Дарина гледаше немигащо, лицето на литературния герой беше тъжно, а това на Кристиян все така равнодушно. Сякаш просто приемаше всичко за даденост, с която се примиряваше.

- В крайна сметка може да ни се случва всичко, но ние сами избираме по какъв път да поемем - отбеляза той.

- Ти си извратен! Също като него - промълви момичето.

- Аз ли? - обърна се той към нея.

- Същият!

- Аз съм... просто един инструмент, разбираш ли?

- Майната ти! Защо трябва да ги измъчваш така? Та ти си... по-жесток дори и от тях!  

Той я изгледа, изгледа и литературния герой, който наблюдаваше безизразно, след това я погледна отново и каза:

- Разкажи ми за себе си, Дарина.

- Защо, ще измъчваш и мен ли?

- Ти си свободна да си тръгнеш. Нито аз, нито Филип ще те спираме.

- О, значи, ако остана ще затвориш и мен в дискетата, така ли?

- Не съм казвал подобно нещо.

- Но си го мислиш!

- Не можеш да знаеш какво си мисля.

- Ох, ти си тъпанар!

- Виж, сега ще ти обясня за какво става въпрос. Аз не мразя никого, но просто хората отиват твърде далеч. Има си неписани, общочовешки закони, които показват какво трябва да се прави и какво не. Пример: възползваш се прекалено много от някого и забравяш, че му вредиш, но още повече вредиш на себе си, защото душата ти неусетно се превъплащава в нещо друго. Нещо, което те завладява и което е лошо. След време то надделява в теб и те тласка далеч в неправилна посока. То е станало много силно и за да бъде прекършено му трябва нещо още по-силно. В случая това са мойте игри. За да се изчисти от спомените си, Стоян трябваше да се срещне с всички тях, да ги превъзмогне. За да разбере колко са вредни ръцете му, Николай трябваше да ги потроши, за да бъде потрошено и себелюбието му, което изразяваше с тях. И смятам, че има ефект. Повече няма да посегне на никого, защото винаги ще си спомня стената. Александър винаги е обичал нечестната игра и всеки удар от моя двойник му напомни за всеки такъв, който той е нанасял на друго човешко същество без да му дава шанс. И всичко, което тези момчета правят, е в името на тази душевна отрова - отмъщението. Да продължавам ли? Осъзна ли разликата между отмъщение и самоосъждане?

Дарина го гледаше изпитателно няколко минути. След това му отвърна.

- Добре, но той нямаше време. Това бяха тридесет момчета с бухалки!

Кристиян я изгледа продължително, след това отвъра:

- Не си разбрала.

- Напротив - ти не си разбрал. Любопитно ми е докъде ще стигнеш ти, ако те поставят на негово място.

- Може и да разбереш - отвърна той.

- Това, което разбирам, е че нещо не си в ред - тя се обърна към Филип. - Ами ти? Как може да му играеш по свирката?!

          След кратко мълчание, той ѝ отвърна:

          - В интерес на истината, аз също съм инструмент. Просто ролята ми е такава, макар да не съм от породата - реален човек.

          - Моля?!

          - Не си ли се чудила, защо лицето му е такова? - включи се Кристиян.

          - Аз... де да знам. Нищо особено няма в него.

          - Така ли мислиш? Вгледай се добре.

          - В него няма нищо необикновено. Това е най-нормалното лице, което съм виждала.

          И двамата се усмихнаха.

          - Какво искаш да кажеш? - попита тя Кристиян.

          - Отговори ми, колко такива лица си виждала?

          - `Де да знам. Та той може да мине за пластмасов манекен.

          - Ето, че се досеща - отбезяза Филип.

          - Чакай, да не би да си такъв?! Някой... оживял пластмасов манекен - след това смени тона си. - Какви са тия глупости дето ми ги приказвате? Как да не е реален човек?

          - Не е такъв - отвърна Кристиян.

          - Ами тогава?

          - Дори ти, Дарина, колкото и да си красива, имаш свои особености на лицето, които го правят специфично само за теб. В интерес на истината няма реален човек без несъвършенства по тялото, с изключение на този, който стои пред теб. Той обаче въобще не спада към категорията реални хора, както сам каза. По простата причина, че е литературен герой съживен от мой разказ.

          - Какво?! Ти си луд! Ти си пълно куку!

