Лорд Хеджис и граф Мидълтаун 

66 0 2

… стария ролс кашля като рахитичен старец. Двигателят на автомобила, произведен през четиридесет и седма се нуждае от ремонт. Но заобленото купе в предвоенен стил с високо вдигната предница и издути калници все още се тътри по наклона към замъка Хеджис. Все пак на радиатора гордо е разпънала крила богиня и показва недвусмислено стил и английско високомерие.

И Ролс Ройса, модел Силвер Шадоу е мой.
Както и гордите, някога непревзимаеми стени от едри дялани камъни с островърхите кули в четирите му ъгли и Величествения замък във викториански стил, разположен в дъното на огромния двор от осем хиляди квадратни ярда. Поне толкова пишеше в нотариалния акт в кожената папка на задната седалка.

Карам внимателно достолепната кола по калдаръмената алея, която се вие в основата на хълма Блекстоун на чиито връх се намира замъка Хеджис. Последния лорд Хеджис енд граф Мидълтаун крепи немощното си тяло на седалката до мен и кашлицата му заглушава дори рахитичавия мотор. Буйните някога коси сега обрамчват изпитото скулесто лице като есенни вейки и не могат да прикрият огромните тъмносини кръгове около очите. А те, очите продължават да пронизват всичко което им се изпречи и показват един горд и сприхав характер, готов да подчини половин Англия на волята си и цяла Северна Ирландия в добавка. Малцина са помощниците, които са оцелели повече от месец на служба при заядливия Хеджис, а аз съм комай единствения останал толкова дълго на това място. Когато преди седем години пристигнах от България стареца дори не излезе от стаята си, за да види коя е поредната жертва. Тогава той още се крепеше и често размахваше бамбуковия си бастун, останал му в наследство от пра дядо му Чарлз, тридесет и седми лорд на Земите около замъка.

Проклетият огън пак загасва и съм принуден да раздвижа артритните си стави и да го наклада. Тая зима в Англия е особено ледовита, а никой от предишните обитатели на замъка не са се погрижили да осигури някакъв друг, алтернативен начин на отопление, освен дърва. Взимам дългия, тежък ръжен и разръчквам тлеещите цепеници, които пламват отново. Пуснал съм Стойчо един ден почивка и днес се грижа сам за топлината и прехраната на седемдесет годишното си тяло. Когато се уверявам, че огъня гори стабилно в огромното огнище се настанявам зад стария монитор и кокалестите ми пръсти зачукват отново…

Признавам, че в началото бях готов да избягам и аз. Не бях срещал по-сприхав, по-неприятен и заядлив човек от стария лорд Хеджис. Освен психическия тормоз, който бях принуден да търпя постоянно се налагаше да отскачам пъргаво за да не срещна жилавия му бастун. Един-два пъти не успях и с болка разбрах, че бамбука не е загубил от жилавостта си, въпреки, че бе отрязан от индийските блата преди повече от век и половина. Лорда държеше при всеки възможен случай да покаже достолепното си превъзходство над всичката „долна и миризлива източна паплач“, както наричаше помощниците си, повечето от които идваха от източна Европа. За него ние бяхме четвърто ниво, които не заслужаваха дори да се наричат хора. Първото нещо, което старчето ми обясни бе неговата своеобразна класификация, която ми се наложи да разбера по болезнения начин. Първото ниво, разбира се бяха представителите на родовата аристокрация, която едва ли вече се срещаше, дори в Англия. Второ ниво са английските селяни, които бяха разкрепостени още в ранното средновековие по силата на една Харта не без съжаление от предците на гордия лорд. Повечето от тях, като не намерили друго препитание са останали да работят на изполица в земите на Мидълтаун и потомците им и до днес говорят с уважение за старите лордове от замъка над селата им. Така стигнахме до третото ниво хора. В него влизат всички колониални поданици от Индия, Пакистан, Непал и другите бивши азиатски и някои африкански колонии на Викторианска Англия. Трябва да кажа, че към „черните маймуни“ лордът питаеше високомерно пренебрежение и не рядко се изразяваше с отвращение за тях.

