16.08.2007 г., 20:11 ч.
ЛОШО ПЪТУВАНЕ
10 мин за четене
Вселена. Хаотична безначална безразмерна безкрайна вселена. Тъжно разширяваща се. Изтъкана от вечност, вакуум, планети, звезди, незнание, догадки, мистерии и хаос.
Черни дупки жадно засмукват тъжна материя. Лиснати атоми в Самотното Празно длани протягат за топла прегръдка. Синтезират материя; форми овални бавно извайват и пълнят с планети Безкрая.
Млечния Път се разтича лазурен и бляскав. Нейде във него нашето Слънце с нишка прозрачна придържа Земята и свети във моя прозорец.
… Но е Есен. Слънцето е студено. Тъжно капят листата.
…
Егати тъпотията! От половин час блъскам по тая клавиатура и не мога да измисля нищо смислено. Отдавна отвикнах да пиша без да съм пафкан и сега ми е малко трудно – материала свърши още в четвъртък.
От снощи не съм ял. Няма пари… За последния сценарий дето пратих, получих някакъв мижав хонорар, но от доста време не мога да измисля нов. Да, прехранвам се от писане. Но не съм някакъв голям писател – даже напротив; пиша сценарии за долнопробни нискобюджетни екшъни, и ги пращам по Интернет. Плащат ми по електронен път.
Не, не трябва да се отплесвам. Трябва да го довърша този, да го пратя, че след няколко дена ще ми срежат тока. Отново…
…
Някой чука на вратата. Кой ли е?
Поглеждам през шпионката. А, това е Ники – хлапето е на 15, но е много будно и интелегентно. Запознахме се наскоро, в апартамента на господин Х – човекът от който си купувам. Оказа се, че Ники живее в същия блок, на последния етаж. Често наминава до мен и пушиме. Това, че на тия години пуши трева не е хубаво, но по-добре да бъде тук с мен и да пуши, отколкото да се влачи подир ония наркоманета с които се събира. Страхувам се да не го убедят да опита и друго.
Отключвам.
– Здрасти, брат, ко стаа?! – Поздравява ме той и влиза. Заключвам.
– Нищо, кво да става. Пиша, ама не върви… Хей, събуй се.
– Извинявай, забравих:) – Казва и се навежда. Развързва връзките, изсулва маратонките и ги заритва към прага. Кога ще се научи веднъж заниваги, че мразя да се влиза с убувки в стаята! Не е особено чисто, но все-пак…
Влизаме в стаята. Сяда на дивана, а срещу него, на любимия си стол.
– Я виж кво съм зел – протяга ръка пред погледа ми. Две слимарки.
– Добър ли е материяла?
– Да. Още не съм го пробвал, ама Щръка вика, че е бомба.
Боже… Взел го е от ное олигофрен, дето веднъж ми пробута джоинт друсан с диезепам. Щях да го убия.
– Това да не е некъф друсан материял? Нали съм ти казвал да не купуваш от оне тип.
Отмества поглед смутено.
– Да… ама… само той имаше.
– Дай да го видя.
Подушвам цигарките – не, че мога да разбера ако има нещо нередно, но поне да пробвам. Сега си спомням, че веднъж ми бяха продали грамаж надрусан с… нафталин:) Не знам как става тоя номер, не знам колко е вредно, ама от две дръпки се размазах. Та оня материял, си миришеше на нафталин, при това доста силно.
– Айде де, нищо му нема – провлачва детето. – Айде да палиме.
Очите му блясват.
Мятам още един поглед на цигарките, вадя запалката и паля. Дърпам си дълбоко, задържам. Влезе остро в гърлото, но истински ще го усетя щом пусна дима.
… пускам – – – – – – – – – – – гърлото ми се надира. Много тежък дим, струва ми се, че материала си го бива. Дърпам отново.
Подавам.
Детето си поема дълбоко и много продължително, една семка пуква и то бързо отдалечава цигарата от устата си. Захилва се.