          - Знам колко невероятно звучи, но е истина. Както си се уверила компютърът, който стои пред теб не е обикновен компютър. Той е машина, която превръща литературните герои в реални хора, реалните хора в литературни герои и както виждаш - повече от това. От този гледна точка, ако възприемат съществуванито му за реалност, някои хора биха го асоцирали с божествена сила, но тъй като аз съм човек, а никой човек няма право да се прави на бог и да съди другите аз го използвам, за да покажа на такива хора колко са земни, като ги накарам да се осъдят сами, защото в крайна сметка човек е последният си съдник. И не правя нищо по-различно от това.

          - Глупости! Просто ти се правиш на бог... - изведнъж момичето се хвана за главата. - Господи, ще полудея!

          - Аз не искам това - опита се да я успокои Кристиян.

          - Тогава как е възможно всичко, което ми казваш?!

          - Въпросът е не ,,Как?", въпросът е ,,Защо?" и мисля, че ти обясних.

          - Ти... - обърна се тя към Филип - ти си... литературен герой?! Това е най-голямата глупост, която съм чувала!

          - Но щом стана свидетелка на всичко и го възприе, едва ли ще те затрудни да възприемеш и това - допълни Филип.

          - Искам... искам да отида до тоалетната.

          - По коридора и надясно - учтиво ѝ посочи Кристиян.

          Тя излезе.

          - Ще се върне ли? - попита Филип другото момче.

          - Изборът е нейн - отвърна му то.

          Дарина влезе през вратата, отиде до мивката и започна да мие лицето си.

          - Това не се случва, това просто не се случва! - говореше сама на себе си тя, докато гледаше мокрото си лице в огледалото.

          Но бе повече от ясно, че е истина затова не ѝ оставаше друго освен да го приеме, но останалото... това момче, което си мислеше, че раздава справедливост. Тя не го харесваше и не му вярваше. Не смяташе, че човек трябва да е толкова жесток с другите, макар че точно тези момчета ѝ бяха причинили много жестоки неща. Всеки от тях я използваше като курва. Васил го позволяваше, въпреки че официално тя ходеше с него. Те петимата си деляха всичко в името на приятелството си. Накрая тя преспа с едно друго момче и Васил го уби. А на нея ѝ беше безразлично - както съдбата му, така и чукането. Вече просто не ѝ пукаше с кого го прави и в повечето случаи дори не се замисляше за последствията, освен за това да не хване някоя болест или да не забременее. Докато Васил най-накрая не реши да се отърве от нея.

          Спомни си как майка ѝ често водеше нови мъже вкъщи и как като малка Дарина излизаше нощем от стаичката си, приближаваше се до спалнята на майка си и слушаше как тя се чука със всеки свой нов срещнат.

          Това ѝ беше работата, от която изкарваше толкова много пари. Човек би казал, че го прави за доброто на дъщеря си, но в действителност го правеше за себе си. И то не за нещо друго, а защото обичаше работата си повече и от дъщеря си, на която гледаше като на нещо нежелано. Тя наистина не я искаше и навремето опитала да абортира, но не е могла заради риск за здравето си. Затова я мразеше, биеше я без причина като малка и я оставяше да прави каквото си иска, когато стана тинейджърка.

          А в резултат Дарина разбра, че също обича секса. Знаше, че става като майка си, но това не я спираше. Сексът бе станал нещо, издигнало се над всичко важно за нея.

          И това я доведе до най-злото момче в града, ако не и в цяла България, което най-накрая я заключи в едно от мазе и я държа там три дни. Три дни, които тя прекара с мисълта, че когато той я изведеше навън, щеше да я убие, по един или друг начин. За него тя беше просто една курва, докато приятелите му бяха всичко.

          Но нея не я интересуваше, защото тя обичаше да се чука - повече от всичко и независимо от всичко.    

          ,,Нещо, което те завладява и което е лошо. След време то надделява в теб и те тласка далеч в неправилната посока."

          Точно така, такава беше тя и се беше тласнала твърде далеч.

          ,,То е станало много силно и за да бъде прекършено, му трябва нещо още по-силно."

          Той щеше да я прекърши - това ѝ беше ясно.

          Това я плашеше.

          Защото не искаше да се променя. Не! Искаше да избяга и да продължи живота си по същия начин. Може би отново щеше да попадне на някой като Васил, но не ѝ пукаше, защото предпочиташе това десет пъти повече от игрите на Кристиян.

          Тя реши да си тръгне незабано, така че избърса лицето си и излезе в коридора.

