Какво правиш, когато се появи онова чувство на разрушение вътре в теб? И какво правиш, когато е толкова силно, че започне да се вижда през пукнатините на сърцето ти?Какво правиш, когато душевната болка започне да намира физическо проявление? Когато не просто ти е тягостно, а те боли, наистина те боли... Когато усещаш, че сърцето ти се е свило на топка и е готово всеки момент да се срине под натиска на собствените си емоции и да предизвика малък взрив в теб, но не като този, създал вселената, а този, който ще разруши твоята...? Какво правиш, когато осъзнаеш, че си по-слаб от чувствата си, и осъзнаеш, че са взели връх над теб и са те унищожили? И вече няма емоции, няма смях, няма болка, няма сълзи... Само една празна опаковка за остатъците от душата ти... И чувствата ти те поглъщат... Завладяват те, а ти не знаеш какво да правиш. Опитваш се да ги потулиш, но те не ти дават мира. Изяждат те жив и жадуват свободата си, искат да им дадеш искрицата на живота и да се хранят и съществуват чрез теб. Вземат връх над теб, а ти не можеш да се бориш с тях. Вече нямаш сили... Ума ти сякаш крещи и блъска с вече ожулените си и окървавени ръце по стените на затвора, в който ТЕ са го заключили, но гласът му е толкова слаб и тих, а ударите - толкова немощни... Като свистенето на вятъра някъде в далечината се обажда твоят разум и те моли да спреш, да помислиш, но ти вече си твърде изтощен... Владял си се толкова време, че вече просто искаш да си починеш. Да бъдеш себе си вече те изморява и тогава идват ТЕ - идват, за да те отменят, да те водят, да живеят живота ти, за да ти е по-лесно... И ти е по-лесно, но ти тежи... Тежи ти, защото знаеш, че си се предал, че си се отказал от единственото нещо, което те прави човек. Способността да се владееш...