- Хей, Джордж! Как я караш? Какво гледаш? - приближих се до леглото на един от пациентите си вечерта, по времето, когато трябваше да му давам лекарствата. Той лежеше по гръб, а погледът му се рееше по посока на екрана на телевизора. - Яде ли нещо? - попитах седящия с него санитар.

- Не - каза Лорен. Нищо не хапна от вечерята. 

- Джордж, - обърнах се пак към пациента - трябва да ядеш. Да имаш сили. Тази рана на крака ти няма да мине без да ядеш. Аз сега ще ти дам едно лекарство. Хапче. То ще ти помогне….

Отидох до количката си и разгледах лекарствата за вечерта. Имаше Халдол -  лекарство за психиатрично здраве, хепарин, витамини и антибиотик. То, че на инжекция с хепарин нямаше да се съгласи, си беше ясно. Поне антибиотика да можех да го склоня да вземе, си помислих. Реших да опитам първо само с антибиотика, пък после другите лекарства ако вземеше - вземеше. 

- Ето, Джордж. Това е лекартсвото за крака - казах аз и му подадох малката пластмасова купичка с голямо хапче в нея. - Ти иначе как я караш? Я кажи. Аз бях малко зает досега и не прекарах много време с теб, но другите ми пациенти са много болни и трябваше да им обърна повече внимание. Та какво става с теб? А? Ето вземи купичката. А така. Сега просто го изпий лекарството. То е за крака. Антибиотик. Ама какви сложни думи, а? Анти-био-тик? Ти знаеш ли какво е това антибиотикът? За да лекува. Убива лошите бактерий. Изпий го де. Браво! Сега пийни вода…Не ти се пие. Ама ще ти загорчи. Ето пийни си ябълков сок. И това не искаш. Вода? Не. Ябълков сок? Хмм колко в вкусен ябълковия сок…Та иначе, ти какво гледаш? А, детско шоу. Много ги обчам! Много са смешни нали? Ти обичаш ли анимационни филми? Бас държа, че обичаш. Пийни си вода, моля те. Бравооо! Още една глътка. Глътна ли хапчето? Добре. Тук сега имам едни други хапчета.. А, не ги искаш - казах, когато Джордж отблъсна купичката. 

По-късно вечерта говорих с лекарката на Джордж - Доктор Ди, както я наричахме. 

- Джордж не яде нищо и почти не пие. Днеска си махна сам и венозния източник. Не знам какво да правя. Едва успях да му дам антибиотика. Раната на крака му поне изглежда, като че ли по-добре, отколкото в предишните ми смени с него. Даде ми да му сложа нова превръзка.

- Е това все пак е хубава новина. 

- Не си пие психатричните лекарства. 

- Много се шашкаш - усмихна се лекарката. Сара Дънкан беше хубава брюнетка, с хубава усмивка - поне така си я спомянах, когато не носеше маска.  - И да не си пие психиатричните лекарства, поне си му дал антибиотика. Това е важното. Браво, Роби!. Имаш ли други проблемни пациенти?

- Не, само този е. Другите поне си вземат лекарствата. 

- Добре, ако има проблеми ми звънни - каза лекарката и се качи на асансьора. Вратите се затвориха.

- Доктор Ди много ги разбира - чух глас зад себе си.

- А? - обърнах се. Гласът беше на Алексис, сестра от отделението. - Предполагам.  - вдигнах рамене. 

- Имаш ли нужда от помощ с нещо? - попита Алексис.

- Имам само един пациент, на който да му дам лекарствата и да му превържа крака. Днес имам двама пациенти с рани по краката. Мислех да помоля някой от санитарите да му държи крака, но ако имаш време ела и ми помогни.

- Разбира се. Свърших си моята работа с пациентите довечера - писането на компютъра може да почака, така че мога да ти помогна.  

Пациентът се казваше Дан. Лежеше по гръб на болничното легло. 

- Здравей, Дан! - поздравих.