          А там я чакаше именно Кристиян с ръце зад гърба. Гледаше я със същия пронизващ като копие поглед. Още в този момент ѝ стана ясно, че той знаеше всичко за нея. Беше я проучил така, както беше проучил всички останали.

          - Какво е решението ти? - попита я той, а тя отлично знаеше за какво я пита.

          - Съжалявам, не мога. Трябва да си тръгна.

          Той се отдръпна и ѝ направи място към стълбите.

          Но когато тя се озова на площадката пред входната врата, отстрани изскочи Филип, държащ другата дискета.

          - Истината е, че пътят ти е само надолу - каза той и още преди момичето да може да направи нещо, Филип освободи вихрушката. Светлината от нея заслепи Дарина, след това тя усети как нещо я тегли, като умножена десетки пъти гравитация.

          И изведнъж мислите ѝ прекъснаха.

          Филип затвори пластинката и се качи по стълбите.

          Щом двамата влязоха в стаята, Кристиян пъхна дискетата в компютъра.

          - Ще дойде и нейният ред. Нека първо се погрижим за послените.

          След това изкара дискетата и написа на монитора:

                                       Милен

          Милен се събуди. Беше заспал върху учителското бюро и се зачуди, щом видя пред себе си празните чинове в класната стая.

          - Какво става, да му еба...?

          - Здравей, Милене - обади се гласът на Кристиян.

          Другият се стресна:

          - Къде си бе, педал?!

          - Смятам, че не аз съм този, за когото трябва да се тревожиш, а ти самият. Вече не контролираш нещата, спрямо другите, а само тези, които се отнасят за теб.

          - К`ви ги дрънкаш, бе?!

          - Ще ти обясня. Да поиграем на една игра. След няколко минути пред теб ще се появи картината ми. След още няколко, да кажем тридесет и шест, тя ще те засмуче така, както дискетата ми засмука Васил пред очите ти. Този път обаче ти ще останеш завинаги в картината, като изображенията изрисувани по нея. Обаче аз ще ти дам шанс да се измъкнеш, нещо което ти не би дал на никой като мен.

          - Да го духаш! - изруга дугият.

          - За вратата, намираща се вляво от теб, има ключ. Ти просто трябва да го намериш. Сега ще ти подскажа и как - необходимо е да бръкнеш под един от чиновете, но в същото време трябва да внимаваш, да не докоснеш някой от металните лостове, защото по тях тече ток. Струва ти се необяснимо, но аз ти казвам, че е вярно. Токът е безпощаден и оставя трайни спомени у този, който се е докоснал до него. Разбира се, ако въпросният човек оцелее. Ти обаче имаш късмет, токът който евентуално те удари само ще те парализира за две минути и след това отново ще можеш да се движиш. Разбира се, рисуката няма да чака нито една згубена минута и ще те погълне също толкова безпощадно. Безпощадно, като решенията ти, когато се правиш на съдник за всеки, който няма шанс да избира. Така че сега избираш ти  - излез или изчезни.

          На Милен му трябваха няколко минути, за да осъзнае ситуацията, в която се намираше. Междувременно това, което каза гласът на Кристиян, започна да се сбъдва. Картината се появи на стената отсреща. След това започна да се случва същото, което се случи преди това и при останалите - светлината започна бавно да се плъзга по очертанията на фигурите. Той скочи към вратата и също разбра, че не може да я отвори. Изпсува и тръгна между чиновете. Хвърли поглед към картината, която започваше не на шега да го плаши. Това го накара да клекне и да започне да оглежда за ключа, който не се виждаше никъде. По железата въобще не личеше да тече ток, но въпреки това той избягваше да се докосва до тях.

          - Къде си, мамка ти?! - изруга отново.

          ,,Разбира се, рисуката няма да чака нито една згубена минута и ще те погълне също толкова безпощадно. Безпощадно като решенията ти, когато се правиш на съдник за всеки, който няма шанс да избира."

          И той бил безпощаден?! Бе давал шанс на всеки свой нериятел. Имаше един ненормалник, който нарочно му създаваше проблеми и Милен, с помощта на Васил и останалите, се разправи с него. Всъщност правеше проблеми на всички тях и петимата решиха, че биха могли да използват Дарина, за да го хванат. Най-вече да го хванат в такава гршка, в каквато спокойно да го изкарат виновен. Е, направи си кефа преди да го пречукат. Нееднократно го бяха предупреждаваили да си мълчи, но другият  непрекъснато дрънкаше разни работи за Милен и Васил, въпреки предупрежденията им. Неизвесно как разбираше подробности за техните сделки (както и за тези на бащата на Васил) и ги изнасяше на всеослушание. Бяха го предупредили на спре, той не го направи и в резултат те го подмамиха и прекършиха. После го закараха извън града и го пребиха, след което го оставиха да се прибере сам у дома. Е, той естествено не беше успял (особено след като му бяха счупили краката) и пречката в негово лице беше премахната. Полицайте го издирваха и намериха тялото му на два километра от града, но нямаше как да стигнат до Васил и Милен, понеже бащата на Васил се беше погрижил.

