7.12.2008 г., 18:21 ч.

Литературен герой: част втора - 4. Неканени гости 

  Проза » Разкази
739 0 0
16 мин за четене
 

- Аз ще отида - каза Филип.

- Добре, но бъди внимателен. Аз ще включа компютъра.

- Възможно е да е всеки.

- Да, всичко е в възможно - отвърна Кристиян, докато натискаше копчето на машината.

Филип излезе от стаята. Междувременно си сложи маската. Светлината блесна под нея, докато тя прилепваше по лицето му, след което той премина площадката и заслиза по стълбите.

Позвъни се втори път.

Филип слезе в антренто и се приближи към входната врата. Тя беше дебела и дървена, а в средата и имаше шпионка. Той помръдна капачето и надникна през нея.

Навън стоеше някакво момиче.

,,Започна се!" - нашепна му един глас.

Филип ѝ отвори.

- Здравей - каза той.

Момичето беше средно на ръст, с дълга до гърдите черна коса, бяло лице и зелени очи. Личеше си, че беше хубавица. Носеше спортен екип в лилав цвят. 

- З-здрасти, Кристиян? - попита тя.

- Да, аз съм - отвърна той. Сети се, че веднъж я беше виждал в училището, но след това тя отсъстваше няколко дни. 

- Ами... може ли да вляза? - попита тя,  а Филип забеляза, че в очите и се четеше притеснение.

Той се отдръпна по-навътре в антрето.

- Влизай - подкани я Филип. - С какво мога да ти помогна?

- Ами аз... - запъна се момичето, но изведнъж, от дясната страна на вратата изскочи фигура, държаща пистолет със заглушител в ръка. За броени секунди в къщата влетя Васил, който грубо избута момичето. Филип отстъпи няколко крачки назад.

- Аз ще ти кажа с какво! - отвърна вместо нея той. Пистолетът му бе насочен към гърдите на Филип и той трепна за момент. Значи така, помисли си той, това била хитрината на Васил - да му отвлече вниманието с момиче, за да може той  да го пусне в къщата.

След Васил влезе и Милен, също държейки пистолет със заглушител. Той побутна момичето пред себе си.

- Моля те  - обърна се тя към Васил. - Пусни ме да си ходя!

- Да си ходиш?! О, не, миличка. Ще останеш до края. Трябваше да помислиш по-добре, преди да се ебеш под носа ми с онзи идиот.   Той я удари в стомаха с дръжката на пистолета, след което момичето се сви и падна по колене на пода.

- Влизаш в частна собственост, Василе, без да съм те канил, и то с оръжие. Не си ли помислил, че мога да извикам полиция? - обърна се към него Филип.

- Едва ли ще имаш време да се обърнеш към когото и да било, Яни. Сега си сам.

,,Грешиш!" - отвърна му на ум Филип.

Настъпи мълчание, след което Васил добави:

- Между другото ти не беше толкова отворен преди. Какво ти става? Станал си много приказлив и даже ми доказа, че си можел да се биеш. Обясни ми, на какво се дължи тази промяна?

- Просто ми писна от лайната ти, Васе. Светът не е само за теб. Има и други хора в него, с които трябва да се съобразяваш.

- Недей ми разправя с кого да се съобразявам и с кого - не! Какво да направя, когато тоя свят е пълен с тъпаци, които по всякакъв начин се опитват да ми пречат. Не че имат някакън шанс, де. Единственото, от което разбират, е грубата сила и щом е така, аз смятам да им отвърна така, както искат. Взимай им страха и ще те уважават, Яни, иначе те тъпчат. Откога ти го набивам в главата. Това училище е пълно с такива хора, както сред учениците, така и сред учителите. Просто не ме оставят на мира. Добре, че е баща ми, да им покаже кой командва в този град. А когато е необходимо, аз също раздавам справедливост.

- Справедливост? Мисля че не си наясно с тази дума - отвърна му Филип.

Васил пристъпи напред, хвана Филип за яката и притисна дулото на пистолета в гърдите му.

- Аз пък смятам, че ти не си наясно с нея, Янчо. И как би могъл, като си седиш в стаичката по цял ден, не се интересуваш от живота навън и постоянно рисуваш разни извратени простотии, използвайки хора като мен и приятелите ми за манекени. На такъв ли ти  приличам бе, лайньо?! А да си ме питал дали може?