- Здравей, Док. - отвърна Дан. 

- А, не доктор. Аз съм ти медицинската сестра. Лекарят ти е Доктор Ди. Нали си спомняш?

- Е, забравил съм. 

- Тук с мен е и Алексис, тя е друга сестра в отделението. Ще ми помогне в смяната на превръзката на крака ти.

- Здравей, Дан. - поздрави Алексис. 

- Здравей. Каква превръзка, Док?  - попита учуден Дан.

- Нима не помниш? На крака си имаш голяма рана. Превързваме я всяка вечер. Заради нея си в болницата. Спомняш ли си сега?

- Спомням си, спомням си, но пак ще забравя. Така е с годините, Док. 

- Е, ти на колко години си, Дан? Алексис, повдигни му крака. Можеш да сложиш тези възглавници отдолу , за да не дършиш през цялото време.  - обърнах се към сестрата с мен. 

- Хмм, на колко? Чакай да видя…Роден съм в 37-ма. Сега в 2001…

- А! 2001-а? Я си помисли пак. Нали те питах коя година е по-рано? Тогава отговори правилно. Коя години сме сега? Не е 2001-ва.

- Сега сме…ааа, 2022. Спомянам си!

- Браво. И на колко години си? Подай, ми моля те, онзи разтвор Vashy, Алексис. На масата до теб. - Тя държеше крака на Дан стабилен и направи физиономия, когато видя раната на крака му. Кожата бе цепната и мускула на прасеца - оголен. Раната не се подобряваше. Не помагаше, че Дан имаше и диабет. Помислих си, че беше добре, че Дан не можеше да види лицето на Алексис. Той нищо не можеше да види. 

- Ами на колко съм? На 75? Леле, кога толкова съм одъртял. - учудено възкликна Дан.  

- Случва се… - отбеляза Алексис. Тя беше в началото на трийсете.

- Сега напоявам марлята с физиологичен разтвор и я слагам директно на раната и отгоре бинт - обясних ѝ.  - Това е, Дан. Готов си.  - Станах и се приготвих да изляза от стаята.

- Док, Док, почакай. Док, защо ме държите тук? Защо не мога да се върна в старческия дом, където живея?

- Дан, тук си заради раната на крака си. Спомняш ли си?

- Рана на крака ми?

- Да. Току що я привързах. 

- Голяма ли е тази рана? Ще се излекува ли?

- Голяма е Дан. Затова си тук. Лекуваме я и ти даваме антибиотици, за да не се възпали. 

Дан въздъхна. Приближих се до него и сложих ръка на рамото му. Взрях се в очите му. Сякаш ме гледаха, но знаех, че нищо не виждаше. Беше сляп. Очите му обаче бяха плувнали в сълзи. Стана ми тежко на сърцето.

- Док, не усещам нищо в краката си…

- Да, заради диабета е. 

-...и не знам, че имам рана по крака. Само, разбираш ли, искам да се прибера у дома?

- Разбирам, Дан. Опитай да поспиш сега. Нощ е. - казах съчувствено, помислих си дали да му оставя лампата запалена, но нямаше смисъл. За него нямаше значение. Загасих светлината и излязох от стаята.

Отвън Алексис ме попита:

- Ще му отрежат ли крака? 

- Мисля, че да. Как да му го кажа?

- Хм - въздъхна тя - какво ли е да живееш с деменция и да си напълно сляп? И да нямаш усещане в краката. Чудя се дали въобще би имало някакво значение, ако си без крак?

- Това е въпрос, който трябва да попиташ Дан, след операцията.

След края на смяната аз и Алексис вървяхме един до друг по тротоара пред болницата. Бяхме дошли заедно, пеша на работа и се прибирахме така. И аз и тя живеехме на по-малко от половин час пеш от болницата. Обичах тази част от деня, когато смяната ми беше свършила и се прибирах у дома, уморен, но все пак донякъде уверен, че си бях свършил работата. Беше единайсет и половина вечерта. Винаги придружавах Алексис до дома ѝ  - живееше на две пресечки от мен, и си говорихме по пътя. 