Представете си тогава, какво отношение имаше бледия рошав старец към четвъртото ниво хора, представител на които бях и аз. Не, не можете да си представите унижението, подигравките и откритата неприязън, която питаеше тоя човек към новодошлия от дивия изток. Самия той не ми даваше повече от месец и сам казваше, че ще трябва да си поръча друга източна мърша, която да се грижи за предаващото му се тяло. Също така, трябва да отбележа, че за осемдесетте и трите си години лорда бе неочаквано жилав и издръжлив…

Пак загасва. Трябва да стана отново, което означава да изтърпя болката в колената и да стъкмя огъня, ако не искам да замръзна. Тия дни дървата не искат да горят, въпреки, че съм подбрал най-сухият и качествен дъб, който може да се купи, въпреки ограниченото му предлагане в страната. На връщане си сипвам един пръст от кехлибареното уиски, въпреки забраната на доктор Рамдал. Тъмния индиец с големия диоптър каза, че ако искам да живея трябва да забравя за прашните бутилки, които открих да отлежават в дълбокото мазе под североизточната кула на замъка. По-късно разбрах, че в околността преди войните е имало дестилерия, която се славела с производството на едно от най-качествените и скъпи уискита на острова. Тухлената сграда сега стои полуразрушена на седем мили от замъка и изглежда никой не се бе постарал да поднови производството на тоя местен еликсир. Единственото, което бе останало от оня период са седемстотинте бутилки с квадратно дъно от по две пинти, пълни със осемдесет годишно превъзходно питие.

Освен лорда изненадах и себе си, като успях да оцелея. Не, не ми бе лесно. Костваше ми много търпение и безропотно изпълнение на налудничави заповеди. Капризите на стареца не свършваха и не рядко след като почиствах основно допотопния Ролс Ройс, с който вече се запознахме трябваше да преподреждам архивите на аристократичния род по начин и ред, определен лично от него някъде през петдесет и седма. Освен за доставките трябваше да се грижа и за кухнята. Самия аз не се славех с кой знае какви умения в тая област и нерядко ми се налагаше да изхвърлям цели казани с току що приготвена манджа. Стойността на похабените продукти ми се удържаше от заплатата, която в началото не бе никак голяма. Всичките тия порядки ме направиха още по-твърд и безкомпромисен, както към другите, така и най-вече към мен самия. Някъде към петия месец ми бе позволена еднодневна почивка, която не знаех как да прекарам. Тогава лордът ненадейно се отпусна и ме извика да играем шахмат. Хопа, хванах ли те, старче, казах си тогава аз. С кой мислиш, че искаш да се състезаваш, а? Навярно не знаеш, че имаш срещу себе си гросмайстор от градските първенства на оня див изток. Какво бе моето удивление, когато срещнах неочакван и агресивен отпор на иначе брилянтната ми игра. Достолепния лорд не можеше да допусне, че една източна мърша ще го победи на играта, която неговите деди едва ли не бяха донесли от Индия. Трябва да си призная, че играта му не бе лишена никак от логика и умения, но разбира се не можеше да издържи на модерните ми методи и аналитична последователност. Въпреки това го оставих да победи първите няколко партии, като предвкусвах насладата от последващите мои победи. Притеснявах се от реакцията му, като разбере, че съм го подвел в началото, но се оказа, че прие първата си загуба с ледено достойнство, което после се мултиплицира в продължително и изпитателно изучаване с остър взор. Кой бе тоя мърльо, който е дръзнал да побеждава стария майстор, говореше прогарящия му поглед.

В последствие срещите ни на карираната дъска станаха редовни и дори започнаха да изместват някои досадни задължения, които да си призная забравих с удоволствие. Забелязах, че недоверието и пренебрежението на стареца започна да се заменя, отначало с известно търпение, а в последствие дори с опити за сближаване. Разбира се властовите отношения бяха ярко дефинирани и аз не си позволявах да ги подложа на проверка.

Огъня в камината се позакрепи. Забелязал съм, че след полунощ комина започва да дърпа по-решително, което спомага за разгарянето на дъбовите цепеници. Това ми позволява да не губя време в стъкмяне и постоянно подклаждане и мисълта ми тече по-плавно, а речта се лее обилно и напоително. Подозирам, че заслуга има и омайната кехлибарена течност. Притеснява ме само, че вместо да губя координация след употребата ѝ пръстите ми стават по-точни и уверени, речника ми се обогатява, а мисълта се лее. Дали не започвам да привиквам на качественото питие? Дали Доктор Рамдал няма да се окаже прав, че трябва да прекратя употребата му? Реших, за сега да не се притеснявам, щом не изпитвам някакъв дискомфорт на тялото. Пък той, черния дроб ще ме прощава. Очилатия индиец каза, че той не болял, докато не станело прекалено късно…

