От тази история изминаха повече от 15 години, но все още когато отворя старите албуми съхраняващи спомените в душата ми настъпва смут и объркване. Дори натрупания с годините житейски опит не ми дава отговор защо трябваше точно на мен да се случи всичко това.
Бях на 36 години, след поредната връзка разпаднала се в отблясъците на забързаното ежедневие. Не страдах, отношенията ни се бяха изчерпали, бяхме свързани единствено от задоволяване на физическите ни потребности, но с времето и това придоби рутинен и сив характер. Поех глътка въздух, потопих се отново в работа и бързо преодолях липсата на мъжко присъствие до себе си. Лятото се очартаваше знойно, но и непредсказуемо. Често след невъобразимите жеги през деня, в нощите за кратко се изливаше проливен дъжд и събуждаше пресъхналите вени на Земята за нов живот. Вася - най-добрата ми приятелка от детството предложи да отидем на море, само двете. Щяхме да си починем, аз да събера мислите си на спокойствие вдишвайки солената носталгичност на морския бриз, а приятелката ми - далеч от четиримата мъже в дома и - за десет години семеен живот Вася бе успяла вече да роди трима сина на съпруга си архитект. Избрахме Синеморец - юг, синьо, диво, близо до планината и плажове, на които можеш да се усамотиш, без обвързаност за разговори със съседа по чадър. Настанихме се в уютна вила, кацнала на върха на скалите. Малка пътечка надолу ни отвеждаше до тих и спокоен залив. Наехме вилата за месец, така че реших да не бързам с излагането на слънце. Първите няколко дни ходех единствено да плувам рано сутрин малко след изгрева. Сякаш се прераждах потапяйки измореното си от отминалата страст тяло в солената вода. През това време Вася приготвяше закуска. Остатъка от дните прекарвахме в четене и сън, а вечер посещавахме близък ресторант.
Беше някъде седмия ден откакто пристигнахме и се настанихме в малката къща на скалите. Бях приключила със сутрешната водна процедура за събуждане и лежах на пясъка близо до разливащите се като пенливо шампанско вълни. Загледах се в малкия пристан разположен в края на заливчето. Обичайно там се виждаха единствено рибари, но този ден погледа ми привлече малка бяла яхта акостирала накрая на дървения мостик. Реших да се разходя. Беше рано и по плажа тук-там се виждаха единствено собствениците на няколкото плажни заведения, които задоволяваха потребностите от храна и напитки през дългите часове прекарвани от туристите под жаркото черноморско слънце. Стигнах до пристана за по-малко от две минути. Точно в мига, в който достигнах яхтата до малката стълбичка водеща към водата се появи човек в неопренов костюм. Изплува на повърхността и по стълбичката се качи на пристана. Очевидно беше висок, но една когато свали акваланга и съблече костюма разбрах че съм срещнала невероятно привлекателен мъж, на възраст около четиридесетте, с къдрава черна коса и искрящи черни очи. Слънцето беше придало на кожата му шоколадов отенък. Той ме видя и след първоначалния изпитателен поглед, постепенно устните му се разтвориха в блага усмивка.
- Здравейте - гласът му беше дълбок и чувствен.
Отворих уста да отвърна на поздрава, но от гърлото ми не излезе звук. Притесних се и загледах невиждащо към зеленото на морските дълбини.
Непознатия се приближи и явно усетил първоначалното ми стъписване пое инициативата за общуване изцяло в свои ръце. Попита на почивка ли съм и дали ми харесва морето на Синеморец. Разговорът потръгна някак неусетно. Седнахме на кея, провесили нозе във водата. Разказах му за професията си. Оказа се, че той се занимава любителски с гмуркане и снима подводни филми за една агенция в чужбина. По професия беше инвестиционен посредник и обясни, че често пътува зад граница по работа. Асен - така се казваше. Бяхме се срещнали едва преди час, а имах усещането че съм го познавала цял живот. Заредиха се дни изпълнени с приключения, много смях, емоции които ме накараха наистина да си почина и разтоваря, помежду ни се разгоря страст каквато не бях изпитвала до този момент в живота си. Копнеех да бъда с него всяка минута. Исках да запомня всяка дума, която той ми изрече. Купих отделен малък куфар, в който прибрах всички подаръци, които ми подари. Отдадох му тялото и душата си чувствено, дълбоко и напълно. Любихме се под звездите и във водата, тичахме по пясъчната ивица надбягвайки вятъра, четохме до огъня стиховете на Шели и Неруда, споделих му мечтите си, плавах с яхта за първи път през живота си, срещнах се с обитателите на безкрайните морски дълбини. Дните за почивка отлетяха, дойде моментът за раздяла, а аз осъзнах колко непоправимо съм влюбена във водолаза-икономист, с когото морето ме бе срещнало по странна и необяснима случайност. Той замина за София, а аз за моето градче, сгушено в планината. Разменихме телефони и се уговорихме да се видим скоро отново. Последвалите три години бяха най-прекрасните в живота ми. Пътувах често, той идваше при мен винаги, когато работата му позволяваше да се измъкне. Посетихме невероятни места заедно, върнахме се отново и на нашето място - в Синеморец. Връзката помежду ни се задълбочаваше и укрепваше, бях сигурна, че съм открила в огромния свят моята сродна душа. Беше достатъчно да срещна очите му, за да прогоня връхлетяло ме моментно тягостно настроение. Беше достатъчно да чуя гласа му в телефонната слушалка, за да се усмихна. Изградихме наше общо пространство, в което всеки от нас оставаше едновременно независим и обвързан дълбоко емоционално с другия.