- Чудя се, Алексис, за тия бедни души в болницата…

- Какво точно се чудиш?

– Ами какъв живот е това. Те имат само нас, а ние се вясваме само да им дадем лекарства и да ги превържем. За друго нямаме време. Дали в груповите къщи и старческите домове имат повече време за тях - да им обърнат внимание, да си поговорят с тях болногледчите?

- Хм - замисли се Алексис - предполагам на болните хора не се обръща що-годе много внимание. Кофти е да си болен на този свят. Кофти е да си психично болен - това особено. 

- Да. Ние всички сме си малко луди, помисляла ли си си за това?

- Ние? Хаха. - засмя се Алексис и ме погледна малко изненадано Алексис.  - Откъде накъде?

- Помисли си…е, това е моя теория. Човек притежава разум и чувства - емоций. Разъмът, това е разбира се частта от нас, която е отговорна за критическото мислене, за мисленето обоснованно на факти. Ние сме създали света около себе си благодарение на разумът.

- Добре, и? Какво остава за чувствата?

- Ааа, чувствата, това е тази част, която се опълчва на разума. Не винаги, разбиира се, понякога те вървят заедно, но понякога чувствата надделяват над разумът. В много малък част от случаите тогава правим нещо, което е гениално, нещо, което не можем да постигнем само чрез разума. Но в почти всички останали случаи ние правим нещо лудо, нещо протичоречиво на здравия разум. А това си е лудост, нали?

- Е, ти така го завъртя, че наистина така се получи. Говорейки за лудост току що видях в спрялата кола, която подминахме Др. Ди да се натиска с някой, който определено не беше мъжа ѝ. Не, не поглеждай назад. 

- Тя не е ли омъжена? - попитах изненадано. 

- Омъжена е. Щастливо. Виждала съйм ги заедно по служебни събирания със съпругът ѝ. Симпатяга. Какво ли я е прихванало да му изневерява?

- Лудостта. Чувствата…

- Хмм - каза замислено Алексис - има и деца. Две малки деца. Ако това се разчуе ще разбие бракът си. 

- Казах ти. Тя сега е ни повече ни по-малко - луда. Не може да мисли. Замаяна е от ендорфини. Откачена работа. Като всички нас. Като ни хванат чувствата и не спираме да мислим.  

- Значи според теб наистина смев наполовина разионални, наполовина ирационални - тоест луди? - погледна ме сериозно Алексис. 

- Разбира се. И няма управия. Така е от век веков. Така ще и бъде. 

В далечината на небето присвета светкавица. Със забавяне се чу гръм.

- А сега нека бъдем рационални и да се забързаме, за да не ни завали - така и направихме.

Следващите няколко месеца с Алексис си коментирахме любовната история на Др. Ди. Скоро цялата болница научи. После явно и съпругът и научи, защото разбрахме, че се е изнесла от къщата си и е отишла да живее при любовникът си. 

Беше разгарът на лятото. Бях на парти, организирано от мой общ приятел с Алексис. Времето беше прекрасно. Имаше барбекю и доста бира. Седях на сгъваем стол на сянка под едно дърво и гледах котката на стопанина, която обикаляше наоколо. Беше сив котарак с голяма глава и жълти безумни очи. До мен се приближи Алексис.

- Как си?

- Бива.

- Защо не си с останалите - с групата при барбекюто? - попита Алексис.

- Уморих се от разговори. Помислих си да поседя тука и да се порадвам на природата. Не ми се отдава често да мръдна извън града. Седя си на спокойствие тука и си размишлчвам. - добавих тихо.

- За какво си мислиш?

- Ами пак за лудостта. Тя не се среща единствено при хората. Погледни този котарак. Взри се в очите му. Откачен е до мозъка на костите си. Мисли си само за убийство. Как да пречука някоя твар. В него е заложено тази лудост, тези чувства да обича да ловува, да убива. 

