11.07.2009 г., 15:31 ч.

Лунен спомен - втора част 

  Проза » Разкази
871 0 15
9 мин за четене

Втора и последна част

 

- Настани се удобно и избери какво ще пием.

- Аз не съм много по пиенето.

- Тогава позволи на мен.

- С удоволствие.

- За момичето - Бейлиз, а за мен - бъбън. След малко ще сме готови и с поръчката за вечеря. Благодаря.

- Сякаш си израснал в ресторант.

- От години се храня навън, затова ми е лесно. Твоето питие е 16% алкохол, съдържа мед, шоколад, ирландско уиски, но малко. Дано ти хареса. Аз защо не си поръчах ракия и шопска салата? Затъжил съм се за мамините гозби, само от тях си облизвах пръстите. Може би затова се връщам... Знаеш ли защо те поканих на вечеря?

- За да си побъбриш с някого.

- Защото ми напомняш моята младост. А, ето и питиетата. Благодаря ви... Наздраве! Та да продължа. Когато бях на твоите години или малко по-голям, се влюбих в едно момиче, на което ти поразително приличаш. Ти ми върна спомените. Мога ли да ти говоря на ти?

- Мисля, че да, няма нищо лошо в това.

- Разбира се.

- Какво стана с това момиче?

- Сега, когато се прибера, ще мина по старите пътища и ще се опитам да разбера, дискретно, как живее тя, дали ме помни.

- Много време е минало, едва ли. Та това е цял един живот. Знаете ли, мама сигурно се тревожи и аз май няма да дочакам вечерята, въпреки че ми беше приятно с Вас.

- Пътувате с майка си? Защо не ми казахте? Трябваше да поканим и нея.

- Тя едва ли щеше да се съгласи. Малко е особена, но иначе е сладка. Даже може да ми се скара. Все ме предупреждава да не се забърквам в разни истории. Но Вие май наистина имахте нужда с някого да си поговорите и аз не можех да Ви откажа. Носталгията Ви личи отдалеч.

- Благодаря за жеста! Толкова млада и прозорлива.

- А, ето я и мама. Аз си знаех, че не ме оставя дълго сама. Трепери над мен като орлица, а за себе си не мисли въобще. Сега не знам какво да й кажа.

- Жената, която в с гръб ли ти е майка?

- Да, дето говори със сервитьора. Сега го разпитва, изчезвам. О, не, видя ме. И сега...

- Не може да бъде! Цвети!

- Откъде й знаете името? Тя идва към нас.

- Добър вечер, Цвети! – усетих, че гласът ми трепери.

- Мога ли да седна? – тя беше пребледняла. – Петьо, това ти ли си?

- Да – едвам сдържах вълнението си. Беше като сън. Да я видя тук с дъщеря й. Петя каза, че пътува с майка си и не спомена нищо за баща си.

- Петя, защо не ми каза къде отиваш? Така се притесних.

- Мамо, ти винаги се притесняваш. Извинявай! Ако това извинение има значение за теб.

- Има. Прибирай се в каютата, аз сега идвам. – гласът й беше строг.

- Това е майка ми. Чао.

- Какво правиш с детето ми?

- Успокой се, нищо. Страхотна дъщеря имаш!

- Страхотна, не те е срам.

- От какво?

- Как от какво? И още питаш? Заряза ме и ни вест ни кост. А сега след толкова години – дъщеря ми. Не искам да те виждам!

- Чакай! – хванах я за ръката и не исках да я пускам. – Не си тръгвай! Толкова се радвам, че те виждам. Защо реагираш така?

- Искам да изляза навън, на въздух.

- Добре, ще те изпратя, ако е удобно.

Тя ме изгледа и излезе. Платих и побягнах след нея. Стояхме под звездното небе и аз се чувствах отново млад.