Подава ми.
Дръпвам…
Подавам…
…
Хвана ме много здраво. Така както не съм ял от снощи, тоя зверски материял ме е обсебил като зъл дух. Устата ми е пресъхнала, устните ми са като изсушени лимонени резени, лицето ми е изтръпнало. А цигарата още не е привършила…
Поглеждам към детето. Няма го, тук е само тялото му.
– Хей, как си братле?! Алоооо!
Поглежда ме. Захилва се.
– Мноооо съм размазан, брат… Май наистина е надрусан… Умирам…
Разтърсвам го за рамото, “не е надрусан, просто е много силен” – си мисля, че казвам, но само си го мисля. Ще опитам отново:
– Глупости, не се параноясвай! Не е надрусан – просто е много силен.
Лицето му изгубва очертанията си, гласът му заглъхва, обляга се назад и затваря очи.
– Некво ми става на главата… Излита…
– Стига бе, спокойно, нищо ти нема! Отвори очи, погледни ме.
Поглежда ме, в погледа му няма нищо.
– Не те виждам… некви дзънки са ми закрили изображението…
Лошо пътуване… Когато се запознахме ми каза, че пуши от три години, ама нещо не му вярвам. Такава параноя…
– Братле, това се нарича “лошо пътуване”. Нищо ти нема, ама си мислиш, че умираш. Успокой се, помисли си за нещо ху…
– Потъвам! Некво стана тъмно и потъвам в некъде…
Пребледнял е като платно, май наистина му се отрази зле! Ще му донеса вода.
Тръгвам към кухнята. По пътя, си спомням за най-Лошото ми Пътуване:
Избягал съм от училище, ужасно съм препушил, и в момента се движа по алеята в парка пред брега на река Дунав. Седми клас съм.
Небето сякаш го няма. Студения вятър рони листята на дърветата. Те се спускат бавно полюшвайки се, пожълтяват още във въздуха, и падат толкова сухи, че мога да ги изпуша (ако се наведа и взема едно, то ще се начупи в днанта ми и ще се превърне в сивкав прах).
Пълно е с хора. Младежи на весели компанийки седят по студените пейки, има майки и тичащи наоколо деца, засукани лелки и мъже на средна възраст крачат с мен и срещу мен по алеята.
Хората застиват. Хората се забързват. Хората се забавят. Хората говорят. Гласовете им пристигат от всякъде, блъскат се в ушите ми, в корема ми, сливат се във фоно-маса без никакъв смисъл.
Погледите им… ах тези погледи! Те ме пронизват, имам чувството, че пробиват огромна дупка в гърдите ми и оголват душата ми до нервите. Разбрали са ме! Разбрали са ме колко съм пафкан и сега ме гледат странно, гледат ме като някакъв боклук. Старая се да отбягвам погледите ми – не съм си взел очелата а очите ми ме издават.
С каква скорост се нося? Забога, ходя МНОГО бавно! Забързвам крачка, и още и още и още; всичко от страни изчезва, стрелва се назад – попадам в тунел с меки замазани бели очертания, въздушна яма, пространство от вакуум и пръснати мисли. Сърцето ми \\\\\\\\\\\\\ ||||||||||||| \\\\\\\\\\\\\\ бумти \\\\\\\\\\\\\ ||||||||||| \\\\\\\\\\\\ спира \\\\\\\\\\ ||||||||||||| \\\\\\\\\\\\\\\ прескача \\\\\\\\ ||||||||||||||| \\\\\ обръща-се-изгаря-взривява-се \\\\\\\\ \\\\\\\\\ \\\\\\\\\ гасне-изстива-заплаква-и-спира. Умирам!
– Господи, Божичко, не искам да умирам! Спаси ме! Помогни ми да не ме усетят ченгетата и да не умра, обещавам, че ако ме спасиш вече няма да пафкам, НИКОГА!
