Слънцето жареше безмилостно столицата. Отново познатия въздух, нямаше я планината, нито зелените хълмове. Вместо това от колата Лора виждаше единствено сиви блокове. Между тях се пъчеха тук-там шарени сгради, пълни с хора, щъкащи наоколо.

„Само това ми оставаше... майка ми, и всичко друго бяха малко... че сега и при леля ми трябва да стоя. Отврат!"

- Мамо, не може ли да си стоя в апартамента. Все едно и тия три дена ще минат като всяка ваканция. Моля те! - промълви тя отпуснато от задната седалка на колата.

- Не ме занимавай с излишни неща, момиче! Решено е! Винаги съм казвала, че баба ти и дядо ти не могат да те възпитават. С техните смахнати разбирания от половин век...

- Не е вярно! Не са смахнати! Ти си...

- Какво съм? Хайде, какво ти казаха този път? - Таня гледаше пътя съсреодоточено.

- Ако искаш да знаеш, не сме говорили за тебе изобщо. Баба и дядо са чудесни хора! - Лора започна да дърпа ръчката на вратата.

- Луда ли си? Какво правиш? - Таня се обърна към нея, за да я спре.

- Не си ми майка, не си ми майка! Разкарай се от мен! - Лора избута ръката на майка си.

Клаксони, писъци... Лора видя как една кола връхлетя върху тяхната. После се появи светлина, болка и мрак...

... вече четвърти ден Димитър обикаляше из болницата. Не му бяха останали сили, но пак продължаваше да ходи из дългите бели коридори. Лора претърпя тежка коремна операция, но лекарите казваха, че ще се оправи. Таня беше в кома. Не се знаеше кога ще излезе от това състояние, нито как - дали отново ще е пълноценна. Баба Милена и дядо Пешо седяха търпеливо пред стаята на Лора. Чакаха миговете, когато момичето излизаше от упойка. Виждаха уморените й очи. Не посмяха да й кажат за Таня. На непрекъснатите й въпроси отговаряха машинално: "Добре е! Скоро ще се видите!"

Лора усещаше ужасни болки в корема, но се стараеше да не се движи, за да ги притъпи поне малко. Усещаше се страшно виновна за случилото се. „Ако не се бях държала като бебе, сега всички щяхме да сме добре. И то всичкото за едно момче. Егати и мъжете... какви неща може да те накарат да направиш за тях." Такива мисли й минаваха през кратките будни моменти. Лежеше, загледана в зелената топола отвън. Беше забелязала, че щом попита за майка си, дядо й винаги правеше онази ужасна физиономия на безизходица. Поглеждаше към баба си и тя също... обръщаше поглед към тополата. Чувстваше, че нещо не е наред, но ако бе най-лошото, трябваше вече да са й казали. Затова не губеше надежда, а стоически понасяше огромните инжекции, загледана в тополата.

Отвреме навреме се появяваше един висок господин, който я изучаваше с поглед. Щом Димитър обаче, изникнеше от коридора, онзи мъж просто се стопяваше в белотата. Това бе шефът на майка й. Познаваше го от снимките на банкетите. Веднъж й беше пратил картичка за Коледа, написана с почерка на мама. Лора не познаваше този мъж. Беше чувала да си говорят баба й и баща й за него. Мъката от раздялата на семейството нямаше да мине - никога - стаена бе дълбоко в сърцето. Обаче, по-добре без кавги и сцени, отколкото с измамно семейство...

- Лорче, пак ли гледаш тополата?

- А, бабо, не те усетих!

- Може ли? Как си? Нося ти възглавницата от вкъщи... със сено пълна... да ти напомня на дома. - Баба Милена извади възглавницата и я постави под главата на Лора.

- Ало, госпожа, какво е това? Веднага да се махате оттука с вашите селски работи. - провикна се сестрата, дошла да раздава хапчета на другите болни в стаята. - тая стая е стерилна, болницата е стерилна. Вънка! Веднага вънка!

- Как си позволявате да ме гоните? Аз съм жена на години. - Баба Милена не се даваше лесно - от това по-стерилно няма. Ти не знаеш колко са ни чисти животните и колко чисто е сеното... от планината... лично съм я шила тая възглавница... пусни ме бе, сестра!

- Хехе, мислите, че много ме интересува. Ами ако някой от хората е алергичен към вашите тревки? После аз да съм виновна. - И тя издърпа възглавницата от ръцете на баба Милена. Пусна я в една от черните торби за смет и я завърза здраво. Никой не знаеше, че възглавница с планинско сено беше отколешна мечта на сестрата...