Филип остана безмълвен за момент, след което каза:

- И какво ще правиш сега, ще ме застреляш в къщата ми ли?

- Не, момче. Мисля да те отведа на разходка в гората. Знам, че родителите ти скоро няма да се върнат, така че имаме цял ден на разположение за една хубава разходка.

След което се усмихна злобно, а очите му блеснаха в мрачно задоволство.

Но Филип не трепна, а вместо това отвърна:

- Добре, да тръгваме тогава.

Васил се засмя.

- Скоро съвсем няма да си толкова смел, момченце - той се отдръпна на известно разстояние и понечи да го подкара, но междувременно очите му попаднаха върху това в ръцете на Филип. - Между другото каква е тази дискета, Яни? Да не е някоя нова извратена картинка?

Моментът беше настъпил.

- Искаш ли да видиш? Ще ти покажа - и той поднесе дискетата пред очите на Васил. Другият вдигна въпросително вежди, след което Филип дръпна пластинката, насочвайки предварително страната с изолирбанда пред себе си. Изведнъж от дискетата бликна ярка, светлосиня вихрушка, насочена право към другото момче. Васил нямаше време дори да разшири очи от изненада. Тялото му се изви като пластелинена фигурка и той се завъртя като пумпал, докато не бе засмукан изцяло от светлината, струяща от дискетата на Филип. След това литературният герой пусна пластинката, тя покри отворчето и вихрушката изчезна.

          Милен гледаше невярващо празноато пространство пред Филип. Беше отпуснал почти вертикално ръката си с пистолета. Момичето бе полуседнало в краката му, като все още се придържаше за корема. Изражението на лицето ѝ беше подобно на това на Милен, примесено с израз на болка от удара. И двамата стояха като хипотизирани, сякаш мълния бе отнесла Васил на крачка от тях. Бе им трудно да възприемат за кратко време това, което видяха.

          - Оставѝ пистолета на земята - каза Филип на Милен, приближавайки се няколко крачки към тях. - В  момента, в който го насочиш към мен, аз ще пусна вихъра отново и ще те сполети същото, още преди да си мигнал.

          - К-к-какво направи с него?!  - почти изхленчи другият.

          - Първо ти ми кажи нещо - къде са другите ти приятелчета?

          Той замълча няколко минути, след което каза:

          - О-о-останаха с колата, по-надолу по пътя.

          Филип знаеше, че другият го лъже.

          - Имат ли пистолети?

          - Не, само ние с... Васил. АМА КЪДЕ Е ТОЙ?!

          - Като стана дума, не си оставил пистолета там, където ти казах!

          Онзи сякаш беше забравил, че държи оръжие и бавно, приклякайки, го остави на пода.

          - Не, знаеш ли какво? - каза му изведнъж литературния герой, докато Милен все още клечеше - Изпразни пълнителя и хвърли гилзите на пода.

          Другият се подчини. Неизгърмяните патрони изтракаха, след като той извади пълнителя на пистолета.

          - Сега ми го хвърли в краката, но леко. Не искам номера!    

          Милен метна пистолета до обувките на Филип, след което се изправи. Личеше си, че беше уплашен. Каквото и да се беше случило с Васил, то го плашеше ужасно. Макар все още да му беше трудно да го възприеме.

          Междувременно момичето се бе опряло с гръб към стената и все още клечеше на пода.

          - Така значи - каза Филип - идвате в дома ми, заплашвата ме с пистолети и ме карате да ходя с вас в гората? Какво щяхте да правите? Да ме застреляте там и да заровите трупа ми ли?

          - Ти си опасен. Трябваше да се подсигурим - каза Милен, докато се изправяше.

          - Нима? Учудвам се че си го забелязал!

          Другият мълчеше. Беше се случило нещо, което не бе предвидил и Филип ясно виждаше, че сега за пръв път от много време Милен изпитваше страх и несигурност. Чувства, с помощта на които бе манипулирал много хора преди това.

          - Питам те нещо! Какво смятахте да правите там с мен?

          - Щяхме да... нямаше да те застреляме. Много е рисковано, но щяхме да...

          - КАКВО?!