Спирам. Оглеждам се – стигнал съм до края на алеята. Тук няма никой, пусто е. Обръщам се назад (дазнан ес мащърбО), бяло замазано поле като от снимка в движение – – – – дупка в полето – – – – разясняване – – – – – фокусиранe = = = = хора; те са далеч – останали са си там от където дойдох. дерпан ес мащърбО(Обръщам се напред), забравям за хората, за мен те престават да съществуват. В цялата вселена съм останал само аз.
Сядам на последната пейка. Заглеждам се в румънския бряг. Хидядите тонове натрупан в простраснтвото въздух, карат сгушените едно в друго, подредени на отсрещния бряг дървета, да изглеждат като полупрозрачна мътна кафява велурена стена. Мислите ми се стапят, полепват по тях.
Бавно, дълбоко, равномерно, отчаяно дишам. Тук ми харесва – ще остана докато се оправя, а после ще се върна вкъщи за да се нахраня. Какво ли е сготвила мама?
Сипах вода, връщам се в стаята.
Подавам чашата на детето:
– На, пий.
Поема я, и без да отваря очи излива част от водата в гърлото си, а с останалата част ми съсипва дивана. Пие бавно – сякаш се страхува от водата. Страхува се защото всяка глъдка става твърда грапава топка, която може да му заседне в гърлото и да го задуши.
Вземам чашата, поставям я на масата.
– Дай си ръката.
Подава ми ръка, стискам дланта му силно.
– Хей, тука съм. Не се притеснявай, ше се опраиш. Чуваш ли ме?
– Да…
– Така. Искам да си представиш вратата на стълбището. Представи си, че стоиш пред нея.
– Представи ли си?
– Да.
– Държиш маркер. Един хубав “шнайдер”. Представи си го.
– Представи ли си?
– Да…
– Сега, напиши на вратата с големи букви “добре съм, нищо ми няма”. Напиши го.
– Под него, напиши “спокоен съм”.
– Написа ли го?
– Написа ли го?
– Да…
– Сега напиши, “вятърът гони се нощем в гората”
– Под него, “Птиците гонят небето, зората, изгасват и стичат се плахи”.
– “Сънища топли проблясват за кратко и крачат в реални обвивки…”
– “Мама ме гуши и топло притиска, потъвам в мекото рамо”.
– “Костенурките Нинджа”.
– “Гумените мечета”.
– “Батман се чука с Жената Котка”.
– “Аристотел го осъдиха на смърт”.
– “Пешо го нема щото е заспал и…
– Вратата свърши… – Провлачва детето.
– Как така, свърши?
– Вече нема къде да се пише, стигнах до долу.
– Тогава се обърни назад, и почни да пишеш на вратата на мъзето.
– Обърна ли се?
– Да.
– “Гарфилд ми прегриза кабелите на слушалките. Ако го хвана, ще го затворя в гардероба”.
– Пиши с по-малки букви.
Усмихва се… След малко ще живне, ще му мине. Тая методика я научих от един сайт за напушалки, винаги действа.
– “Мама е пръч”.
– “На тати му тече пяна от устата”.
– “Баба е болна от спин и ше мре”.
– “Стринка ми Перка е настинала”.
– “Чичо му на Пешо е голем УлигУфрен”.
– “На Вероника й пламна чатала”.
– “Цигарата се огъва като змия, огънчето й се оглежда из стаята”.
– “Хвърлям цигарата на пода, защото се опитва да ми прогори кокълчетата на пръстите”.
– “Аз съм лек”. “Спокоен”. “Нищо ми няма”.
– Под него напиши пак същото – прочети го от по-горния ред.
– Написа ли го?
– Да.
– Какво написа?
– “Аз съм лек”. “Спокоен”. “Нищо ми няма”.
Паметливо момче!
– Сега, хвърли маркера и се качи на осмия етаж. Качваш ли се?
– Качвам се.
– Тама – пред вратата на оная гад, домуоправителката – има оставена купа домашен сладолед.
– Да.
