19.01.2023 г., 9:30 ч.

Лъжицата на греха 

  Проза » Разкази
1251 9 26
11 мин за четене

                                              До сами Троянската Света Обител е сгушена малката балканска махала, в която е роден и отрасъл баща ми. Петнайсетина старинни къщи, покрити с каменни плочи, плътно долепени една до друга, с прозорчета, които любопитно надничат в двора на съседа, за разтуха на еднообразния делник. Всеки дом има свое неповторимо битие, но живее и с битието на съседа, защото там не можеш да се прокашляш, без комшията да пъкне на стобора и да те заразпитва за здравето, а оттам насетне и за всичко, което е мярнал и чул да става в двора ти. Всеки знае житието на своя съсед и като легенди се предават, от уста на уста, интересни случки от живота на хората в махалата. Хора свободолюбиви, трудолюбиви, сурови и горди, като закрилника Балкан, верен страж и топла стряха за родовете им, в продължение на столетия.

От детството си помня голямата къща в сърцето на махалата, с увиснала над улицата стряха и с типичната за този край архитектура. Кацнала върху голям каменен дувар и изградена от преплетени пръти, замазани с кал и слама. Пред високата дървена порта често се припичаше на слънце дядо Дочо, същински жив експонат от миналото. В студ и в пек, с килнат на една страна калпак, облечен в кафяви шаячни потури и обшит с гайтани елек, обут в цървули от свинска кожа и с неизменните за старите балканджии големи засукани мустаци. Благият, винаги усмихнат старец, с жадни очи наблюдаваше лудориите на съседските деца или се взираше в улицата за случаен минувач. Закачаше се с децата, подвикваше весело и те с радост приемаха закачките му като покана за игра, а дядо Дочо им викаше:

- Я ялате, дяца, да видим кой ще стигне пръв до Ивановата уденица, за да му дам ей тая зряла круша! - и децата хукваха през глава нагоре по стръмната улица.

Един ден самотният старец изчезна от пейката пред къщата. Пренесъл се бе тихо на оня свят, а опустялата къща се сдоби с нови стопани и след време хората забравиха за дядо Дочо, но историята на неговия живот, се оказа история, достойна за роман.

 


 

Добродушният и благ, в моите детски спомени балканджия, имал суров и тежък характер. Оженил се за хубавата мома, Рада. Спретната, шътлива и сговорна жена. Сама шиела атлазените си антерии, окичени с вити ширити и двуредно наредени дребни копчета. За всеки цвят антерия връзвала косите си със същия цвят копринена забрадка. Хвалели комшиите дядо Дочо, че късмет извадил, с най-личната мома в селото. Свили гнездо в голямата къща и времето увиснало бездиханно, под стряхата на общия им дом. Монотонно и безлично, между женската шетня и мъжките обязаности. Все по-често забелязвали комшиите зачервените от плач очи на Рада и гневния поглед на Дочо. Виковете по двора зачестили. Мъжете от махалата решили да поговорят с Дочо и го викнали в кръчмата на мъжки разговор.

- Защо се държиш така с булката, Дочо? Роптаеш я за щяло и нещяло, махалата буниш.

- Тя знае! С грях влезе в моя дом и ще си плаща! - троснал се Дочо.

- Ти без грях ли си? - опитвали се да го вразумят мъжете. - Щом не я искаш, върни я на родителите й.

- Не съм без грях! Ама всички ще разберат за резила й и какъв глупак съм бил! - треперел от гняв Дочо.

- Щом си грешил, значи и тя може да сгреши! - настоявали мъжете. - Смири се и живей в сговор с нея. Бог ще й прости прегрешението.

- Аз няма да простя и няма да я пусна! Нека плати за стореното. Наказанието съм го намислил. Ще съжали за срама, който вкара в къщата ми! - викнал Дочо. Ударил с юмрук по масата и излязъл от кръчмата.

Тогава жените от махалата решили да поговорят с Рада и да я посъветват. Събрали се една вечер на седянка и пратили хабер на булката. Отишла Рада със свито сърце и посърнало лице. Жените издалеко започнали да я разпитват.

- Как си, Радо? Все в къщата стоиш, не излизаш, а с нас не говориш!

- То за какво да говоря? - смутила се Рада. - Сама съм, а къщната работа все мен чака.

- Къщната работа никога не свършва, ама виковете по двора цялата махала чува! - подхванали я жените. - Какво толкова си сторила, та Дочо все е гневен и място не може да си намери?

- Голям грях сторих! - проплакала Рада. - Господ и на оня свят няма да ми прости!

- Всеки греши, Радо! - скочила срещу нея най-възрастната жена. - Ако мислиш, че Дочо няма да се смири и ката ден ще те мъчи, по-добре се върни при родителите си.

- Не мога! - ридаела Рада. - След стореното от мен и те няма да ме приемат!

- Тогава поговори с Дочо, пък дано се смили сърцето му и Господ просветли ума му, та да заживеете мирно! - посъветвали я жените.

Прибрала се Рада и докато вечеряли, Дочо размахал една лъжица в лицето й и наредил:

- Виж, жено, от днес нататък ще носиш тази лъжица в пазвата си и всеки ден ще я слагаш на софрата. Да ти напомня за оня, дето те е омърсил, а после те даде на мене!

Пъхнала Рада лъжицата в пазвата си и закършила ръце.

