Когато нещата тръгнеха зле, Ив излизаше на терасата и вдъхваше дълбоко от свежия нощен въздух. Напомняше й за старите времена, за безгрижността и веселието на тийнейджърските години, за смеха и дългите среднощни разходки. Спомняше си за града такъв, какъвто го оставиха и изпита носталгия по всичко, свързано с миналото. Обърна се и погледна какво става в стаята. Мъжът вътре беше на път да сключи сделката на живота си - бяха уцелили точното време, точното място и точния човек, на който да продадат стоката. Скоро всичко щеше да приключи.

            Отпусна се, пое с удоволствие аромата на нощта и се остави на вятъра да я понесе на крилете на спомена. Ето, градът изникна пред нея в цялата си прелест- красив и пълен с живот като кошер. Беше късна пролет, птичките пееха весело и слънцето окъпваше всичко наоколо. С приятелките й бяха на реката и се забавляваха хранейки лебедите, които им бяха дошли на гости. И там срещна него...

            Всичко беше като миг от приказка. Излязоха едва няколко пъти, но срещите им бяха така истински и непринудени и толкова се забавляваха заедно, че забравяха за останалия свят. Бяха истински щастливи до деня на трагедията, до деня, в който най-добрата й приятелка, нейна сестра и опора,  загина в автомобилна катастрофа. Причината бе, че шофьорът кара пиян. И двамата бяха мъртви.Загинаха  на същото място, на което се запозна с Него. Загинаха на същото място, където бяха прекарвали следобедите си с години. Загина на същото място, на което пазеха всичките си тайни, всичките си сълзи и радости...

            Остра болка проряза сърцето й. Бе бягала от този спомен толкова време, а сега неусетно той се стовари върху нея и грубо я върна в реалността. Отново погледна в стаята - там бе всичко, което й беше останало. Огледа добре сериозното, но някак детско лице на мъжа, забеляза колко напрегнати бяха чертите му и се замоли този път всичко да мине добре. Остана така, притаена в тихата прегръдка на нощта и изпита благодарност за това, че той бе до нея. От мига, в който загина сестра й бяха неразделни- той не я остави дори за секунда. Понесе цялото страдание заедно с нея, попи сълзите й с нежната си любов и я накара да повярва, че ще бъдат заедно завинаги. До него тя стана жена. Той бе всичко, което познаваше - небето. Луната, звездите; той бе нейната малка Вселена, в която можеше да покаже слабостите си без да се страхува. Прегръдките му бяха най-сигурното място на света, дори когато се налагаше да заспиват със заредени пистолети под главите си. Наркотиците бяха единственият му порок, но в болката си тя просто забрави, прости и го обикна. В този момент очите им се срещнаха и тя разпозна пламъка, който гореше в тях. Скоро щяха да тръгнат. Нямаха повече работа тук.

            Светлините изгасваха една по една. Хиляди съдби се преплитаха там, в далечината. Хиляди мисли плуваха към нея в нощта. Хиляди отхвърляни спомени нахлуха в бедното й, измъчено съзнание, но тя ги пое мъжки, както я беше научил той. Пред нея изникна деня, в който всичко излезе наяве- беше месец след погребението на сестра й. Полицията бе научила с какво си изкарва парите Боби и се наложи да бягат... дълго и неуморимо. Когато изчезнаха  оставиха повод на достатъчно хора, за да тръгнат след тях , затова не беше чудно, че не спяха ден и нощ , опитвайки се да оцелеят. Разбити къщи, обири, крадени коли и наркотици – всичко това я поддържаше жива. Беше я страх и плака като дете когато напусна родния си град, но вече не беше същата. Бе друга - силна, стабилна и независима, умело криеше мъките и болките си и се справяше с тежкото ежедневие на беглеца. Вече не се страхуваше да бъде до него в поредната крадена кола, не се страхуваше да държи пистолета в лицето на поредния ненормалник, не се страхуваше дори от смъртта. Ако успееха тази нощ, всичко щеше да свърши - щяха да се измъкнат зад граница с пари, достатъчни за да им осигурят охолен живот за няколко години и щяха да се радват на спокойствие до края на дните си.

Внезапен шум я изкара от унеса - сделката бе сключена. Тя отвори вратата и влезе в стаята с твърда походка. Изчака Барона и хората му да си заминат и зададе дългоочаквания въпрос:

- Кога?

- В 4 сутринта. На пристанището ще ни чака кола с фалшиви документи. Всичко е уредено. Заминаваме.

Внезапно сериозността изчезна от лицето му. Той притича до нея, вдигна я със силните си ръце и я залюля силно. Смехът им огласи цялото помещение. Смях, който отдавна не се бе чувал- смях от радост, облекчение и дори леко объркване от забравеното чувство за пълна свобода.

Събраха набързо малкото багаж, който имаха и излязоха заедно за да се полюбуват на нощта. Всичко им се струваше като сън... А колко мечтаеха за това щастие! Пред тях не бе градът, пуст и неприветлив; пред тях най-накрая бе животът - този, който бяха живели само в мечтите си. Изведнъж всеки един момент придоби нов смисъл и всичко, което бяха преживяли заедно отекна в празното помещение зад тях. В света бяха само те двамата и си бяха напълно достатъчни.

Няколко часа по-късно Боби караше крадената кола, която им бяха уредили, а Ив седеше до него, загледана в изгряващото слънце. Разсеяно поглади пистолета под роклята, която носеше, и хладната стомана й вдъхна увереността, че този път всичко ще бъде наред. Погледна мъжа, когото обичаше, този, без който не можеше да заспи нощем, този, който напълни дните й с живот. В този момент разбра, че безумната им  любов е най-красивото нещо в греховния свят, който обитаваха.

Единственото, от което имаха нужда бе любовта им. Споделяйки всеки дъх, всяка мисъл и всичко, в което вярваха, те се отправиха към мястото, където щяха да излекуват старите рани и да открият своето щастие.