Само да знае каква изненада съм му приготвил… Като излезе от хипнозата, ще го попитам дали пък не му се е дояло сладолед, и като ми каже “да”, ще ида в куннята. Ще бръкна в хладилника и ще донеса купичката дето си я купих преди два дена. Как само бях забравил за нея…
– Сега, вземи кутията и слезни с нея тука. Почукай на вратата ми. Почука ли?
– Да.
– Кой е!
– Кой е, бе!
– Аз съм – казва детето. Яко съм го вкарал във филма:)
– Кой си ти бе, оня пръч, тетка ти ли?
– Не бе, аз съм Ники. Нося сладолоед.
Ама и аз съм един! Какво само ми хрумна… (Усмихвам се дяволито:))))) )
– Отварям вратата, влизаш.
– Влезе ли?
– Да.
Сега, СИ СЪБУВАШ ОБУВКИТЕ КУЛТУРНО, ПОСТАВЯШ ГИ ВНИМАТЕЛНО НА БАЛАТУМА. От сега нататък, ВИНАГИ когато идваш, ще си ги събуваш и НЯМА ДА ГО ЗАБРАВЯШ. Запомни ли го?
– Да.
– Какво запомни?
– ВИНАГИ ще си събувам убувките като идвам тука.
:)…
– Сега, седни на дивана. Седна ли?
– Да. Тука съм.
– Отвори очи.
Отваря си очите. Подейства!
– Уау! Да знаеш само кво яко беше… Като ме накара да си представя вратата и да пиша, си ги представих, и знаеш ли само кво беше – като истинско!
Захилвам се.
– Знам, знам… Яде ли ти се сладолед?
– Дааамммм.
– Много ли?
– Що, имаш ли?
Захилвам се, излизам и отивам в кухнята.
КРАЙ.
Черни дупки жадно засмукват тъжна материя. Лиснати атоми в Самотното Празно длани протягат за топла прегръдка. Синтезират материя; форми овални бавно извайват и пълнят с планети Безкрая.
Млечния Път се разтича лазурен и бляскав. Нейде във него нашето Слънце с нишка прозрачна придържа Земята и свети във моя прозорец.
… Но е Есен. Слънцето е студено. Тъжно капят листата.
…
Егати тъпотията! От половин час блъскам по тая клавиатура и не мога да измисля нищо смислено. Отдавна отвикнах да пиша без да съм пафкан и сега ми е малко трудно – материала свърши още в четвъртък.
От снощи не съм ял. Няма пари… За последния сценарий дето пратих, получих някакъв мижав хонорар, но от доста време не мога да измисля нов. Да, прехранвам се от писане. Но не съм някакъв голям писател – даже напротив; пиша сценарии за долнопробни нискобюджетни екшъни, и ги пращам по Интернет. Плащат ми по електронен път.
Не, не трябва да се отплесвам. Трябва да го довърша този, да го пратя, че след няколко дена ще ми срежат тока. Отново…
…
Някой чука на вратата. Кой ли е?
Поглеждам през шпионката. А, това е Ники – хлапето е на 15, но е много будно и интелегентно. Запознахме се наскоро, в апартамента на господин Х – човекът от който си купувам. Оказа се, че Ники живее в същия блок, на последния етаж. Често наминава до мен и пушиме. Това, че на тия години пуши трева не е хубаво, но по-добре да бъде тук с мен и да пуши, отколкото да се влачи подир ония наркоманета с които се събира. Страхувам се да не го убедят да опита и друго.
Отключвам.
– Здрасти, брат, ко стаа?! – Поздравява ме той и влиза. Заключвам.
– Нищо, кво да става. Пиша, ама не върви… Хей, събуй се.
– Извинявай, забравих:) – Казва и се навежда. Развързва връзките, изсулва маратонките и ги заритва към прага. Кога ще се научи веднъж заниваги, че мразя да се влиза с убувки в стаята! Не е особено чисто, но все-пак…
Влизаме в стаята. Сяда на дивана, а срещу него, на любимия си стол.
