Любов

Някъде из България...

След изморителния и дълъг ден Ралица взе топъл душ, след това намаза тялото си с благоуханни кремове, облече ефирната си нощница и се сгуши в леглото си. Обеща си да не заспива, а да изчака любимия си, който за поредна вечер закъсняваше. Разбира се, Павлин отново имаше заседание, траещо 3 часа, последвано от подобаващо отпразнуване за отлично сключената сделка. Ралица дори не разбра кога е заспала, докато си мислеше всичко това. 

  В 03:15 ч. телефонът ù извъня. Тя подскочи, обърна се на другата страна и с уплаха видя, че Павлин все още не се е прибрал. Това беше необичайно за него. Взе с треперещи ръце телефона си и на дисплея видя името на свекървата си. Едва доловимо изрече:

- Ало... - последвано от мълчание и от двете страни. Ралица първа наруши мълчанието и попита:

- Случило ли се е нещо?

- Да! - и Мария (свекърва ù) тихичко въздъхна. - Ела бързо в болницата, Павлин е пострадал - каза тя, едва-едва. А сълзите се стичаха безшумно по лицето ù. 

- Идвам - отвърна Ралица и затвори.

Скочи от леглото, нахлузи дънките си, облече някаква тениска, небрежно върза косата си. Взе ключовете за колата, малко пари, телефона си и се запъти към вратата. На закачалката видя якето на любимия си. Взе го в ръцете си, стисна го и го помириса. Все още ухаеше на парфюма му. Сълзи се стекоха по бледото и лице. Обу маратонките си и излезе. 

Докато шофираше към болницата, в ума ù изникнаха всички прекрасни мигове с Павлин. Караше нервно, неспокойно. Успя някак си невредима да стигне до лечебното заведение. Отпред я чакаше Мария. 

- Ела, всички сме тук и чакаме новини. Все още е в спешното.

- Но какво се е случило? - все още недоумяваше Ралица.

- Нека влезем и вътре ще ти обясня.

Ралица само кимна и я последва. Качиха се на втория етаж, където бе спешното отделение. Там се бяха събрали баща му, чичо му, братовчедите му, дори и баба му и дядо му. Ралица осъзна, че нещо страшно се е случило с него. Погледна Мария и очакваше някакво обяснение.

- Павлин е бил блъснат от кола, малко преди 2:00 ч. 

- И чак сега научавам? - ядоса се Ралица.

- И ние разбрахме преди 30 мин. Все още е в спешното, борят се за живота му. 

- Значи сега ни остава само да чакаме и да се надяваме всичко да е наред? - промълви Ралица.

Всички само кимнаха. И чакането започна. Беше тегаво, тежко, мъчително. Към 03:50 ч. излезе хирургът, свали маската си и каза:

- Направихме всичко възможно. Борихме се за живота му. Има сериозни наранявания по главата, гръбнака и краката. Черепно-мозъчната травма е увредила много от функциите му. Остава ни само да чакаме...

"Значи пак трябва да чакаме" -помисли си Ралица.

- Защо трябва да чакаме? - попита Мария.

- Госпожо, синът ви е в кома и само от него зависи дали иска да живее.

Изведнъж всичко стана черно. Целият свят се въртеше пред очите на Ралица и тя припадна. След като я свестиха, тя седна на болничното легло, скри лицето си в ръцете си и заплака. Всичко в нея страдаше и я болеше. 

Изминиха едни от най-мъчителните 3 месеца, а Павлин все още не се събуждаше. Тогава Ралица реши да поеме нещата. Беше гледала, че ако на човек в кома му четеш и той чува гласа ти, ще се събуди. Отиде в дома им, взе любимата му книга и тичайки, отиде при него. Седна на стола до леглото му и зачете, а гласът ù трепереше. От време на време се смесваше с плач. Всеки ден в продължение на 12 дена тя му четеше, докато един ден не видя ръката му да помръдва. Незнаейки дали се е събудил, тя се надвеси над него, погледна го и прошепна името му. И чу от неговите уста нейното име. Сърцето ù трептеше, подскачаше. Изскочи от стаята и извика:

- Той се събуди. Буден е!

Докторът влезе, последван от родителите на Павлин. След 10 мин дойдоха и всички останали негови близки. Радостта и успокоението си личеше по лицата им. Докторът се усмихна и каза:

- Пациентът е добре. Ще му направим няколко изследвания, за да разберем дали има някакви усложнения. Но засега той е добре. 

- Но, докторе, аз не мога да мърдам тялото си - каза Павлин.

Всички усмивки замръкнаха. 

- Как така не го усещаш? - попита докторът.

- Мога да мърдам само главата си.

- Ще ви направим допълнителните изследвания и ще разберем. Не се напрягайте, почивайте си. 

След 2 дена докторът отиде при Павлин. Там бяха Мария, Ралица, бабата и дядото на Павлин и родителите на Ралица. 

- За съжаление, след катастрофата гръбнакът ви се е увредил и сте парализиран. От силата и желанието ви зависи дали ще проходите отново. 

Настъпи мълчание. Изведнъж Ралица пристъпи към любимия си, погледна го и му каза:

- Ти успя да се спасиш от лапите на смъртта. Сега ще се справиш... ще се справим с това. Няма да те оставя. А и имаш стимул да продължиш. 

- Какъв стимул? - недоумяваше Павлин.

Тя хвана ръката му и я постави на корема си. 

- Това е твоят стимул - и се усмихна.

- Бременна си?! - възкликна Мария.

- Бременна си! - учудващо отбеляза баща ù.

- Да, бременна съм, в третия месец и е момче.

- Ти не може да си бременна - отвърна баща ù.

- Татко, аз съм на 26. Съвсем възможно е. Или забрави, че съм омъжена и живея с този човек? 

- Ами ако той не беше оцелял, какво щеше да направиш?

- Нима очакваш да направя аборт? Дори този човек да не беше оцелял, щях да запазя детето ни. Та то щеше да е единственото ми скъпоценно нещо, което да ми напомня за него. Убедена съм, че синът ни ще прилича на баща си. Ще има неговата усмивка, неговите очи, неговия добър характер.

- А какво ще притежава от теб? - попита бабата.

Ралица се усмихна и отвърна:

- Моята надежда, вяра, сила и ЛЮБОВ!!!