Сякаш, за да докаже думите ми, котаракът се хвърли под куп съчки и се пресегна с лапата си. Някакво животинче изпищя. След момент котаракът се появи със животинчето в уста, което размахваше крачета. Жидях само оголено коремче - мишка ли беше или къртица не съм сигурен.

- Махай се оттука бе, боклук. Колко храна имаш в къщата. За какво ти трябва да убиваш - попитах риторично. Котаракът само ме погледна. Не ме разбра, а се затича и изчезна нанякъде. Погледнах към Алексис. Тя гледаше накъдето котаракът беше поел. 

- Чиста лудост, Алексис. 

- Ужасно. Горкото мишле…- тя се замисли - ти чулки за доктор Ди?

- Какво за нея.

- Ох. Ужасна история. Бутнала я кола. Пресичала от паркинга към болницата. Виканали я по спешност и не се е огледала. Може да изгуби крака си. Млада и красива жена. Само като си помисля, как ще я срещна в болницата и ще я гледам как куца ми призлява. 

- Да, доста кофти история. А любовника?

- Какво любовника?

- Той оставил ли я е? - попитах аз. 

- Защо да е оставил?

- Ами виждаш ли, това си е трагедия. А, за да е истинската трагедия, даже по-трагично, трябва и любовникът да я остави. Но като си помислиш какво можеш да очакваш от една лудост? Винаги завършва трагично. Както лудостта на котаракът и желанието му да убива, така и желанието на Др. Ди си бе чиста лудост. И като такава, завършва подобаващо. Обикновенно такъв е края на лудостта.

- Роби - възкликна Алексис. - Ти и твойте теорий. Ужасно е не мога да слушам даже.

Помълчахме за момент. Клоните над нас шумяха успокояващо.

- Знаеш ли какво си представям, че ще се случи? Докторката ще изгуби крака си и приятелят ѝ ще я напусне. Ще се уплаши. 

- Аха. - каза замислено Алексис. - Мисля, че не си прав. 

- Нима? - войнствено казах аз, готов да защитавам теорията си. - Видя ли онзи голям котарак? Сивия? Той е прекрасно олицетворение на това какво е като се водиш от чувствата си. Ставаш убиец. Или ако си като Др. Ди. Изневеряваш и предаваш семейството си. Или като се уплашиш, като приятелят ѝ ставаш подлец. Все гадости родени от лудост, от чувства...  

- Мисля, че ти отдаваш прекалено внимание на пораженията, които тъй наречената лудост причинява. - Ето онзи котарак, да, той е изплетен от чувства. Убиец е. Ще хване някое мишле, ще се насити. Но ако мислеше по-рационално би бил много по-опасен. 

- Защо? 

- Ами ето ни нас, най-рационалните същества на планетата. Гледам по телевизията, по научнопопулярните програми как някакъв гепард хваща газела. Ей, спомних си за теб. Казах си, гледай, Роби ми разказваше за тази лудост. Но лудостта, Роби, всъщност е хубаво нещо. Ще убиеш някое животно, за да се наядеш. Но, виждаш ли, колкото и да е деструктивна лудостта, тя те пази от “здравия разум”, който е още по-деструктивен. Помисли си за цялата Земя, минирана с ядрени експлозиви. За да се предпазим един от друг по най-рационален начин, сме готови да взривим цялата планета. До тук ни докара здравият разум. 

Погледнах Алексис учудено и помислих върху това което каза.

- Предоплагам, че да се поддаваме на инстинктите си, на лудостта си отвреме-навреме не е чак толкова лошо, разбираш ли? Иначе света става  прекалено рационален. А в много логика пощада няма. - завърши Алексис.

Котаракът се появи отнякъде. Дойде и се излегна в краката ми. Облиза се. Явно мишлето е било вкусно. Без да знам защо се наведох и го погалих. Стана ми хубаво, а той започна да "преде".