– Я виж кво съм зел – протяга ръка пред погледа ми. Две слимарки.
– Добър ли е материяла?
– Да. Още не съм го пробвал, ама Щръка вика, че е бомба.
Боже… Взел го е от ное олигофрен, дето веднъж ми пробута джоинт друсан с диезепам. Щях да го убия.
– Това да не е некъф друсан материял? Нали съм ти казвал да не купуваш от оне тип.
Отмества поглед смутено.
– Да… ама… само той имаше.
– Дай да го видя.
Подушвам цигарките – не, че мога да разбера ако има нещо нередно, но поне да пробвам. Сега си спомням, че веднъж ми бяха продали грамаж надрусан с… нафталин:) Не знам как става тоя номер, не знам колко е вредно, ама от две дръпки се размазах. Та оня материял, си миришеше на нафталин, при това доста силно.
– Айде де, нищо му нема – провлачва детето. – Айде да палиме.
Очите му блясват.
Мятам още един поглед на цигарките, вадя запалката и паля. Дърпам си дълбоко, задържам. Влезе остро в гърлото, но истински ще го усетя щом пусна дима.
… пускам – – – – – – – – – – – гърлото ми се надира. Много тежък дим, струва ми се, че материала си го бива. Дърпам отново.
Подавам.
Детето си поема дълбоко и много продължително, една семка пуква и то бързо отдалечава цигарата от устата си. Захилва се.
Подава ми.
Дръпвам…
Подавам…
…
Хвана ме много здраво. Така както не съм ял от снощи, тоя зверски материял ме е обсебил като зъл дух. Устата ми е пресъхнала, устните ми са като изсушени лимонени резени, лицето ми е изтръпнало. А цигарата още не е привършила…
Поглеждам към детето. Няма го, тук е само тялото му.
– Хей, как си братле?! Алоооо!
Поглежда ме. Захилва се.
– Мноооо съм размазан, брат… Май наистина е надрусан… Умирам…
Разтърсвам го за рамото, “не е надрусан, просто е много силен” – си мисля, че казвам, но само си го мисля. Ще опитам отново:
– Глупости, не се параноясвай! Не е надрусан – просто е много силен.
Лицето му изгубва очертанията си, гласът му заглъхва, обляга се назад и затваря очи.
– Некво ми става на главата… Излита…
– Стига бе, спокойно, нищо ти нема! Отвори очи, погледни ме.
Поглежда ме, в погледа му няма нищо.
– Не те виждам… некви дзънки са ми закрили изображението…
Лошо пътуване… Когато се запознахме ми каза, че пуши от три години, ама нещо не му вярвам. Такава параноя…
– Братле, това се нарича “лошо пътуване”. Нищо ти нема, ама си мислиш, че умираш. Успокой се, помисли си за нещо ху…
– Потъвам! Некво стана тъмно и потъвам в некъде…
Пребледнял е като платно, май наистина му се отрази зле! Ще му донеса вода.
Тръгвам към кухнята. По пътя, си спомням за най-Лошото ми Пътуване:
Избягал съм от училище, ужасно съм препушил, и в момента се движа по алеята в парка пред брега на река Дунав. Седми клас съм.
Небето сякаш го няма. Студения вятър рони листята на дърветата. Те се спускат бавно полюшвайки се, пожълтяват още във въздуха, и падат толкова сухи, че мога да ги изпуша (ако се наведа и взема едно, то ще се начупи в днанта ми и ще се превърне в сивкав прах).
Пълно е с хора. Младежи на весели компанийки седят по студените пейки, има майки и тичащи наоколо деца, засукани лелки и мъже на средна възраст крачат с мен и срещу мен по алеята.
Хората застиват. Хората се забързват. Хората се забавят. Хората говорят. Гласовете им пристигат от всякъде, блъскат се в ушите ми, в корема ми, сливат се във фоно-маса без никакъв смисъл.