-       Завиждам ти! Имаш семейство, дете. Аз през всичките тези години не можах да те заменя с никоя друга.
- Какво ми говориш?
- Истината. Една от причините да се върна сигурно си била ти. Всяка жена сравнявах с теб, но така и не си намерих твоя заместничка. Виждам, че ти бързо си ме забравила. Защо плачеш?
- Защото ти ми обърка целия живот. Замина и... А аз те чаках. Младостта ми отиде в чакане. Защо не се обади, защо не дойде? Какво ли те питам, вече нищо няма значение. Детето израстна без баща. И като те видях с нея на една маса, полудях. Това е лудост! Тя е дете.
- Дете е, не съм идиот, виждам.
- Не си, а ме заряза.
- Така се случи. Отвори ми се работа в чужбина. Мислех да ти се обадя, но знаеш как е – неуредици, чужда страна. После се преместих и докато си стъпя на краката...
- И на нея ли сваляше звезди, като на мен?
- Защо говориш така?
- Защото излиза, че съм се лъгала. Ти си непоправим Дон Жуан и нищо повече. А аз глупачката, колко съм била наивна. Сега си мислиш  - с тези пари ще я омая, ще я купя, нали е млада...
- Не си представях така нашата среща. Не бях се сетил, но ти ми даваш страхотна идея. Ще й предложа брак, време ми е. Ще я позлатя отгоре до долу, за какво са ми тия пари, нямам на кого да ги дам. Нямам си никого. От теб ще поискам ръката й.
- Няма да го направиш!
- Точно това ще направя.
- Не можеш!
- И защо, ако смея да попитам?
- Защото, защото... уби моя живот и защото това е... твоята дъщеря. Не издържам вече!
Тя ридаеше, а аз повтарях в несвяст:
- Какво?! Какво ми каза?! Какво...
- Да, това, което чу!
- Дъщеря ми?! Искаш да кажеш... Не може да бъде... Възможно ли е?!
- Когато си замина, очаквах да ми се обадиш. По-късно разбрах, че съм бременна. Звънях ти, исках да те питам какво да правя. Но телефонът мълчеше. Надявах се, а после стана късно. Едвам завърших единадесети клас и родих. Останах при баба. Тя все повтаряше, че е виновна само и единствено тя. Сърце не ми даде да оставя детето за осиновяване. Пък и баба беше на моя страна. Тя я отгледа. Не ми вървеше с мъжете, с това дете... Някак след теб не пожелах никого истински. Сега пак баба плати това пътуване по случай завършването на Петя. И ето, пак тя ни събра. Защо ли? За да ми върне старите спомени?
- Не знаех. Как лошо се получи. Съжалявам. Какво говоря, радвам се, че имам дете. Не знам какво приказвам. Не съм на себе си. Детето, дъщеря ми... Имала ли си брак? Знае ли кой е баща й?
- Брак? Какво говориш? След теб животът ми е тя. Сигурно съм ужасна майка.
- За всичко съм виновен аз.
- Все едно, че слушам баба.
- Тя... как е?
- Не е много добре. Мисля, че се съсипа покрай мен.
- Бих искал да я видя.
- Може и да ти се зарадва.
- А детето? Казвала ли си му за мен?
- Да. Не съм й казвала, че баща й е умрял... Много те обичах и не можех. Кръстих я на теб и все те чаках.
- Не ми говори така. Излиза, че само трябваше да ти се обадя и щяхме да сме най-щастливото семейство на света. Защо животът ни се обърка така? Обичах те. Дълго заспивах с твоето име, но... Исках да успея, после да се върна и да те взема за жена. После се страхувах да ти се обадя. Ами, ако си ме забравила и си щастливо омъжена и ме попиташ: „Кой Петьо?” Това нямаше да понеса. Живеех със спомените по онова отминало лято, най-хубавото, най-безгрижното в моя живот. Живеех в измислен от мен самият свят. Всяка жена сравнявах с теб, затова си и останах ерген. Никоя не беше достойна да заеме твоето място в сърцето ми. Обичам те, както в първия миг, в който те видях обляна в лунна светлина. Не си се променила. А дъщеря ти... нашата дъщеря, поразително прилича на теб. Щом я видях, нещо в мен трепна. Само разликата в годините ми подсказа, че не си ти. Но дори за миг не съм се представял в ролята на баща. Знаеш ли колко си щастлива? Ти си живяла с това дете, то е израснало покрай теб, а аз всичко това съм пропуснал и, ако ми позволиш, бих искал сега да наваксам. Щом не си омъжена, щом си свободна... Сигурно съм много закъснял. Сигурно си си мечтала да стане по друго време и на друго място. Но мисля, че няма по-подходящ момент от сега да те попитам: Искаш ли да се омъжиш за мен? Не се гневи, помисли! Никога не съм си представял, че така лесно ще го кажа.
- Представях си го преди двайсет години. Май доста си закъснял. Един провален живот и едно закъсняло предложение. Защо мечтите се разминават с действителността?
- Не ми отказвай! Можем да наваксаме изгубеното време.
- Представях си, че ще стоиш пред мен с букет цветя, а на мен ще ми се вие свят от щастие. А сега... ми се плаче...
- Не плачи. Погледни звездното небе, та ние сме още млади. Животът е пред нас. Да падна ли на колене?
- Не, моля те, недей.
- Ще мога ли да изкупя вината си?
- Мамо, добре ли си?
- Да, моето момиче.
- А сега мога ли да ви поканя двете на вечеря?
- Може, Петя, ние искаме нещо да ти кажем...
- Мисля, че се досещам. Тези сълзи, той ти знае името... Или ще се жените, или... Всъщност няма да ви го спестя. Да вървим да вечеряме...