          - Щяха да ти разпорят задника! - довърши, вместо Милен, момичето.

          - МЪЛЧИ! - кресна и Милен и посегна да я удари.

          - Ти мълчи! - изсъска му Филип.

          Другият се вцепени, щом видя как той вдигна дискетата пред себе си и леко помръдва капачето.

          - И какво да те правя сега, момченце? Дали аз да не ти разпоря задника?

          Милен започна да го гледа с малко по-дързък поглед.  

          - Ти... наистина си опасен. Повече, отколкото предполагахме.

          - Съжалявам, но сами си го изпросихте.

          Последва мълчние, след което Филип допълни:

- Не смяташ ли, че не бих бил опасен, ако просто не ме бяхте оставили на мира. Искам да си живея спокоен живот, без да трябва да се занимавам с никого. Особено с боклуци като вас.

          - Ние смятахме да те оставим на мира, но ти не спираш да се заяждаш с нас. Ние само те бъзикахме, от време на време, а пък ти реагираше твърде остро и ни предизвикваше. Да не мислиш, че ще ти се оставим просто така. Ти не можеш да се мериш с нас, всяка жаба да си знае гьола.

          - Това не беше... как го казваш - бъзикане, това беше унижение. Аз бях просто един от тези, с които се забавлявахте през свободното време. Ти и приятелчетата ти в училището. Аз се опитах да ви говоря с думи, за да разберете, че не искам да си имам работа с вас, но вие не възприемахте. Няма значение какво мисля аз, а само какво мисли масата, защото аз не бях част от тази маса, нали така?

           Милен се засмя. След това погледна към Филип и каза:

          - Ти си просто един от всичките нещастници и тъпаци, на които имам скапания късмет да попадам. Не мога да разбера, та ти си сбъркан. Говориш странни неща, мислиш по абсурден и сбъркан начин, рисуваш сатанизми, пишеш някакви... откачени глупости. Колко малки деца получиха психична травма от шибаната ти рисунка?! Та тя тормозеше учениците, че дори и учителите. Ами разказите ти, с които си се перчил в час. В тях изкарваш всички, като мен, като другите си съученици, така, сякаш сме най-големите олигофрени в света. Пишеш си някакви измислици, с които само ни дразниш. Ей, задник! Пак те питам - мислиш ли, че щеше да ти се размине просто ей така?  

          Филип се усмихна на свой ред. Бе чел разказите на Кристиян и сега съвсем ясно виждаше до къде се простираше глупостта на това момче.

          Всички останали - учениците, учителите просто опознаваха себе си в героите от разказите на Янев, докато той ги четеше в час, превърнал някои от тях в домашно. Тези хора опознаваха най-вече своите лоши страни. Те бяха представени най-ярко. И съвсем естесвено по-ограничените умствено ученици (в частност - учители) отвръщаха глава от истината и обвиняваха Кристиян за това, че пише глупости и то без да е посочвал конкретно никой. Нещо, което неведнъж се беше случвало през междучасията. Ученици най-вече като Васил и Милен, които освен това настройваха колкото се може повече от останалите срещу Кристиян.   

          Другият го гледаше, без да казва нищо. Погледът и мълчанието му биха разтревожили Филип, при обикновени обстоятелства.

          - Какво направи с Васил? - попита Милен.

          - Същото, което ще направя и с теб - отвърна му Филип.

          - Нима?

          - Съмняваш ли се?

          - Моля ви, пуснете ме да си вървя - изхленчи момичето, опряло гръб в стената, до краката на Милен.

          - Никъде няма да ходиш - каза и момчето до нея.

          - Ще си ходи! - прекъсна го Филип - Как се казваш? - попита я литературният герой.  

          - Дарина - отвърна тя.

          - Можеш да си вървиш...

          - Нека да си тръгне - прекъсна го Милен - пътят оттук за града е само един, а в подножието на улицата може би я чака някой. Няма да се измъкнеш далеч, Дари, курвичке такава. - Той клекна до нея и я погали по шията с опакото на ръката си и я гледаше така, както звяр гледа плячката си. - Няма и да шаваш, нали? Иначе нещата могат да загрубеят...

- Не си ти тоя, който ще нарежда - каза му Филип и се приближи към тях. - Отдръпни се от нея.