- Бабо, не се нервирай! Ох... - Лора се повдигна от леглото. - Няма смисъл. Само да се заяждат могат. Знаеш ли... ооох... - последва нов опит за изправяне.

- Лорче, бе лежи си...

- Не... слушай ме сега. Аз знам, че мама е в кома. Чух ви да си говорите с татко. Знам и защо идва онзи мъж - шефът на мама - той я обича. Иначе нямаше да му пука за нея, като се случи това. Знам, че и мама и татко не се обичат вече...

- Лора, откъде ти хрумна това... семейството... - запелтечи баба Милена.

- Не ми обяснявай за семейството, бабо! Потънала тук, в тази забрава, аз имах доста време да помисля. Вече съм решила...

- Какво си решила, Лора? - Димитър влезе в стаята.

- Татко, реших за това, при кого искам да живея. Но ще ви кажа, когато и мама се оправи. Сега не му е времето...

- Лора... - Димитър понечи да каже нещо.

- Не ме прекъсвай и ще те помоля да излезеш. С баба имаме да поговорим... ооох... - тя пак се надигна в леглото. - Трябва да поговорим за някои неща.

Димитър излезе замислен от стаята. За първи път виждаше дъщеря си да се държи така заповеднически с него. В коридора отново се натъкна на шефа на Таня. Високият мъж тръгна към изхода, но Димитър го спря.

- Слушай, Славе, познаваме се отдавна. Не знам колко време вие с... вие с Таня...

- Шест месеца...

- Това няма значение... аз ще продължавам да я обичам и да я чакам. Само да си посмял да я нараниш! Не се крий като плъх... ами застани тука като мъж и ми кажи какво мога да очаквам от теб за Таня. - Димимтър го беше хванал за ръкава на якето.

- Аз също обичам Таня... искам да е щастлива с мен... и Лора.. не се съмнявай... детето винаги предпочита майката... - ухили се Слав.

- Само се моли да не те срещам някъде извън болницата, червей долен, защото...

- Заплаха ли е това, Мите? А то може да се документира...

- Нещастник! - Димитър отново пое по коридора, последван от смеха на Слав.

... - Бабо, случайно да знаеш какъв е тоя Орел на Белата скала? - изведнъж изстреля Лора.

- Какво? - баба Милена изпусна ябълката дето я държеше в ръка. - Какви са тия глупости, Лорче?

- Аааа, бабче, не са глупости. Какъв е тоя орел? Сигурна съм, че знаеш. Или да отида да питам на Михаил баба му. Понеже тя знае всичко, дето се случва на село...

- В никой случай... никога... Лора-баба Милена я хвана за ръката.

- Боли... бабо... системата...

- Ох, чедо, гръм да ме убие! Защо ме питаш такива неща? Сигурна съм, че отнекъде ти е втълпено това.

- Ами... от тук. - Лора показа медалиона на баба си.

Баба Милена ококри очи и взе медалиона в ръка.

- Е, така и така, си го намерила... защо да не знаеш.

Този орел бил братът на дядо Пешо - Виктор. Двамата били голяма любов едно време. Но той се опълчвал срещу властта - имал волна душа и чисто сърце. Затворили го и повече нищо не се чуло за него. Като се сменил режима, дядо Пешо тръгнал да го търси по затвори, архиви... нищо. А един ден, някакво дете донесло на баба Милена този медалион. Когато видяла снимката и всичко, тя помислила, че е жив. Но медалиона бил загърнат с хартия със следното съдържание: „На жената, която винаги съм обичал. Ако четеш това, то значи аз ще те чакам някъде Там за по-добър и чист живот. Милена, село Конарево" Детето обяснило, че с приятели намерили това в нивите в съседното село. Решили, че е старо и се сетили само за нея - баба Милена. Затова й го донесло.

- Защо реши да го скриеш, бабо? И защо орел на бялата скала?

- Това беше мястото ни за срещи. Над селото има една...

- Знам я... хитро... - Лора се усмихна. - Бабче, благодаря ти, че ми се довери. - Ела да те прегърна!