Погледите им… ах тези погледи! Те ме пронизват, имам чувството, че пробиват огромна дупка в гърдите ми и оголват душата ми до нервите. Разбрали са ме! Разбрали са ме колко съм пафкан и сега ме гледат странно, гледат ме като някакъв боклук. Старая се да отбягвам погледите ми – не съм си взел очелата а очите ми ме издават.
С каква скорост се нося? Забога, ходя МНОГО бавно! Забързвам крачка, и още и още и още; всичко от страни изчезва, стрелва се назад – попадам в тунел с меки замазани бели очертания, въздушна яма, пространство от вакуум и пръснати мисли. Сърцето ми \\\\\\\\\\\\\ ||||||||||||| \\\\\\\\\\\\\\ бумти \\\\\\\\\\\\\ ||||||||||| \\\\\\\\\\\\ спира \\\\\\\\\\ ||||||||||||| \\\\\\\\\\\\\\\ прескача \\\\\\\\ ||||||||||||||| \\\\\ обръща-се-изгаря-взривява-се \\\\\\\\ \\\\\\\\\ \\\\\\\\\ гасне-изстива-заплаква-и-спира. Умирам!
– Господи, Божичко, не искам да умирам! Спаси ме! Помогни ми да не ме усетят ченгетата и да не умра, обещавам, че ако ме спасиш вече няма да пафкам, НИКОГА!
Спирам. Оглеждам се – стигнал съм до края на алеята. Тук няма никой, пусто е. Обръщам се назад (дазнан ес мащърбО), бяло замазано поле като от снимка в движение – – – – дупка в полето – – – – разясняване – – – – – фокусиранe = = = = хора; те са далеч – останали са си там от където дойдох. дерпан ес мащърбО(Обръщам се напред), забравям за хората, за мен те престават да съществуват. В цялата вселена съм останал само аз.
Сядам на последната пейка. Заглеждам се в румънския бряг. Хидядите тонове натрупан в простраснтвото въздух, карат сгушените едно в друго, подредени на отсрещния бряг дървета, да изглеждат като полупрозрачна мътна кафява велурена стена. Мислите ми се стапят, полепват по тях.
Бавно, дълбоко, равномерно, отчаяно дишам. Тук ми харесва – ще остана докато се оправя, а после ще се върна вкъщи за да се нахраня. Какво ли е сготвила мама?
Сипах вода, връщам се в стаята.
Подавам чашата на детето:
– На, пий.
Поема я, и без да отваря очи излива част от водата в гърлото си, а с останалата част ми съсипва дивана. Пие бавно – сякаш се страхува от водата. Страхува се защото всяка глъдка става твърда грапава топка, която може да му заседне в гърлото и да го задуши.
Вземам чашата, поставям я на масата.
– Дай си ръката.
Подава ми ръка, стискам дланта му силно.
– Хей, тука съм. Не се притеснявай, ше се опраиш. Чуваш ли ме?
– Да…
– Така. Искам да си представиш вратата на стълбището. Представи си, че стоиш пред нея.
– Представи ли си?
– Да.
– Държиш маркер. Един хубав “шнайдер”. Представи си го.
– Представи ли си?
– Да…
– Сега, напиши на вратата с големи букви “добре съм, нищо ми няма”. Напиши го.
– Под него, напиши “спокоен съм”.
– Написа ли го?
– Написа ли го?
– Да…
– Сега напиши, “вятърът гони се нощем в гората”
– Под него, “Птиците гонят небето, зората, изгасват и стичат се плахи”.
– “Сънища топли проблясват за кратко и крачат в реални обвивки…”
– “Мама ме гуши и топло притиска, потъвам в мекото рамо”.
– “Костенурките Нинджа”.
– “Гумените мечета”.
– “Батман се чука с Жената Котка”.
– “Аристотел го осъдиха на смърт”.
– “Пешо го нема щото е заспал и…
– Вратата свърши… – Провлачва детето.
– Как така, свърши?
