Любов от пръв поглед

„Природата е създала женския пол за             
любов, а не за жестокост; жената трябва
буди нежност, а не страст…“
                                             Лесинг

Сутринта се събудих рано. Заредих по навик кафеварката. За кратко време кафето беше готово. На фона на прекрасната утрин се лееше песен на „Щурците“. С първата глътка от кафето запалих цигара. Жена ми сновеше из апартамента и мърмореше тихичко, докато търсеше нещо. Не си казахме нито дума.
Телефонът звънна продължително.
- Киро, Пламен те търси! – провикна се Стела.
- Здравей! Чакам те да пием кафе и да тръгваме! До пет минути да си вкъщи!
Докато изядох сандвича, на вратата се звънна. Беше Пламен.
- Голям бързак си! – казах усмихнат с пълна уста.
- Здрасти! Къде е жена ти? – попита той, влизайки в антрето. Държеше цветя и парфюм.
- Сега идвам! – откликна тя, навярно чула разговора ни.
Извадих и моя подарък. Беше ден на будителя. Жена ми работеше като учителка в близката детска градина. Когато се появи в антрето, Пламен и аз й връчихме подаръците и цветята. Бях й купил черна дамска чанта от естествена кожа, за каквато отдавна си мечтаеше.
- Не очаквах, признавам си! Когато се приберете, ще ви почерпя както се полага! – закани се, целувайки и двама ни.
Изпихме кафето и излязохме. Отпрашихме с мерцедеса към Варна. Бяхме поканени в едно читалище за празника. Двамата костюмирани, ухаещи на скъп парфюм летяхме по пътя. Слънцето блестеше в очите ми и се отразяваше в тях като в огледало. Сложих тъмните очила, а мислите в главата ми прииждаха като вълни и се застигаха една друга. Като опитен морски вълк държах кормилото и владеех кораба. Въпреки хаоса в главата ми  успявах почти винаги да се справя.
- Кажи нещо! Много си мълчалив! – подхвана Пламен.
С него отдавна бяхме приятели и не си спомнях да е мълчал повече от десет минути. Така че и този път говореше повече отколкото трябва.
- Какво си се размечтал? Не след дълго  ще те запозная с една красавица – направи красноречив жест, поглаждайки самодоволно брадата си – А за мене остава една чародейка! Готина мадама, с черна коса и възможно най-финото бедро, което някога би съзерцавал!
- Стига си бърборил! Лесно ти е на тебе, като не си женен – отговорих раздразнен.
В мене се бореха различни чувства. Обичах жена си и имах задължения към семейството, но страстта към нежния пол ми пречеше. Поне жена ми да беше дала някакъв повод, но нямаше  за какво да я упрекна. Пуснах музика.
Хитовете на „Куин“ изпълниха пространството. Натиснах педала и полетяхме по пътя. Скоростта беше другата ми слабост. Пристигнахме бързо и паркирах колата на подходящо място пред читалището. Повечето гости не бяха дошли.
- След малко се връщам – каза Пламен и влезе в сградата.
Появи се на изхода с една чернокоса красавица под ръка – навярно неговата чародейка.
- Запознай се с приятеля ми! – обърна се към нея.
- Аз съм Наталия! – протегна грациозно ръка.
- Удоволствието е мое! – представих се, поех ръката ù, която целунах галантно. Успях да я разгледам. Наистина беше  красавица. Вече тайно завиждах на Пламен за откритието му.
- Да отидем в съседното кафене! Има още доста време – предложи Наталия – След малко ще дойде една приятелка.
Очаквах нещо подобно, защото мъжете са солидарни в търсене на компания, а моят приятел винаги мислеше за мен.
Не след дълго към нас се присъедини изискана дама около четиридесетгодишна, която в първия момент ме впечатли. Когато спря погледа си върху мене, имах чувството, че през същността ми протича електричество. Не осъзнавах какво точно се случва, но когато седна срещу мен, потънах в гълъбовите ù очи. Изведнъж разбрах, че се влюбвам и то от пръв поглед. Ако някой ми беше казал допреди час, че ще ми се случи нещо подобно на моята възраст, щях да му се изсмея в лицето. Но сега се случи и бях като омагьосан.
- Казвам се Нина!… – промълви тя и се усмихна невинно.
- Кирил… – отговорих тихо и поех ръката ù. Докоснах я с устни и сякаш летях в облаците. Обзе ме такава безтегловност и си мислех, че ако се изправя, няма да се задържа и сигурно ще отплавам нанякъде.
Разглеждах я с нескрит интерес. Кестенявата ù коса падаше върху раменете привидно небрежно, а красивото ù лице сякаш беше модел – представено от ренесансов художник. Отгатвах великолепните форми на тялото ù под дрехите и не бях на себе си. Тя ме изпиваше с поглед и продължаваше да ми се усмихва.