Така измина още една седмица, безкрайно дълга и тежка.Таня почти беше излязла от комата. Лора я изписаха и тя с радост се прибра у дома. Копнееше да си отиде на село. Отново да види Рали и останалите, и Михаил. През последните седмици както се бе случило това, той не се беше обаждал. Лора мислеше за него и ден и нощ. Сякаш все още не я бе пуснал от прегръдките си от онзи ден. Седеше в стаята си с поглед, зареян към голямата й библиотека с книги.

- Лора, Лора... ела да ми помогнеш с покупките. - Димитър се прибираше от болницата. - Бързо, нямам цял ден!

Лора изтича в коридорчето, но вместо покупки, там стоеше майка й. Беше с патерици и все пак..

- Мамо, мамичко, ако знаеш колко ми липсваше... мамо - сълзите потекоха и по двете женски лица. Отново се усещаше присъствието на майка й в къщата. - мамо... аз...

- Не, недей, моля те, Лора... изморена съм.... най-важното сега е, че и ти и аз сме добре. - Таня влезе в хола и седна.

- Принцесо, ние искаме да ти кажем нещо. Седни. - Димитър посочи стола и той самият седна.

- Да, татко, слушам ви... - едва успя да промълви Лора.

- Ние, принцесо, не ти оставяме избор...

- Как така...

- Ами, нямаш право на избор, защото... принцесо... тук ще живеят твоите двама родители заедно и...

- Татко, Господи, толкова се радвам... - Лора скочи от стола и се втурна към майка си. - И няма да се жениш за онзи висок господин, дето все обикаляше в болницата.

- Скъпа... онзи висок господин е вече само минало... ох... леко с патериците... не ме гушкай толкова силно...

- Същата хленчеща майка... хехе - Лора ги прегърна и двамата. - Така де... обичам ви!

Слънцето огряваше трите сплетени фигури.

* * *

Белият „Мерцедес" радостно изсвири пред високата селска порта. Радостен смях се чу откъм къщата. Дядо Пешо и баба Милена излязоха да посрещнат сина и снахата.

Лора слезе припряно от колата. Не бе идвала тук от онзи ден... В главата й нахлуха всички картини от тогава. Тя направи мрачна физиономия, после се усмихна и прегърна баба и дядо. Всички влязоха вътре и докато приготвяха обяда, видяха как Лора излиза. Извика пътьом, че сега идвала и се изгуби зад голямата порта.

Тръгна по пътя надясно, към една голяма оранжева къща с масивна каменна ограда и светещи от чистота прозорци. Стигна до там и стараейки се да не изглежда запъхтяна, натисна звънеца. Беше събота и той трябваше да е тук.

- Добър ден, момиче! - една дребничка жена с очилца се показа зад вратата.- Кого търсиш?

- Ами...аз... Мишо тук ли е? - трепереща едва успя да изрече тя.

- Тук съм! - Лора чу плътния му глас.

- Здравей!

- Здрасти! Бабо, ако обичаш, ще се изпариш ли на секундата?

- За теб винаги... и дребната жена забърза към навеса.

- Какво има? Как си? - промърмори той.

- Добре, чудесно! Ти как си? - усмихна се Лора.

- Добре.

- Аз... ти не се обади...

- Така ли съм направил!? - усмихна се той. - Ми явно съм забравил. - Михаил се почеса зад ухото.

- Моля, как така? Виж, искам нещата да са ясни. Онзи път, ако не беше ти... - запелтечи Лора...

- Опитваш се да ме обвиниш, че съм виновен за катастрофата ли? - сопна се той.

- Не, аз...

- Ти, какво ти... една целувка и вече си готова да литнеш в небесата. Едва ли не ще се оженим и ще заживеем во веки заедно. Пубертетка! Човек дори хубавото да иска да си направи... да ти направи и на тебе хубаво... пак е сбъркал.

- Спри! Не казвай нищо повече... Знаеш ли... мислех, че си по-различен - гласът й трепереше - мислех... няма значение....

- Това ти е проблемът на тебе. Много ги мислиш нещата! На мене ми беше хубаво, направих си кефа. Исках и на тебе да ти е хубаво, ама като така ги представяш... Не съм тръгнал да се женя за тебе.

Лора се обърна и тръгна към вратата.

- Нищо повече не искам да знам... нищо... махай се... махай се! - последното като че го каза повече на себе си. Сълзите й напираха в очите.

Много пъти след това, припомняйки си тази събота, очите й се превръщаха в две изворчета. В крайна сметка реши, че най-хубавото е да имаш семейство и пое уверено към приветливата къща с високата дървена порта.