо да измести фокуса на съзнанието ми от всичката болка и жажда за смърт.

           Настъпих газта до дупка и колата изръмжа: двигателят на това чудо бе страховит, дадох си сметка, въпреки че му отне известно време да вдигне до желаната скорост. Бях свикнал с много по-бързо ускоряване.

            Натиснах машината още, въпреки че усещах, че я тормозя. Теодор тихо възкликна до мен, но не му обърнах внимание, докато се носихме се опасно бързо с колата, а двигателят й ръмжеше гневно.

            -Ей, Петров, по-кротко – обади се по едно време Теодор – т'ва да не ти е БМВ-то на татенцето?

            Колата скоро щеше да сдаде багажа, ако вече не беше го сдала, затова намалих скоростта да поносимата за двигателя и продължих да се движа по пътя, а Теодор изпсува нещо тихо.

            -Да очаквам ли, че поне ще видиш в бъдещето, ако ще се блъскаме някъде? – обади се хакерът.

            -Аз не виждам в бъдещето – казах му, след това заклатих глава – имам предвид, аз само сънувам. И то само престъпления.

            -Ти си seriously creepy, пич – каза ми той.

            Нямах какво да отговоря на коментара, затова се съсредоточих върху любимото ми шофиране. Нищо, че джипът не беше на нивото на моето Ауди, беше напълно достатъчен, мощен и като цяло, едно добро, прилично возило. Затова можех да му се наслаждавам.

            -Да ти се намира цигара? – попитах хакера.

            -О, мислех, че не би пушил и затова не си запалих – въздъхна той и измъкна една кутия „Виктори” – моля, be my guest.
            Взех си една цигара, смъкнах прозореца на джипа и я запалих. Хакерът също запали и двамата отново потънахме в мълчание. Дарина. Тя много мразеше да шофирам и да пуша навремето. Плашеше се, че се разсейвам, а всъщност пушенето ми помагаше да се съсредоточа зад волана. Поне това беше, когато бях млад шофьор – вече карах от шест години и въпреки че това не беше чак толкова много време, нямах нужда от цигара, за да мога да шофирам добре.

            Дарина винаги мразеше цигарите. А днес... днес я видях да пуши – за първи и за последен път.

            Изведнъж ми стана много трудно да виждам пътя, но не можех първоначално да си обясня защо, преди да осъзная, че очите ми бяха насълзени. Сърцето ми отново се свиваше с мъка.

            Оставих сълзите да се смесват с праха по лицето ми и със засъхналата пот. Дарина, моята Дари.

            Усещах, че Теодор ме гледа, но имаше късмета да си замълчи и да обърне глава на другата страна. Продължих да карам, да пуша и да плача безмълвно, докато не наближихме София, където се сменихме с Теодор, защото аз не носих книжката си със себе си.

            И добре, че го направихме, тъй като на входа към София имаше полиция, която ни спря. Бях убеден, че градът е под военно напрежение.

            Теодор невъзмутимо задържа ръцете си на волана, когато полицаят се приближи към нас. Забелязах, че самият служител на реда е с опънати до крайност нерви – и разбира се, трагедията в мола можеше да уплаши и най-суровият войник. Мъжът погледна през прозореца на колата ни и се взря в мен.

            -Господин Петров? – попита ме той – вие сте жив!

            И най-вероятно изглеждах полу-мъртъв на този етап. Полицаят бе толкова стъписан от присъствието ми в колата, че ни пусна да минем без дори да провери документите на шофьора ми. Поехме към имението ми в покрайнините на квартал Бояна.

            -Имаше ли документи? – попитах Теодор.

            Той кимна.

            -Фалшиви, разбира се – каза той – мен ме издирват, но твоята персона ме спаси от проверката.

            -Вие всичките наистина ли сте престъпници, или просто тя ми го каза, за да ме стресне? – попитах изненадващо. Теодор се засмя краткотрайно.

            -Тя не те излъга. Дори ти даде истинските ни имена. Мисля, че тя те харесва и ще те вземе.

            Беше мой ред да се изсмея.

            -Не мисля – казах.