Така. До къде бях стигнал? Аха, до оня момент, когато се връщаме със предаващия се вече горделивец от Нотариус Амелстън, където изповядахме сделката. Където, по-точно оформихме нотариално завещанието на Лорд Хеджис енд граф Мидълтаун, тридесет и девети лорд на Замъка Хеджис и земите от графство Мидълтаун, които само по документи се управляват от представители на аристократичния род, но както вече споменахме бяха освободени от феодална повинност още в ранното средновековие. И според силата на неговото, на лорда желание всички тези имоти се завещават, познайте на кой… На едно нищожно и незначително българче, дошло в Англия да търси препитанието си и срещнало един от най-злите и високомерни представители на тукашното общество. Но, ще попитате вие, лорда няма ли си си свои, собствени наследници, образовани, достолепни носители на синята му кръв, че да остави всичко на тоя низш и незаслужил индивид. Целия гордо извисяващ се замък с всичките си салони, коридори обсипани с картини на херцози и лордове, изящни и величествени стълби, мраморни статуи и гранитни палисарди и всичко това да го остави на мен. Когато в края на една оспорвана партия шах, защото имаше и такива, си позволих да попитам старчето за потомците му, то избухна пак и сред всичките неблагочестиви и и не дотам възпитани слова успях да доловя няколко изтънчени попържни за „ония нехранимайковци, дето не заслужават и пени“. През цялото ми пребиваване не бях срещал нито един роднина на лорда, а въпросите ми в месния пуб не успяха да получат по-добър отговор от това, че имал някакъв син, който водел разгулен живот и най-вероятно е гушнал китката някъде в Сайгон. За жена никой не говореше, а и коя би издържала стария мърморко.

Мисля, че всичко започна оная студена ноемврийска нощ, когато ме събуди немощен вик за помощ. Когато влетях в покоите му лорда се бе надигнал от ложето си и се опитваше с мъка да си поеме въздух. Асматичните му дробове издаваха звук, като от спукан мях и стареца очевидно страдаше. Вдигнах от пода изпуснатата помпичка и впръсках няколко пъти в отворената му уста. Малко се облекчи, въпреки, че продължи трудно да си поема въздух. Посочи към черния телефон на масичката до леглото. Набрах спешния номер, но той прекъсна разговора с едно решително движение на ръката. От сухата му уста с мъка се отрони „доктор Джейлс“ и аз набрах веднага номера на доктора. Когато по-късно възпълния лекар прибираше инструментите в чантата си в погледа на старчето за пръв път съзрях нещо, подобно на благодарност. Мисля, че тогава той разбра, че края му наближава, въпреки скалъпените уверения на доктора, че ще се оправи. След като написа рецептата Джейлс ме дръпна за ръкава и с мрачна физиономия ми съобщи в коридора, че той не може да направи нищо повече. Трябвало да постъпи в Диспансера в Хартфорд, иначе не му даваше повече от седем седмици.

Чудно е, как приближаващата смърт променя и най-твърдите характери. За болнично лечение Хеджис не искаше и да чуе. Предпочиташе да си умре там, където се е раждал в началото на миналия век. Не мисля, че щях да имам сила да му се противопоставя. А и чувствах, че няма смисъл. Домъчня ми за стареца. Вярно е това, което казват, че най-много се помнят и уважават ония, които са се държали най-строго с тебе. Особено ми дожаля една вечер, когато донесох в болничната стая стария свитък с родословието му. Виждаш ли, вика, това мощно дърво, което започва от стария лорд Дерингланд, който се е сражавал гордо, рамо до рамо с Ричард Лъвското сърце и ми показа началото на родословното си дърво. Той, казва се бил толкова смело, че краля го ръкоположил за рицар и му дал тези земи. От тогава, ми вика, рода ми се казва Хеджис, по името на замъка, а когато през четиринадесети век разкрепостените селяни задружно решават да останат по земите ни придобиваме и титлата графове на Мидълтаун. И целия този велик и славен благороднически род на войни и доблестни мъже ще свърши тук, в това легло. Така каза. Помня как физиономията му помръкна, а очите придобиха оня решителен поглед, който ме караше да изтръпвам. По законите на средновековното кралство, имение, което остава без наследник отива във владение на краля. Той се разпорежда с него. Стократно бих предпочел Хеджис да остане за Кралицата ни! Но не, днес той ще остане притежание на парламента и народа, пфу! Няма да го позволя. Тогава ме погледна решително и ми заповяда да приготвя черния ролс за другата сутрин. Ще го завещая на теб, ама не и на недостойната паплач, каза и приключи разговора.

Последната цепеница догаря в камината от зелен мрамор. Ставам да донеса още дърва, като съжалявам, че пуснах в почивка Стойко, родопчанчето, което дойде преди два месеца от Девин да изкара пари, да си построи къща и да се ожени. Старите колена ми напомнят, че вече трябва да се кротна и да помисля за старините. Далече от родина, от миналото ми, от младостта. Далече от онова, което щях да бъда ако си бях останал в България. А Замъка Хеджис ли? Е, той все пак щеше да остане за народа на Англия.

© Атеист Грешников Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

© 2003-2017, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.