– Вече нема къде да се пише, стигнах до долу.
– Тогава се обърни назад, и почни да пишеш на вратата на мъзето.
– Обърна ли се?
– Да.
– “Гарфилд ми прегриза кабелите на слушалките. Ако го хвана, ще го затворя в гардероба”.
– Пиши с по-малки букви.
Усмихва се… След малко ще живне, ще му мине. Тая методика я научих от един сайт за напушалки, винаги действа.
– “Мама е пръч”.
– “На тати му тече пяна от устата”.
– “Баба е болна от спин и ше мре”.
– “Стринка ми Перка е настинала”.
– “Чичо му на Пешо е голем УлигУфрен”.
– “На Вероника й пламна чатала”.
– “Цигарата се огъва като змия, огънчето й се оглежда из стаята”.
– “Хвърлям цигарата на пода, защото се опитва да ми прогори кокълчетата на пръстите”.
– “Аз съм лек”. “Спокоен”. “Нищо ми няма”.
– Под него напиши пак същото – прочети го от по-горния ред.
– Написа ли го?
– Да.
– Какво написа?
– “Аз съм лек”. “Спокоен”. “Нищо ми няма”.
Паметливо момче!
– Сега, хвърли маркера и се качи на осмия етаж. Качваш ли се?
– Качвам се.
– Тама – пред вратата на оная гад, домуоправителката – има оставена купа домашен сладолед.
– Да.
Само да знае каква изненада съм му приготвил… Като излезе от хипнозата, ще го попитам дали пък не му се е дояло сладолед, и като ми каже “да”, ще ида в куннята. Ще бръкна в хладилника и ще донеса купичката дето си я купих преди два дена. Как само бях забравил за нея…
– Сега, вземи кутията и слезни с нея тука. Почукай на вратата ми. Почука ли?
– Да.
– Кой е!
– Кой е, бе!
– Аз съм – казва детето. Яко съм го вкарал във филма:)
– Кой си ти бе, оня пръч, тетка ти ли?
– Не бе, аз съм Ники. Нося сладолоед.
Ама и аз съм един! Какво само ми хрумна… (Усмихвам се дяволито:))))) )
– Отварям вратата, влизаш.
– Влезе ли?
– Да.
Сега, СИ СЪБУВАШ ОБУВКИТЕ КУЛТУРНО, ПОСТАВЯШ ГИ ВНИМАТЕЛНО НА БАЛАТУМА. От сега нататък, ВИНАГИ когато идваш, ще си ги събуваш и НЯМА ДА ГО ЗАБРАВЯШ. Запомни ли го?
– Да.
– Какво запомни?
– ВИНАГИ ще си събувам убувките като идвам тука.
:)…
– Сега, седни на дивана. Седна ли?
– Да. Тука съм.
– Отвори очи.
Отваря си очите. Подейства!
– Уау! Да знаеш само кво яко беше… Като ме накара да си представя вратата и да пиша, си ги представих, и знаеш ли само кво беше – като истинско!
Захилвам се.
– Знам, знам… Яде ли ти се сладолед?
– Дааамммм.
– Много ли?
– Що, имаш ли?
Захилвам се, излизам и отивам в кухнята.
КРАЙ.
© Йордан Серафимов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
на кой?
-
На един дъх...на един дъх, напомняш ми за един друг такъв творец
-
Да.Много е скофти когато си мислиш,че всички те гледат.Поздрави за разказа!Доста е увлекателен.
-
)) супер яко пишеш човек! много се смях -
какво да ти кажа ... освен че разтърсваш ...
дори и рецепта за манджа да вземеш да пишеш, пак ще излезе потресаващо изпод твоите ръце
Не е зле при " лошо пътуване " човек да има под ръка някой като теб
Няма да ти повтарям колко си талантлив -
Един шокиращ начин на поднасяне и утвърждаване на човеколюбието - силно и вълвуващо в този разказ. Чудесен е. Истински психолог в писането си.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