Милен спря да се занимава с Дарина и погледна отново с тревога към Филип и дискетата му. Но скоро пак придаде на изражението си уверен вид, а литературният герой почувства нещо лошо.

- Знаеш ли? - обърна се към Филип Милен. В същото време отвори ципа на горнището на Дарина и бръкна вътре, между гърдите и. - Смятам, че загуби - и той изкара от деколтето на момичето някакъв мъничък телефон. Той беше ,,Нокия", от ултра-тънките и затова Филип нямаше как да го забележи.

И беше включен за разговор.

В този момент литературният герой засече някакво движение, встрани от себе си. Обърна се надясно и се опита да насочи дискетата към другото момче, но то бе по-бързо. Това беше Александър, с бухалка в ръка. Той замахна успоредно към корема на Филип. Другия истинктивно се завъртя и блокира бухалката с ръце, улавяйки китките на другия, но му се наложи да хвърли дискетата, без да има възможност да я използва отново. Тя се озова на пода и попадна в ръцете на Милен. В следващия момент Александър извъртя свойте, освободи бухалката и я засили към бедрото на Филип. Той обаче също се извъртя и отново хвана Александър за китките, засили го и с едно завъртане стовари тялото му във връхлитащия зад него Николай. Двамата се строполиха на земята. След секунда обаче отново се готвеха да връхлетят Филип, но Милен изкрещя:          

- Стойте! - той държеше дискетата, насочена към Филип.

Литературният герой стоеше изправен срещу него.

- Имате една бухалка, а аз имам четири - той посочи крайниците си. - Глупаво от ваша страна.

- Мамка ти мръсна! - изкрещя Александър и отново се засили, неспособен да задържи яростта си, но Филип пак се извъртя и метна за втори път тялото му към Николай, който съумя да се отдръпне навреме. Но той също нападна и още преди сам да се усети, Филип бе изтласкал ръцете му надолу и бе стоварил дланта си в челото му, от което Николай се залюля, отстъпи назад и се строполи по задни части на пода, държейки се за главата.

- Глупаци! - изруга гневно  Милен.

- Ще я използваш ли, а, Миленчо? - обърна се към него литературният герой, който бе застанал изправен, сякаш въобще не се бе помръдвал от мястото си.

- Да, за твое сведение! - отвърна той, но в гласа му ясно се долавяше несигурност.

- Хайде да те видим! - Филип разпери ръце и се приближи, докато не сваляше погледа си от другия.

- Така да бъде - и той дръпна пластинката, но вместо да се насочи към Филип, вихрушката връхлетя Милен и щом той изчезна и пластинката се затвори, дискетата падна в ръката на Филип. Междувременно Дарина я гледаше, застинала като статуя. Въобще не ѝ минаваше и през ум да побегне. Филип обаче не губеше време и изскочи навън, през отворената врата.

- Какво правиш, Стоянчо? - каза той отвън.

- Чукам майка ти! - наруга го другото момче, след кратко възклицание на изненада.

След това се чу как и той го нападна, а миг по-късно всичко заглъхна, паралелно със шума от  вихрушката. Междувременно от стълбите се появи второ момче, което също носеше дискета и светкавично направи същото с Николай и Александър, които нямаха никакво време да реагират. Дарина гледаше с ужас как телата им се извиха и изчезнаха, като погълнати от черна дупка. Междувременно другият се върна, вдигна дискетата пред себе си и каза:

- Мойте са тук. Последният искаше да ме пречука с метален бокс.

Но от бокса нямаше и следа, както и от пистолетите, и момчетата.

След това двамата се обърнаха към Дарина, спогледаха се, след което направиха и още нещо, от което тя почувства, че ще превърти - посегнаха към лицата си, дръпнаха от брадите нагоре и започнаха да ги снемат, докато в същия момент от главите им заструя синя светлина. След като ги махнаха, светлината угасна и момичето видя, че лицето на единия се беше пренесло на лицето на другия и обратно, а другите лица увиснаха на гърбовете им, като ужасяващи качулки. Този с тялото на Кристиян и с лицето на другото момче (което бе толкова обикновено, та чак я плашеше) ѝ каза:

- Ако искаш, можеш да си ходиш.

Но вместо това тя припадна.

© Пресиян Пенчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??