            -Аз пък мисля, че не разбираш жените като Вики – каза Теодор и без да му казвам, зави към моето имение. Неговото местоположение не беше всеизвестно, затова знанието на хакера за адреса ми малко ме изнерви – когато настръхнат като котки, значи са into you, пич, знай го от експерта.

            Той спря на една пресечка от главния вход за имението ми и ме погледна.

            -Дотук съм. Не ми се играе с камерите на входа ви – каза ми той и измъкна от жабката на колата старинно изглеждащ телефон "Нокия" – ето това ти е връзката с нас. Обади се, когато свършиш задачата за Вики.

            Взех телефона, без да продумам и слязох от колата. Хапещият нощен въздух на София ме накара да настръхна, докато вървях бавно към главния вход на имението. Уморен, набрах 10-символния охранителен код и вратите автоматично се отдръпнаха встрани от мен. Минах пеша там, където обикновено влизах с колата си и тръгнах по алеята без да бързам особено.

            -Стани! – леля ми тичаше надолу по мраморните стълби от голямата ни къща. Пресрещна ме на алеята и ме прегърна, избухвайки в плач – о, господи, Стани! Боже мой!

            До този момент всичките ми сълзи се бяха изчерпали, затова просто стоях вцепенен, в прегръдките на леля ми. Тя продължаваше да плаче и да ме стиска.

            -Къде беше, защо не се обади? Господи, мислехме, че... господи, мислехме...

            -Дарина е мъртва, лельо.

            Леля ми ме стисна много силно. Тя знаеше за това.

            -Пусни ме – тихо казах на ухото ѝ – не ми е до прегръдки.

            Тя мигновено ме послуша, но зорките й очи ме прегледаха от главата до петите. Не можеше да сдържа сълзите си, докато аз просто се чувствах безчувствен и страшно уморен. Докоснах леля леко по ръката, след което я задминах и се насочих към къщата.

            Вървях като призрак по красивия коридор, застлан с червен килим и украсен със скъпи картини в посока моята стая и с изтощение отворих масивната дървена врата. Притиснах я с гръб, затваряйки я.

            И точно тогава, в този момент получих нова халюцинация. Като първият път, пред очите ми се спусна черна завеса и вече се намирах на друго място.

            -Какво знаем за „Червената Змия”? – говореше жесток глас. Веднага го разпознах, въпреки че беше по-тих от първия път, когато го чух. Беше онзи глас, който провъзгласи себе си за „Лидера”.

            -Мисля, че няма да са пречка, господарю – отвърна му друг приглушен глас.

            Не виждах ясно, само сенки, но виждах огромно легло. Някой лежеше на него. Не можех да видя как изглежда, сякаш нещо пречеше да мога да фокусирам погледа си. Чувах далечно пищене в ушите ми.

            -Така или иначе ги искам унищожени – каза мъжът от леглото. Явно „Лидерът” се беше излегнал като принц, докато слугата му се кланяше почти до земята с всяка негова дума. Доколкото можех да различа, слугата не беше никак възрастен, нито пък „Лидерът”. Заприличаха ми на сцена от филм за вампири. – засега обаче няма да бързам. Ще ги оставя да се почувстват като спасителите на деня. А дотогава, ние ще всеем още страдания в този град.

            -Господарю, мога ли да ви задам един въпрос?

            -Разбира се – отвърна мъжът ведро. Омразата ми преливаше неконтролируемо, но не можех да се помръдна, за да хукна към мъжа отпред и да го убия.

            -Защо решихте да започнете с България? Мислех, че искате да я запазите за последно.

            Мъжът на леглото се засмя дращещо.

            -Това е моята страна. Разбира се, че ще искам промяната да започне от моята Родина.

            Халюцинацията ме изхвърли и главата ми се удари в земята. Пред очите ми просветна ярка светлина, която след това изчезна и ме остави вцепенен да лежа до вратата на спалнята ми.

» следваща част...

© Зи Петров Всички права запазени

Благодаря!

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • И аз благодаря за милите думи! Много се радвам, когато историите ми предизвикват интереса на хората, някак... стопля ме отвътре
  • Благодаря ви за прекрасното четиво!Чета го с голям интерес и очаквам неочакван край!
Предложения
: ??:??