Любов, болка и това, което сме ние...

Колкото и да боли от загубата на скъп човек, от раздялата и неочкаваното сбогом, все пак минават дни, седмици, а може и месеци, докато осъзнаеш, че вече се чувстваш по-добре, че не те боли толкова, че всичко е свършило и отваряш очите и сърцето си, готов да поемеш по нова пътека и отново да рискуваш, да се довериш.

  И ето ! Нов човек превзема мислите ти, чувстваш отново любовта, щастлив си, наслаждаваш се на всеки момент, даваш всичко от себе си и се надяваш, че най-накрая е дошло толкова желаното щастие... Но дали и този път не е заблуда и измама, която след себе си да остави отново само болка, сълзи и горчиви спомени...

Все пак любов означава да се раздаваш до край и да се довериш на някого, давайки му възможността да те разбие, с надеждата , че ще се окаже правилния човек и няма да те нарани. Обаче често става така, че грешим и човекът, когото сме обичали, се оказва неподходящият, лошият и отново оставаме сами... сами с нищото.. отново с разбити надежди и мечти..но когато един човек си тръгва, ти не можеш да го спреш и когато една любов умира, ти не можеш с нея да умреш!

  Започваш да триеш сълзите си, може би този път те са по-малко, може би вече си подготвен и знаеш какво да очакваш, този път си по-силен и болката е вече не толкова силна, вече си преживял това нещо. Може би с празнината и самотата се свиква... все пак толкова време от живота си човек е сам. Ах, а колко по-лесно им е на малките безгрижни деца!

  Но защо почти винаги става така... точно когато мислиш, че самотата и празнината са изчезнали и са запълнени и си толкова щастлив, се оказваш отново  измамен от съдбата... но нищо... усмихвай се дори да те боли, смей се на съдбата, за да не ти се смее тя... пък и всяко нещо е поносимо, със всяка следваща нанесена рана ставаме все по-силни и по-безразлични към това, което ни се случва..

   Същността на човека се променя от околните, може първо да си бил наивен, но след като забият няколко пъти ножа в гърба ти, вече се променяш и вече знаеш срещу какво  се изправяш. Така е и в любовта... Понякога спираш да вярваш във всичко и във всеки... Опитваш се да контролираш чувствата си, макар и не винаги да успяваш. Не си позволяваш излишни надежди, които може би носят само болка...Гледаме безразлично на всичко, усмихваме се  така сякаш сме напълно и блажено щастливи, макар за момента да ни е писнало от всичко... Лъчезарна усмивка заблуждава всеки ден хората, които ни заобикалят...

   Често се замислям... ние не живеем ли всъщност в един фалшив свят във  който всеки изкусно играе своята роля... в един момент след като толкова пъти сме били наранявани, започваме да гледаме с едни други очи на света..студени очи, които сякаш никога не са плакали..подтискаме истинската си същност за да бъдем такива каквито не сме...сякаш наивността, чувствителността изчезват в една бездна и на тяхно място идва безчувствието и коравосърдечността... но ние хората  сами сме си виновни за това, сами си го правим като непрекъснато се нараняваме едни други... като че ли добрите чувства и намерения вече ги няма и се превръщаме в едни нови хора, без задръжки, свикваме със самотата... Опитваме се да не вярваме на нищо и да мислим трезво над нещата, опитваме се да избягаме от отговорности и чувства и да изличим любовта..

   Когато срещнем човек, към който преди или пък все още имаме чувства, се правим на безразлични..сякаш нищо не е било... сякаш сме непукисти и се опитваме да не позволяваме на думите да достигат до сърцата ни, защото се с страхуваме да не издълбаят нови рани... Но има нещо срещу което сме безсилни..това са спомените... те винаги ще стоят някъде там във времето, напомняйки ни за нещо и ще ни измъчват за винаги, карайки ни на моменти да се почустваме слаби, но ние трябва да имаме волята да им устоим..но нима дори и да почустваме ужасната болка бихме си признали?!? Не никога, или поне така мисля аз.. Постепенно се превръщаме в хора-роботи, без чувства и мисли... нараняваме и връщаме тъпкано на невинни хора, като си мислим, че по този начин ни олеква, но всъщност не е така... по този начин начин нараняваме отново най-много себе си..

   Трябва да се научим въпреки всичко да вярваме в любовта, макар и тя понякога да е една кратка илюзия, носеща болка и тъжни спомени след себе си, тя все пак е факт и реалност, тя съществува и колкото и трудно да е човек не трябва да се отчайва... не винаги ще уцелим правилния човек от първия път, може да поплачем и пострадаме веднъж или два пъти, колкото е писано, но не трябва да се отчайваме , а трябва да  се въоръжим с търпение, защото един ден ще дойде и нашето щастие. Ще дойде човекът, който ще изтрие сълзите и ще заличи старите рани, ще върне усмивката на лицето ти и ще те обича така,  както заслужаваш!!!