- Стига, Дочо! Що за живот е това? Един път ме поиска само, в деня на сватбата. Какво ще правим? Вярно е, сгреших и нека Бог ме съди! Смили се, моля те! - плачела неутешимо жената.

- Да си мислила, преди да приемеш венчило с мен! - отсякъл Дочо. - И не забравяй да туряш на софрата лъжицата, иначе лошо ти се пише!

Занизали се мъчни и тягостни дни. Дочо гледал сурово, мълчал и повече не доближил Рада. Затова и деца не проплакали под стряхата на къщата. Щом докоснела пазвата си, Рада усещала как лъжицата пари като въглен в гърдите й. Слагала я всеки ден на софрата, а после я прибирала обратно. Виковете по двора утихнали, но Рада се стопила и на сянка заприличала. Наумила си да помоли Дочо да я пусне и да я отърве от теглото. Една вечер Дочо забелязъл липсващата на софрата лъжица.

- Къде е лъжицата, жено? - викнал гневно.

- В пазвата ми. - отвърнала тихо Рада и му показала лъжицата.

- И защо е там? Веднага я сложи на софрата! - скочил срещу нея Дочо.

- Няма! - викнала и Рада. - Ще я взема с мен и ще си тръгна! Не издържам да живея така!

- И къде ще отидеш, глупава жено? Мислиш ли, че ще те пусна? - разсмял се Дочо.

- Ще отида някъде да слугувам за къшей хляб, но при теб повече няма да остана! - отвърнала твърдо Рада.

- А си мръднала от къщата, а съм разказал из махалата и в цяло село какво си сторила! Тоя резил ще понесеш ли? - подсмихвал се подигравателно Дочо . - Утре заран се качвам в балкана да кося. Ти стъкни обяд и го донеси. И не мисли да бягаш, че ще те намеря! - и размахал пръст в лицето ѝ.


 

Лятото било в разгара си. Сломена от заканите на Дочо и обезкуражена, Рада задянала цедилото и поела нагоре към планината. Дърво и камък се пукали от жегата. Спирала, тръгвала и пак спирала Рада. Дъх не можела да си поеме. Когато изкачила билото и стъпила на ливадата, силите я напуснали и се свлякла на земята.

- А, най-сетне! - забелязал я Дочо. - Слагай месала да обядваме, че умирам от глад!

- Само да си почина и ще сложа. - помолила Рада. - Виж как пече слънцето. Уморих се!

- Една гозба си направила и се умори? Аз от зори се бъхтя! - сопнал се Дочо. - Хайде, слагай месала!

Надигнала се Рада, свалила цедилото и постлала месала. Сложила погачата, гърнето с гозбата и лъжиците. Тогава Дочо изревал с цяло гърло:

- Къде е третата лъжица, жено?

Огледала се Рада, докоснала пазвата си, но лъжицата не била там.

- Забравила съм я! - прошепнала уплашено. - Преоблякох се преди да тръгна и в бързотията съм я забравила.

- Така ли? - извисил глас Дочо. - Скоро слизай в махалата и донеси лъжицата. Ще ядем като се върнеш!

- Моля те, Дочо! - проплакала Рада. - Виж кое време е! Слънцето прежуря. Докато сляза и се върна, бая време ще мине!

- Туй да ти е за урок! Друг път да не я забравяш! Върви! - бутнал Рада в гърба и легнал на сянка под един орех.

Поела надолу Рада, с натежало сърце под парещите лъчи на слънцето. Сълзите й се търкаляли като огнени пръски по лицето. Молела се Господ да я прибере, та да свърши теглото й. Превалило пладне, а Рада не се връщала, затова Дочо нарамил косата, ритнал месала и забързал към махалата. В края на пътеката, до сами пътя видял под едно дърво Рада. До нея седял непознат мъж, галел я по главата и тихо й говорил.

- Що чиниш с булката ми, бре? - ревнал Дочо и вдигнал косата.

- Намерих я в несвяст на земята, та реших да й помогна и да я отведа, преди да си я довършил! - отвърнал намръщен мъжа.

- Та кой си ти, бе? - заканил се с косата Дочо.

- Оня, който е дошъл да си прибере онова, което вече е било негово! - отвърнал с ирония мъжа. - Забавих се, докато я търсех, а не трябваше да я пускам. Сгреших на времето, ама Господ е милостив и ми прости, върна ми я!

- Ама, аз какво ще кажа на хората в махалата? - завайкал се Дочо.

- Кажи им истината! - посъветвал го мъжа и му подал лъжицата. - Връщам ти я! И продължавай да я слагаш на софрата. Тя ще ти напомня, че да простиш е човешко, а право да съди има само един и това е Господ!


 

Грехът си е грях, казват хората, но затова го има, за да има и прошка. Прошка дядо Дочо не знаел. Празни и пусти бяха дните му. Дълги и самотни годините, които прекара на пейката пред къщата си, в очакване на случаен пътник, с когото да поговори. Само когато видеше махленските деца, в очите му грейваше весело пламъче и ресниците му се навлажняваха от умиление. Той едничък знаеше, каква горест таи сърцето му и как неумолимото време назад се не връща. Отиде си от този свят дядо Дочо незабележимо, но историята за лъжицата на греха, още се разказва от старите хора в махалата. История за наказанието и прошката, за грешката и вината, за любовта и греха, и за неведомите пътища, по които се преплитат човешките съдби.

 

© Илонка Денчева Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

"Любов и изневяра" »

1 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??