Беше февруари, вече бях навършила 39, преди месец се бях завърнала от едно пътуване с Асен до островите Галапагос, където той снима документален филм. Лежах в кабинета на гинеколога и се взирах невиждащо в тавана. Нещо не беше наред с тялото ми и се надявах рутинният преглед да разсее черните мисли, които ме бяха обхванали. Вратата се отвори и огромния добродушен доктор влезе в стаята с енергични стъпки. Без заобикалки и предисловия направо ми съобщи, че не съм болна, а съм бременна. Зяпнах от изненада, вече не се надявах такова преживяване да озари съществуването ми. След първоначалното объркване, скочих от леглото, бързо се облякох зад паравана, закимах утвърдително на всички инструкции, дадени ми от лекаря, обещах да се обадя скоро и си тръгнах. Озовах се на улицата, а хаотичните ми мисли препускаха в шеметен бяг и не даваха признаци скоро да се подредят в хронологична нишка. Вървях усмихната по заснежения тротоар. Реших да се обадя на Асен и да му споделя, че съм получила знак. Вероятно това беше моментът, който чаках от известно време - нещо да ми подскаже, че е дошъл мигът връзката ни да премине на следващ етап от развитието си. Извадих от чантата мобилния телефон и набрах номера му, тръпнейки в очакване да чуя гласа му и да му съобщя новината. Два пъти чух в ухото си сигнал за свободно и се чу изщракване, отсреща вдигна женски глас.
- Ало - за миг през главата ми пробяга мисъл, че този глас ще промени завинаги живота ми.
- Ало, търся Асен - гласът ми леко потрепери.
- Няма го. Отиде на работа и си е забравил мобилния вкъщи.
"Вкъщи", коя по дяволите беше тази жена.
- Извинете с кого говоря?
- Съпругата му. А Вие сте?....
"Съпругата му" - отговора ме зашемети като удар, предизвикващ нокаут при боксов мач. "Каква съпруга. Бяхме се разделили преди два дни, абсурдно беше да се е оженил в дните между вторник и петък."
- Не разбрах името ви? - гласът в слушалката беше спокоен.
- Анелия. Работим заедно. Ще го намеря тук. Благодаря ви.
Затворих. Усмивката изчезна от устните ми.Усещането, че съм била лъгана от любимия човек цели три години ме сграбчи в безмилостните си лапи и ме накара да се чувствам малка и нищожна, никому ненужна. Всички преживяни красиви мигове са били низ от лъжи и премълчани истини. Всички целувки са били греховни. В утробата ми растеше нов живот, вероятно невлизащ в плановете на моя любим. Колко ли щеше да продължи тази игра ако не бе забравил мобилния телефон?! Спрях се до жената, продаваща вестници на ъгъла. Откопчах сребърната гривна от ръката си - беше ми я подарил при последното ни пътуване. Подадох я на жената и й пожелах да й донесе повече щастие, отколкото на мен. В погледа й срещнах съчувствието, от което имах нужда в този миг. Дни наред стоях затворена с мъката си в малкия апартамент. Идваше само Вася, но не разговаряхме. Тя се грижеше да се храня редовно и с търпението на истински добър приятел ми даде време да надживея болката, да изплача всички сълзи и да затворя страницата. Не видях, нито чух Асен повече. След шест месеца, в края на лятото в едно изпълнено със слънце и мирис на море утро прегърнах сина си. Почти в същия  миг простих окончателно на Асен, оставих го в миналото и се пробудих за новата си роля в живота - да бъда всеотдайна и любяща майка за най-прекрасното дете на този свят.
~ ~