- Какво да Ви поръчам? – сетих се да попитам – Какво ще желаете?
- Хайде да си говорим на „ти“, нали нямаш възражения? Днес още не съм пила кафе.
Пламен и Наталия си говореха нещо и не пречеха на разговора ни, ако въобще това беше разговор.
- Казаха ми, че си инженер, математик и обичаш поезията. Дори пишеш стихове… - гледаше ме с нескрито любопитство. Аз преподавам по литература, така че имаме обща тема за разговор.
- Вярно е! Навремето баща ми настояваше да запиша инженерна специалност, въпреки че ме влечеше литературата. Не съжалявам, че го послушах, но не се отказах от писането, макар че е трудно да вършат две различни неща – не знаех какво друго да ù кажа и замълчах.
- Някой беше казал, че поезията е математика… – погледна ме с проницателните си гълъбови очи.
- Сигурно е вярно, но в живота често взема връх чистата проза. Писането ми е отдушник от напрежението… – мислех, че говоря глупости.
В друг случай едва ли бих казал такива неща, но тя някак ме караше да бъда откровен.
- Харесвам мъжете от твоя тип и имам слабост към тях – беше директна и това ме порази. Между нас вече се оформяше нещо страхотно и то с такава скорост, че свят да ти се завие.
Не си бях представял, че за половин час  ще съм така хлътнал. Сякаш беше сън…
- Очарован съм от теб и от искреността ти! Много си красива и интелигентна, а малко жени притежават тези качества.
Сякаш се гледах отстрани и се чувствах изумен как сипя комплименти на тази почти непозната жена. 
- Искрен си и го оценявам! Това има голямо значение за мене – каза  тя, като продължаваше да ме съзерцава – Можеш ли да ми кажеш някое твое стихотворение? – погледът ù ме умоляваше и бях готов да направя всичко за нея. 
Въпреки че досега не бях рецитирал стихове, особено в бар, го направих. По-късно щях да се чудя, но в момента не бях на себе си.
Изрецитирах любимото си стихотворение, което ù направи страхотно впечатление.
- Прекрасно е! – възкликна развълнувана – Кажи ми още някое!… – и аз продължих. Харесваше ми  да имам такава почитателка. 
А тя сякаш бе открила съкровище. Очите ù блестяха. Сигурно сме изглеждали доста задълбочени, защото другите двама се извиниха и ни оставиха насаме. След около час трябваше да започне празненството. Забравих за какво бях дошъл. Едва се въздържах. Изпитвах силно желание да протегна ръце към нея и да я притегля, а после… не смеех да си представя какво ще последва.
Тя се премести до мен и погали ръката ми. Прегърнах я. И тогава се случи нещо неестествено и неочаквано… Целувката…! Беше зашеметяваща и не приличаше на нито една през живота ми. Имаше нещо необикновено  в тази жена и в този ден… Ако това наистина беше любов от пръв поглед,  значи до този момент не я бях изпитвал и не знаех нищо… Само съм си въобразявал…
Всичко това ми дойде  като гръм от ясно небе.
Мисълта да я любя веднага, ме изпълваше докрай и нищо друго не ме интересуваше. Но изведнъж осъзнах, че губя разсъдъка си и трябваше да се овладея.
- Нина, всичко това е толкова неочаквано…! Просто не разбрах как се случи… Прости ми…! – не знаех какво друго да кажа в момента.
- Няма за какво да ти прощавам. Аз... изпитвам същото. Случвало ми се е много отдавна и почти бях забравила какво е… – тя ме гледаше по детски чисто и открито.
Отново я целунах.
- И… какво да правим…? – попитах.
- Да отидем някъде…! Този миг е наш и ще е жалко, ако го пропуснем!
Подчиних се. Исках го повече от нея в момента. Платих сметката и отпрашихме с колата към най-близкия хотел. Не мислех за празника, нито за концерта, нито за жена ми, която сигурно щеше да ни чака, сложила масата. Сякаш бях в някаква мъгла, която ме отнасяше все по-нататък.
Дори не помня какво говорихме в колата. 

Любихме се страстно и неочаквано нежно… Тя беше толкова различна от другите ми връзки, че дори не се опитвах да я сравнявам. 
Животът понякога е изумителен. Сякаш отваря за нас вълшебната си кутия и като фокусник прави чудеса, които никога няма да си обясним. А този ден беше такъв за мене.
Да казвам ли, че останах с Нина и през нощта и че после често се виждахме…!?
И нека Бог ми прости, ако любовта, която изпитвах, беше грях।


Разказът е написан по действителен случай.

                                                   © Николай Пеняшки – Плашков