          Просто има човек - има проблем, няма човек - няма проблем, а този човек създаваше много проблеми. Също като Кристиян, макар че Янито беше доста по-мълчалив, но рисунката му беше достатъчна, за да им станат ясни намеренията му. Сега обаче везните се бяха обърнали и никой не бе в състояние да го предвиди. Единственото което Милен знаеше бе само, че е сам, не контролира ситуацията и е много уплашен. Отдавна не се беше чувствал така.

          Първият токов удар прекъсна мислите му, докато той бъркаше под един чин. Беше се разсеял  и сега  почувства как целият изтръпва и тялото му се втвърдява като камък. Опита се да изкрещи, но не можеше да помръдне гласните си струни. Междувременно не можеше и да диша, а имаше ужасна нужда от въздух. След няколко минути тялото му се отпусна и той издане някакъв странен, остър звук, докато поемаше първите глътки въздух.

          Подпря се с ръце на земята и се загледа в картината.

          - Мръсно псе! Жалък, извратен педал!

          Картината щеше да го засмуче, така както Кристиян беше ,,засмукал" Васил в дискетата. Но как бе възможно всичко това?!

          Милен разбра, че здаването на този въпрос едва ли щеше да му поогне да намери ключа по-скоро. Затова щом се съвзе от шока започна отново да оглежда под чиновете, но ключът не се виждаше никъде. Нещо, което страшно усложняваше задачата на Милен. Вероятно ключън беше залепен за вътрешната част на чина.

          Картината блестеше все по-силно и това му напомняше, че трябва да побърза. Огледа и трите редици, след което започна да проверява чиновете един по един, сядайки с невротична педпазливот на столовете пред тях. Знаеше че така губи много време, но трябваше да е внимателен, за да не изпусне ключа. Но в същото време усилването на светлината го караше да бърза и това напрягаше нервите му до край. Няколко пъти го удари ток, докато накрая не откри онова, което търсеше. Ключът наистина беше залепен за труднодостъпно място - в ъгъла на дъската, близо до желязото, по което течеше ток. С едно движение го отлепи, но в следващия момент го изпусна, защото треперещата му ръка докосна желязото и ключът падна под съседния чин, а Милен се разтресе и парализира отново.

          След като шокът премина, Милен, подпрял се върху дървените седалки на двата стола, изкрещя:

          - Мамка ти, Яни!                 

          Светлината почти бе изпълнила стаята. Сега трябваше бързо да се махне и да заеме по-добра позиция.

           Той бавно слезе от тях, клекна на пода и провря ръка между металните крака на столовете и тези на чина. Имаше чувството, че ако още веднъж го удари ток ще припадне. Ударите от заряда го бяха изтощили ужасно.

          - Само да ми падне тоя боклук! Само да ми падне, ще го пържа и ще го поливам с вода! Ох, хайде, хайде ела насам!

          Сянката на ръката му се различаваше съвсем ясно, докато той се протягаше към ключа. Усещаше как въздухът се раздвижва и съвсм скоро с него щеше да се случи нещо, което ужасно го плашеше, макар и да изглеждаше трудно за вярване.

          - Хайде, хайде ела насам!

          Милен докосна ключа, възкликна победоносно и го завлачи към себе си. Не след дълго го сви между пръстите си, дръпна ръка  и се насочи към вратата.

          Движението му обаче бе затруднено от движението на въздуха. Хвана се за един от чиновете и се опита с всички сили да се изтласка напред.

          - Само да я достигна, само да я достигна! - шепнеше си той. Не знаеше колко време бе загубил докато търсеше ключа, но усещаше, че в този момент беше на косъм. Успя да се пребори за няколко крачки, но бе ужасно изтощен от токовите удари. Залитна назад, тръгна напред, но след това отново залитна и изведнъж вече не различаваше нито стаята, нито вратата, нито чиновете, защото всичко беше погълнато от синята светлина. Единственото, което усети, бе как лети назад и изведнъж мислите му прекъснаха.