Никога няма да забравя как сияеше лицето на баба Цеца, когато се явихме тримата пред нея и я поканихме на нашата позакъсняла сватба.
- Значи Бог е чул молбите ми. Все му се молех на Него и на дева Мария да ви съберат. Благодаря ти, Господи, че чу молитвите ми! Сега мога да умра спокойно. Защото аз ви събрах някога.
- И сега? Сигурно сме заедно, защото си се молела за нас? Ще започна да вярвам, че има Господ.
- Не говори така, Петьо. Ти не знаеш какво ми беше.
- Сега ще имаме много време да ми разказваш. Ще може ли да останем при теб да живеем? Ти ни събра, ти ще ни гледаш. Е, и ние тебе.
- Не се шегувай, ами твоята къща в Америка?
- Ти си ми много по-скъпа от нея. Ако не беше ти, нямаше да я има Цвети и моята Петя. Красива е, нали?! Прилича на теб.
- О, аз сега съм стара, но ако знаеш като бях млада колко бях хубава. Момците бяха луди по мен. Тя, Петя, е като мен наперена. Бабче, дай снимките да ги покажа на татко. Само очите са на тебе. Иначе снагата е моята. Аз като бях млада...

Сега имаме внук – Петьо. Той изпълва дните ми. Не искам да изпусна нито миг от този малък, но за мен толкова скъпоценен живот. Сякаш наваксвам пропуснатото бащинство. Държа в ръката си пожълтялата снимка на баба Цеца, гледам малкото спящо дете. За нищо на света няма да се отделя от него. Искам да гледам как расте. И, когато порасне, да му разкажа за нея. За онова далечно лято и че тя ни запозна...

 

 

 

 

 

 

© Светлана Лажова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Аз ти благодаря Марко и ти пожелавам по-рядко да ти е криво!!!
  • Ах, ти хитра Светлана.През иглено ухо ни прекара, за да стигнем до... и накрая се оженили. Богата фантазия, прекрасно пресъздадена. Когато ми е криво, си те чета , Светланке.Действаш ми тонизиращо.Благодаря ти!
  • Ирина, без да искам така се получи - щастливо!
    Юлия, за мен също...че ти е било интересно!
  • Прочетох с интерес, Светле! За мен беше удоволствие!
  • Отново щастлив край
  • Подготвила съм, но малко почивка ще ви дам, Мария! Магдалена, радвам ти се, че си тук!!!
  • в душата ми влезе...благодаря ти, за прекрасното четиво...
    с обич, Светлана мила.
  • Свтетлана, много красиво си описала всичко това. Няколко живота събрани в два разказа! Чакам още поредици! Поздрави!
  • Светлана, за мен е удоволствие, че си тук!!! Антон, благодаря, не бях забелязала наистина ти благодаря!!! Петя, щастливката съм аз, че се докоснах до теб!!! Шушка, как беше...по-добре късно, но хубаво, нали?! Миа, ще ти приготвя палачинки с мед, специално те каня на гости и ще те науча да пиеш водка, обещавам!!! Сириус Ндежда, благодарско!!! Така е, Нели!!! Яна, мерси!!! Страхотни сте всички вие, иначе нямаше да пиша!!!
  • Страхотно...
  • Случайностите са низ от неслучайни действия всъщност.
  • Прекрасно!
  • Щастлива съм, че те чета, Светланчик*, приказнице сладка!!!
  • Както винаги перфектен диалог! Всъщност втората част е по-скоро сцена (2 сцени+финален монолог?) от пиеса, не знам дали си забелязала?
  • !!! С огромно удоволствие... Благодаря
Предложения
: ??:??